Весела Лулова Цалова
Греховност (17)

Новият живот

Когато се събуди, видя, че се намира в леглото си, в нейната стая, и в първия момент си помисли, че е сънувала, но после осъзна всичко и душата й бе обхваната от потрес.

Откъслечните спомени започнаха да се завръщат в съзнанието й. Спомни си, че Антонио я свали от червеното легло, облякоха я и той я носи на ръце по стълбите, вкара я в колата си и напуснаха замъка.

Докато пътуваха, тя ту губеше съзнание, ту се връщаше към действителността, но опиатът, който й дадоха да изпие, продължаваше да действа и все още не можеше да говори. След няколко часа, когато пристигнаха пред къщата й, вече можеше да стои на краката си и с мъчителни движения успя да отключи вратата и да се добере до леглото. Това бе всичко, което си спомняше след ритуалното изнасилване. Сега лежеше със затворени очи, наранено тяло и обезчестена за втори път. Физическата болка бе нищо в сравнение с психическата.

Повика Катерина и попита дали колата й е в гаража, или отвън, при което отговорът бе.

— Отвън в градината е, госпожо.

„Антонио! След като ме е оставил вкъщи е отишъл до рибния ресторант, за да я докара… Чудовище… Направил е всичко възможно да скрие следите от нашето пътуване… — разсъждаваше и сълзите пареха бузите й. — Постъпих като глупачка, сега не ми остава нищо друго, освен да си мълча и да се моля всичко да бъде забравено.“

Надигна се с мъка от леглото. Тялото й страдаше, крайниците я боляха. Чувстваше вътрешностите си като разкъсани и разхвърляни безразборно в коремната й кухина, но не кървеше. Това бе добре.

Изкъпа се под душа, като триеше тялото си с груба гъба до степен, в която от порите на кожата й започнаха да избиват капчици кръв. Чувстваше се омърсена. Мразеше се.

След като се изкъпа, се облече, гримира и слезе в кухнята, беше гладна, независимо от душевните терзания, тялото й имаше нужда от храна. Закуси обилно и се почувства много по-добре.

Навън времето бе като вчера — мъгливо, влажно и студено. Сивотата, която виждаше, я примамваше да излезе навън и да се разходи в градината, защото безцветното й настроение се съчетаваше с тъжния декемврийски ден. Съпругът й щеше да дойде чак за Коледа.

Съдба.

Самотата я преследваше през целия й досегашен живот. Вървеше по алеите, посипани с малки бели камъчета, които издаваха скърцащ звук под краката й, който й наподобяваше за жалното скимтене на животинче, затворено в клетка и обречено да бъде изхвърлено в реката.

Тук-там градинарят не бе успял да събере накапалите листа от дърветата и когато ги настъпваше, се разкъсваха, изгнили и безпомощни под обувките й…

„Като мен…“ — мислеше си тя.

Мина една седмица, през която живееше в страх, че Антонио отново ще я потърси, но напразно се плашеше.

Нейната съседка дойде да я посети и така, между другото, й говори за Мария, за него, за приема и за странното им семейство, при което съвсем непринудено я осведоми, че на четвъртия ден от престоя им те ненадейно си тръгнали.

Почувства се неловко от тази новина, защото Мария обеща да й се обади, преди да отпътува. После продължи да мисли за Антонио и неговата психическа неуравновесеност, за членството му в сектата и как я бе използвал като предмет за удоволствието си.

Не можеше да промени случилото се, уви, оставаше й само да го приеме…

Наближаваше денят, в който мъжът й си идваше. Беше щастлива, че отново ще са заедно, но съвестта й я гризеше неимоверно. Освен това дните идваха и си отиваха, а цикълът й закъсняваше, никога преди не й се бе случвало. Често си мислеше, че не може да има деца. Сега това забавяне я извади напълно от равновесие. „Може би е от стреса.“ Мислеше си го, но не го вярваше.

На следващия ден около три часа следобед господин Бианки се върна. Прегърна я нежно, подържа я няколко секунди в обятията си и каза:

— Естер, ти си животът ми, моят стимул, понасям тези пътувания единствено защото знам, че ти си вкъщи и ме чакаш. С теб се чувствам спокоен и знам, че не съм сам. Обичам те, мила моя!

След тези думи я поведе по стълбите към втория етаж, където се намираха спалните им. Влязоха в нейната, той нежно я положи върху леглото и бавно започна да я съблича, като целуваше всяко кътче от тялото й. Тя се усмихваше и му отвръщаше, но не с обич. Естер не можеше да обича. Отново изпълняваше добре ролята си на благодарна съпруга, която има задължения към мъжа си.

Той я люби дълго и страстно. Показваше й дори с тялото си, че й е бил верен. Тя наистина се ненавиждаше, защото той не заслужаваше да бъде лъган, бе най-хубавото нещо, което животът й бе поднесъл…

След девет месеца се роди Мауро.

Появи се на белия свят без много болка. Всяко първо раждане, казваха, е тежко и ужасно болезнено, но той дойде в едно прекрасно утро в средата на септември бързо и без усложнения за Естер.

Голямо хубаво бебе с неестествено дълги коси за новородено. Тя го пое с треперещи ръце и не смееше да го погледне, чувстваше се виновна пред него. Щеше да расте, обграден от грижите и обичта на мъж, който за него щеше да е любим баща и само тя щеше да знае, че е плод от насилието на Антонио върху нея.

Горчивата страница от живота й се отвори, а когато страниците свършеха и книгата трябваше да бъде затворена, щеше да свърши и нейният кошмарен живот. Обеща си да чете бързо, за да приключи с жалкото си съществувание по-скоро, но желанието й не зависеше от нея — простосмъртната, а от Бог и съдбата. Трябваше да бъде силна и да носи кръста си, докато те решаха да я отърват от страданията й.