Весела Лулова Цалова
Греховност (16)

Тайната

Беше през далечната 1968 година. Щастливо омъжена от две години за баща му, бавно, но с желание и хъс се приспособяваше към ролята си на съпруга. Единственото, с което не можеше да се примири, бяха неговите чести отсъствия от къщи заради работата му. Вечерите в самота я съсипваха, страхуваше се от самата себе си, плашеше я празната къща и очакването. Мъжът й знаеше, че тя страда, но не можеше да остави бизнеса. Преди всяко заминаване й казваше:

— Не си затворница, Естер, излизай с приятелки, ходи на вечеря, когато те канят. Излез извън дома ни, за да понасяш по-лесно отсъствията ми.

— Да, винаги ми повтаряш тези думи, но аз се чувствам обвързана с теб, имам нужда от теб тук и в обществото, ти си моят съпруг и не мога да надскоча принципите си — отвръщаше с тъга. — Колко бих се радвала, ако имахме поне рожба, така времето наистина щеше да минава по-бързо… Но и това не се случва. Отчаяна съм, напрегната, изтощена от очакването…

— Мила, това е божа работа, не страдай, всичко ще бъде наред.

Разговорът им приключваше по този начин и на следващия ден той заминаваше, а тя оставаше сама със себе си и мислите си в очакване на неговото завръщане.

В един декемврийски ден с кучешки студ и мъгла, през която нищо не се виждаше, тя реши да посети шивачката си. Наближаваха коледните празници и имаше нужда от две нови рокли.

На улицата, където живееше моделиерката, случайно срещна сестрата на своята приятелка от детинство — Мария, която сега живееше в Торино, омъжена за местен благородник. Размениха си любезности и от момичето разбра, че те пристигат същата вечер и на следващия ден родителите й организират прием в тяхна чест.

Двете сестри произхождаха от богата фамилия и тези сбирки бяха част от всекидневието им.

Покачи я на приема. Естер в първия момент отказа с извинението, че съпругът й отсъства, но след това склони, спомнила си думите му, че трябва да излиза и да живее пълноценно. Уговориха се и си пожелаха довиждане до следващата вечер.

За Естер щеше да бъде необичайно преживяване. За прът път, откакто се омъжи, трябваше да се представи пред обществото без своя съпруг.

Вървеше в гъстата мъгла към къщата им и не можеше да реши дали постъпва правилно.

Наоколо всичко бе посивяло от сланата. Клоните на дърветата зловещо стърчаха като ръце на мъртъвци, подаващи се от гроба, протегнати за помощ. Въздухът бе толкова влажен, че проникваше в дробовете й и спираше дишането й. Струваше й се, че се дави, сякаш бе попаднала наистина в пъкъла и представата й за ада от детските й години, която бе изключително зловеща — мъглив, влажен и сив, но не черен, както го описваха в книгите — днес напълно съвпадаше с гледката навън.

Адреналинът изостри чувствителността й до болка. Пристигна запъхтяна, като че ли някой тичаше подире й, отвори портата на градината и забърза по алеята към дома си. Прислужницата отвори и каза:

— Госпожо, случило ли се е нещо, бледа сте като платно, желаете ли да повикам доктор Бенедети?

— Не, Катерина, всичко е наред. Приготви ми ваната и сложи още цепеници в камината. Ако някой ме търси, кажи, че ме няма, не… всъщност кажи, че съм неразположена и си почивам. Ще разговарям само със съпруга ми, ако се обади. Сега тръгвай да направиш това, което ти казах.

Защо бе така възбудена и изплашена? Какви спомени и страхове се бяха събудили в душата на младата жена? Истината бе, че не можеше да се справи с болезнените емоционални последици и да възвърне усещането за контрол върху живота си след травмата в душата й от сексуалното насилие, нанесено й от брата на баща й, което бе претърпяла в детството си.

Сега той живееше в Париж далеч от нея, но споменът за него тормозеше духа и тялото й. Когато видя сестрата на своята приятелка, си спомни дългите вечери, в които двете с нея седяха и си приказваха и само тя знаеше за детската й тайна. После, когато пораснаха и се омъжиха, повече не се видяха, но ето че днес дойде поканата, за да може да я зърне отново.

Превратностите на съдбата бяха непредсказуеми. Естер не знаеше почти нищо за Мария, освен че е господарка на средновековен замък в околностите на Торино, за чиято красота се разказваха легенди, изпълнени с мистицизъм, защото злите езици говореха, че съпругът й е странен и мистериозен човек.

Нямаха деца и никога не бяха имали. Мъжът на приятелката й имаше по-малък брат в Париж, който учеше в елитен класически лицей, където го възпитаваха в духа на френските традиции, за да усъвършенства главно френския език и опознае до съвършенство френската литература.

Улови се, че събитията се преплитат в главата й и не е в състояние да ги контролира. Не трябваше да дава воля на спомените от детството си…

Всичко си бе отишло, съпругът й я прие такава каквато е, вярваше, че е загубила девствеността си заради девическа неразумност, но това не му пречеше да я обича безкрайно. Той никога не й натякваше, че се е оженил за обезчестената и опозорена дъщеря на аристократ.

Обичаше го заради неговата доброта, човечност и търпението, което проявяваше към нея. Стана й мъчно, че утре вечер трябва да отиде сама на приема.

Прислужницата почука на вратата на стаята й и я изтръгна от капана на спомените й:

— Госпожо, ваната ви е готова. Имате ли нужда, от мен или да сляза в кухнята, за да помогна на готвачката за вечерта?

— Не. Катерина, върви, ще се оправя сама, благодаря ти.

Влезе в банята и се напъха в горещата вана. Катерина я бе напълнила догоре, а над водата имаше пухкавата пяна, от която се разнасяше ухание на сандалово дърво, жасмин и кориандър. Затвори очи и се отпусна. Струваше й се, че ще заспи, а не биваше, защото можеше да потъне и да се удави. Замисли се отново за утрешната вечер. Как ли изглеждаше сега Мария, дали щеше да й се зарадва?

На другата сутрин се събуди добре отпочинала и с приятна тръпка за предстоящата среща. Разсънването й продължи секунди, но имаше чувството, че е минала цяла вечност. Отметна завивките и кожата й реагира на хладния въздух с потръпване, зърната на гърдите й настръхнаха под финия плат на нощницата. Чувстваше тялото си отпочинало от пълноценния сън през нощта, който го бе заредил с енергия и сила. Тъгуваше без любимия мъж до себе си, беше й тежко, мъчно, самотно и сиво, когато той отсъстваше. За да избяга от меланхолията, се отдаваше на съня, но невинаги успяваше да се пребори с безсънието, от което страдаше още от дете. Тази нощ спа дълбоко и непробудно, дори й се искаше да остане още малко в приятната прегръдка на семейното легло, покрито със снежнобели ленени чаршафи, обшити по края с красива буранска дантела, плетена на ръка от Адалджиза, с която се беше запознала още първия път, когато като момиче посети венецианското островче и влезе в магазинчето й, за да се полюбува на ефирните й дантели. Сприятелиха се от пръв поглед и оттогава купуваше само от нея спалното бельо.

Но утрото беше настъпило и трябваше да мисли за вечерта. Излезе на балкона и погледът й срещна изгрева — леденостуден, суров през декември, но въпреки това прекрасен и свеж. Върна се почти веднага вътре, трепереше, но се развесели от смелостта си, че излезе, за да поздрави зимното утро почти гола, само по нощница от дантели (и тя творение на Адалджиза), която не топлеше, а само подчертаваше прекрасните форми на изящното й тяло.

Денят й както винаги премина в четене и бродиране. Вълшебните пръсти, с които я беше надарила природата, водеха иглата в грациозен танц, от който се раждаха истински произведения на изкуството от памучните конци, с които си служеше.

Наближаваше пет часа, беше време да започне да се приготвя. Взе много гореща вана, така циркулацията на кръвта й се засили и руменина изби по бузите й.

После застана пред венецианското огледало от XV век, стара семейна реликва, купено от предците на фамилията, от центъра за стъклопроизводство на Венеция, който се е намирал на остров Мурано, в морската лагуна на града държава. Запазено през вековете, сега то бе гордост за дома, който обитаваха с нейния съпруг. Беше листово огледало, което се отличаваше със своя блясък, кристална прозрачност и чистота. В металния рефлектор венецианците бяха добавили злато и бронз и така изглеждаше по-красиво, отколкото бе в действителност.

Във времето, когато е било купено, с едно „средно“ по големина огледало като тяхното са можели да си купят неголям кораб, но чувството за естетика е доминирало над меркантилните желания във фамилията, в която Естер влезе.

Сложи си тежък вечерен грим и реши да облече рокля в тъмносиньо, която плътно прилепна по тялото й.

Прибра разкошните си, естествено руси коси в стилен кок и си сложи обеците, които получи като сватбен подарък от една своя леля от Неапол.

Погледна се още веднъж и странна тръпка премина през стомаха й. Виждаше бляскавата си осанка и не можеше да повярва, че това е тя. Рядко си позволяваше лукса да демонстрира положението и изтънчеността си, живееше скромно и никой от съседите й не подозираше за нейния произход. Родителите й отдавна бяха мъртви, беше продала всичко, което наследи от тях като недвижима собственост, защото искаше да забрави миналото си, чичо си, детството си и кошмара, който бе преживяла.

Точно в шест и половина се качи на колата си и потегли.

Пусна радиото и затананика мелодичната песен на Адриано Челентано „Ние сме най-красивата двойка на света“, превърнала се в абсолютен хит в Италия, която се чуваше от апарата. Шофирането я успокояваше, даваше й увереността, че е силна и решителна жена. „Но все пак близо до съпруга си се чувствам много по-спокойна и уверена“ — мислеше си тя.

Пред погледа й пробягваха зимните дървета край пътя, самотни и унили, и отново в очите й като огромни тръни се набиваха клоните им — сиротни, оплакващи мъртвите си листа, окапали от тях и самотно гниещи върху студената земя.

Връхлитаха я странни представи за огромната гора, в която се разхождаха с чичо си, брат на баща й, зеленият мъх, върху който той полагаше детското й телце и го събличаше, за да стигне до мястото, където, когато устните му я докосваха чувстваше странни тръпки от страх и удоволствие. Болката идваше по-късно като мълния, когато той проникваше в нежната й детска плът, а тя не можеше да разбере защо го прави. Не бе виждала голо мъжко тяло и никога не видя онази част от него, която й причиняваше толкова страдания. Имаше усещането, че чичо й иска да я разкъса на парчета, докато се движеше все по-бързо и по-бързо напред-назад с онова нещо вътре в коремчето й, до мига, когато рухваше до нея и бръщолевеше несвързано. После идваше на себе си и я заплашваше, че ако каже на някого, ще я убие бавно и мъчително. Ужасът й бе неописуем… А родителите й му вярваха и винаги подчертаваха, че без неговата компания и грижи, щеше да расте в самота. Каква ирония, нима всички бяха слепи?

 

 

Наближи огромната къща на родителите на Мария, пое си дълбоко дъх и прекъсна грозната картина, която се разкриваше в съзнанието й, напомняща за безчетен път ужаса, който бе преживяла като дете. Зави по главната алея, която водеше към централния вход.

Пред него стоеше лакей, който взе ключовете на колата й, за да я паркира, а тя влезе в огромния салон, осветен от стотици миниатюрни лампички, вградени в тавана, и се вля в множеството. Не след дълго чу любим глас:

— Естер, приятелко моя, добре дошла!

Мария я притегли към себе си и двете за миг застинаха в сърдечна прегръдка. Сърцата им биеха лудо, очите им се насълзиха от умиление, след толкова години отново бяха заедно. Променени, пораснали, отговорни.

— Скъпа Естер, позволи ми да ти представя съпруга си…

— Антонио Рана… Естер Бианки…

— Приятно ми е, господин Рана, радвам се да ви видя, вас и прекрасната ви съпруга.

— За мен е чест, госпожо Бианки, да срещна приятелката на Мария, за която съм чувал толкова да се говори. Комплименти — наведе се и целуна ръката й, покрита с черна дантелена ръкавица без пръсти.

Той се взря в очите й и погледът му подкоси краката й, вряза се като нож в съзнанието й. Имаше големи сини очи, високо чело и къдрави черни коси, които бе пригладил с брилянтин. Нещо циганско се криеше във вида му, допълнено от брадата и мустаците — късо подстригани и оформени само на брадичката. Иначе бузите му бяха избръснати до блясък. Тя продължи да го наблюдава още миг, след което се обърна към Мария:

— Прекрасна както винаги, стилна, елегантна и усмихната. Колко ми липсваше… Времето лети, а ние не го усещаме.

— Сама ли си, Естер, и защо?

— Съпругът ми пътува често по работа. За първи път, откакто сме женени, си позволявам да се появя на публично място без него, но той настояваше, според него имам нужда от разнообразие. Но аз дойдох тук преди всичко, за да се възползвам от възможността да те видя, приятелко моя…

Докато разговаряше с Мария, с периферното си зрение забеляза, че Антонио Рана продължава да я наблюдава изпитателно и с усърдие, сякаш бе скрила или откраднала нещо от него. „Странен тип — помисли си Естер. — Никога не знаеш, на кого ще връхлетиш в живота. Мъжът на моята най-добра приятелка ме оглежда с окото на търговец на робини. Побиват ме тръпки от този човек, дали е щастлива с него Мария?“ След размяната на любезностите двамата съпрузи се извиниха и тръгнаха да поздравят и останалите гости, дошли в тяхна чест, в къщата на родителите на Мария. Естер поговори и с тях в ролята им на домакини на приема, бяха си все същите — достолепни, но изключително сърдечни, поостарели, но запазили благородните си осанки. Побъбри с тях за времето, за новините, за предстоящите коледни празници и след това незабележимо си тръгна, без дори да си вземе довиждане с приятелката, заради която бе дошла.

На входа прислужникът докара веднага колата й, качи се и тръгна към дома си. Чувстваше се недоволна от себе си. Не трябваше да идва. Пропиля си вечерта в празни приказки и фалшиви любезности. Търсеше смисъл в съществуването си, но напоследък все й убягваше…

На следващия ден прислужницата Катерина се появи с писмо.

— Кой го донесе? — попита Естер.

— Не го познавам, госпожо, приличаше на куриер.

— Добре, благодаря ти.

Естер отвори плика и вътре видя малка розова бележка. Разгъна я и прочете:

Скъпа Естер, ще се радвам да Ви видя, тази вечер след 19:00 часа в „Рибния ресторант на Джакомо“. Моля Ви да приемете поканата ми, важно е!

Антонио Рана

Не знаеше какво да мисли. Беше шокирана. „Що за постъпка? Този мъж или е загубил ума си, или си прави шеги с мен!“

Заразхожда се нервно из стаята, отвори прозореца, за да влезе свеж въздух, но и това не й помогна да се успокои. Шестото чувство й подсказваше, че нещо не е наред, но пък от друга страна любопитството й надделяваше. За първи път откакто се бе омъжила, съдбата й изпращаше подобно предизвикателство. Непознат мъж искаше да я види, макар да бе разговарял само двайсет минути с нея.

Почти два часа се бори със себе си и накрая реши, че ще отиде, тайно се надяваше да бъде там с Мария и двамата да са решили да я изненадат, шегувайки се с бележка, подписана само от него.

— Катерина! — извика тя, чуваше, че девойката е в преддверието, където почистваше прахта от мебелите.

— Да, госпожо.

Няма да вечерям вкъщи, кажи на готвачката, че е свободна. Приготви ми черния костюм с ламени нишки и обувки със средно висок ток, удобни и топли.

— Да, госпожо.

Катерина излезе от стаята й, а тя седна пред старинното огледало и се погледна. Оттам й се усмихна млада и красива жена с чувствени устни и очи, от които струеше светлина. Осъзнаваше, че е привлекателна, но това бе само черупката. Душата й бе смъртно наранена и в траур, жената в нея никога не можеше да проговори след преживяното в детството й.

Може би бе привидно щастлива със съпруга си, защото прие нейната странност и не нарушаваше самотата й, от която тя се нуждаеше. Спяха в различни стаи и той само от време навреме я посещаваше… Правеха любов и след това се оттегляше, а тя изкарваше нощта в кошмарни видения и спомени за насилието, извършено върху нея, за които не можеше да говори пред мъжа си. Беше се заклела той никога да не узнае.

 

 

В седем и половина влезе в „Рибния ресторант на Джакомо“. Намираше се извън града, в подножието на красив хълм, а до него бликаше игрив поток. Интересното бе, че в потока имаше пъстърва и собственикът на ресторанта я предлагаше в менюто.

Антонио я чакаше. Беше седнал на отдалечена от вратата маса за драма. Гъстата му къдрава коса този път не бе пригладена с брилянтин, облечен бе спортно-елегантно, в тъмни почти черни цветове. Без предисловия и любезности тя го попита:

— Какво означава това? Как си позволявате? Къде е Мария?

— Естер, моля те, успокой се, ще ти обясня. Седни, отпусни се, какво ще пиеш?

— Мартини… — промълви тя.

Гласът му я караше да тръпне. Сега разбра какво точно я бе очаровало в него. Тембърът му бе толкова различен от всички останали, които бе чувала. Взря се в очите му и отново го попита:

— Какво ти става?

Той беше преминал на „ти“ и тя направи същото. Продължи да го фиксира с поглед без страх и свян. Беше ядосана, не знаеше какво търси тук с мъжа на най-добрата си приятелка.

— Естер, прости ми неудобството, което ти създадох, но исках да те видя. Предварително знаех много неща за теб. Мария често ми е говорила за твоята красота. Снощи, когато те зърнах, разбрах, че нищо не е случайно… Влюбих се в теб от пръв поглед. Ти си реалността на образа, който си бях изградил благодарение на представите ми. Моля те, Естер, опитай се да ме разбереш…

Пред очите й затанцуваха бели кръгове, които ту се смаляваха, ту се увеличаваха и се оцветяваха по краищата си в оранжево. Щеше да припадне. „Не може да бъде, аз сънувам…“ Но знаеше, че не е сън, беше действителността, в която се намираха и двамата.

— Естер, тази вечер искам да те заведа на място, където ще се срещнеш с интересни хора, всички ще бъдем с маски и така никой не би те разпознал. Ти си жената, с която искам да отида, направи ми това удоволствие, още повече че съпругът ти отсъства и не си длъжна да се прибереш през нощта.

— Как си позволяваш да ми говориш по този начин! Или се шегуваш?

— Не! Сериозен съм и вярвам, че ще го направим…

Отново в съзнанието й изплува гората, вековните стволове на дърветата и зеления килим от горски мъх. Спомни си болката, която пронизваше тялото й и нейното объркано детско сърчице, което биеше лудо, сякаш искаше да изскочи от гърдите й, да се хързулне по гладкия мъхест килим, за да избяга от страдащата плът… Тъпата болка от връхлетелите я отново спомени замъгли разсъдъка й:

— Добре, ще те придружа — промълви, неочаквано дори за самата себе си.

— Благодаря ти, Естер…

Антонио се пресегна и взе ръцете й в своите, стисна ги и каза:

— Няма случайни неща… Помни го!

От този миг тя отвори нова страница в живота си, без да го осъзнава.

 

 

Излязоха от ресторанта и се качиха в неговата кола. На задната седалка видя, че бяха оставени две приказно красиви маски, едната с черни пера и посипана с оникси, а другата — кадифеносиня със златен прах и сребърни нишки.

Пристигнаха около полунощ. Беше дълго и уморително пътуване. Не говориха, седяха в мълчание и малко преди той да спре пред старинен и като че ли запустял замък, каза:

— Не ме питай къде сме, нито кои са хората вътре. Само наблюдавай и не се страхувай от нищо.

От тези думи, изречени така спокойно, започна да я обзема паника.

— Вземи маската от синьо кадифе и я сложи на лицето си.

С другата маска той закри своето. Обърна се към нея и тя изпищя от ужас, лицето му бе покрито с ново лице, ослепително красиво, но едновременно с това ужасно и зловещо. Личеше си, че изкусен майстор е изработил маската и сигурно струваше цяло състояние заради скъпоценните камъни по нея.

Тя сложи своята. Почувства как странно прилепва върху лицето й, като зашита, нежна и приятна, като втора кожа.

Антонио я хвана за ръката и енергично я поведе по стръмното външно стълбище към кулата на замъка.

Нямаше електричество, безброй червени свещи бяха подредени по стъпалата, за да показват пътя на идващите. Застанаха пред масивна средновековна порта, която се отвори сама, но това бе илюзия — вътре имаше двама здрави млади мъже, които я дърпаха навътре, щом пристигнеше някой.

Влязоха в обширна зала, цялата в паяжини и прах, на по пода й бяха оставени десетки от червените свещи, които видяха отвън, но тук бяха с различна височина — най-голямата бе по-висока от човешки бой. Пламъкът й се извиваше като език на ламя и при всяко отваряне на вратата от течението се опитваше да загасне, но след това с нова сила припламваше. Всичко наоколо бе мистериозно, освен тях имаше много други мъже и жени с маскирани лица.

В центъра на залата се издигаше нещо като легло, но върху каменен фундамент, покрито с червен сатен и цялото заобиколено от свещи.

Изведнъж нейде над тях прозвуча гласът на жена, която редеше неразбираеми думи. Антонио стисна здраво ръката й. Това не бе ласкав жест, напротив, имаше усещането, че е попаднала в железен капан. Заболя я, опита се да се отскубне, но той стесни хватката си още по-силно.

Разнесе се странна музика, приличаше на църковна, но не беше и не можеше да я определи. В залата започна да нахлува гъст дим с упойващ, сладникав аромат. Всички звуци и ефекти започнаха веднага след тяхното появяване, сякаш само тях бяха чакали.

Ненадейно пред нея изникна сервитьор в черен костюм и още по-черна маска, който й предложи чаша вино. Антонио я подкани да я вземе и изпие на един дъх, след което той направи същото.

Вкусът на виното й се стори различен от обичайния, но доста приятен и тя изгълта течността в чашата до дъно. След секунди усети лека топлина в крайниците си, която постепенно обхвана цялото й тяло. Съзнанието й се замъгли, искаше да говори, но думите не излизаха от устата й. Странна възбуда изпълни тялото й.

Антонио я погледна, наведе се и впи устните си в нейните. Тя не се съпротивлява, защото беше скована, мозъкът й само отчиташе импулси, но не командваше движенията й.

Той я наклони леко напред, взе я в обятията си и я понесе нанякъде. Приближаваше се към онова странно легло. Естер искаше да извика, но бе онемяла. Положи я върху сатенената покривка на ложето, след което разкъса дрехите й пред очите на всички и я завърза по гръб за жертвения олтар.

Естер бе в пълно съзнание — виждаше и чуваше всичко, но бе парализирана и не можеше да говори.

След миг се появи мъж, загърнат в кървавочервена мантия и присъстващите в залата му се поклониха като на главен жрец, който ще извършва зловещите си магии.

Неговите помощници веднага се заеха с подготовката на ритуала. Всъщност те просто изсипаха една кошница отровни космати паяци върху корема й. В полумрака гърдите й се повдигаха от учестеното дишане и сърцето й биеше до пръсване. Двамата мъже се поклониха и напуснаха. Минутите се точеха като часове, паешките крачета кръстосваха напред-назад и тя усещаше как слизат все по-надолу от венериния й хълм. Настръхна, започна да се гърчи от погнуса и удоволствие, да се поти от страх и възбуда, да се задъхва от ужас и от нетърпение, без да смее да помръдне, защото знаеше, че това би бил краят й.

Изгубила представа за времето, усети допира на човешки пръсти върху кожата си, които започнаха да щипят зърната на гърдите й. Заплака, но не от болка или страх, а от невъзможността да понася повече възбудата и плътското си желание, почна да се гърчи и с езика на тялото показваше готовността си да бъде обладана!

Мъжът, който галеше кожата й, се наведе над нея и тя видя маската на Антонио. Той се надвеси и после се нагласи в положение, от което можеше да проникне в нея по възможно най-дръзкия начин. В мига, когато зърна голото му тяло, един от помощниците на жреца му подаде голяма червена свещ.

Той я наклони и парафинът започна да капе върху гърдите й, след което продължи да се стича надолу по корема й. Спря за миг и двама от помощниците разтвориха максимално краката й. Усети как костите й изпукаха. Антонио напълни отвора, който зееше между тях с горещия, ароматен парафин. Сякаш разрязаха тялото й на две, болката бе непоносима, чувстваше, но не можеше дори да стене. Когато парафинът изстина и се стегна, той загаси свещта и бавно започна да я притиска с тялото си, след което постави върху члена си метален накрайник и със сила проникна през парафина във вагината й. Усещането беше повече от адско, сълзите й се стичаха като водопад по бузите, но никой не ги забелязваше. Всички бяха изпаднали в транс и редяха молитви, мантри и заклинания на фона на зловеща музика, обгърнати от упояващи аромати.

Мощните енергии на ужаса и желанието й се сляха във вибриращо опустошително торнадо, което заплашваше да срине кулата на замъка, да погълне тихото селение, да нагъне земните пластове в страховито земетресение.

Членовете на сектата се бяха събрали, за да присъстват на античовешкия ритуал и да почерпят от концентрираната сексуална енергия на двете съвкупяващи се тела.

Когато кръвта започна да струи от наранената й интимност, Антонио изхлузи накрайника и я облада отново. Допирът на топлата му плът й донесе удоволствие и облекчение от болката. Движенията му ставаха все по-бързи под звуците на ритмичната музика и светлинните ефекти, които възпламеняваха и атмосферата.

Той усещаше пълноценната си изява при освобождаване на вътрешната си енергия. Тялото му застина за миг и след това усети урагана, който излизаше от него. С бързо и много грубо движение изля в утробата й семето си и се строполи до жертвения олтар в несвяст.

Тълпата ревеше като обезумяла. Димът ставаше все по-гъст, пред очите на Естер белите кръгове се превърнаха в черни дупки, в които искаше да потъне по-бързо и да умре. След това не си спомняше нищо…