Весела Лулова Цалова
Греховност (14)

Пиза

След погребението й в къщата на фамилия Бианки настъпи гробно мълчание. Всички продължаваха да живеят постарому, с разликата, че вече никой не разговаряше с никого. Движеха се като сенки, отстъпваха си място, за да се разминат безмълвни по дългите тъмни коридори на къщата. Хранеха се в огромната трапезария, изпълнена с тишина и само от време навреме осъдително кръстосваха погледите си, когато вперваха очи в празния стол на покойницата.

Мауро беше благодарен на близките си, че мълчаха, защото така му спестяваха упреците си и той се рееше по течението на мислите, които все го отвеждаха в деня на сватбата им. „Защо се беше стигнало до там, защо излъга тази почтена девойка, която превърна в своя съпруга, защо не се спря и не заживя с нея като истински съпруг?“ Даваше си сметка, че я беше убил косвено, но по доста мъчителен начин, отколкото ако го бе направил наистина.

Не бе влизал в спалнята им от деня, в който я видя мъртва. Спеше в кабинета си, дори не се събличаше, дрехите му се смачкаха и изцапаха, превърнаха се в символ на безразличието му към света, но той нехаеше.

Прекара около двайсет дни занемарен, отпуснат и зашеметен. Не плачеше, не говореше, не се обвиняваше повече, нямаше смисъл, нещата бяха ясни, а той не бе идиот, за да не ги разбира.

В дългите нощи и дни тъгуваше повече за загубата на Оливера, неговата малка богиня, както я наричаше, защото тя единствена от всички, останали в проваления му живот, винаги го разбираше и от любов бе правила чудеса заради него, без да го обвини нито веднъж за нищо. Беше сигурен, че и сега в този момент би била единствената, която можеше да му съчувства, но и нея я нямаше. Толкова му липсваше, но загуби и нея, както съпругата си, с разликата, че Оли бе жива, но какво от това? Не можеше да я вижда вече, което бе още по-мъчително…

В началото на четвъртата седмица не издържа на самотата и се обади на Вивиана, негова стара познайница от Пиза.

Тя не попита какво се е случило, а го посъветва да си приготви един куфар и да й погостува:

— Имаш нужда да се отделиш от къщи, да смениш града, хората около себе си, ела при мен. Знаеш, че живея сама и в просторния ми апартамент винаги има място за още един човек.

Беше шейсет и две годишна, вдовица. В центъра на града, на улица „Виторио Венето“ притежаваше проспериращ магазин за цветя и подаръци, от който здравата печелеше, благодарение на целогодишния туристически поток, посещаващ града на наклонената кула, и живееше охолно. Трите й деца бяха поели пътя в живота си и тя нямаше ангажименти към тях. Мъжът й се бе споминал преди година и половина и вдовицата сега съжителстваше с трите си котки и един далматинец.

Мауро не мисли много, съгласи се с нея, че има належаща нужда от промяна:

— Добре, приемам, утре ще взема влака и ще пристигна следобед. Моля те да ме посрещнеш на гарата, не искам да пътувам с моята кола, не съм в състояние да шофирам.

— Разбира се, слънце, знаеш, че си моята голяма слабост. Все се разминавахме с теб, но ето че сполетялото те нещастие ни дава възможност да сме заедно, без да бързаме. Колко се радвам, че ще те видя! Ще ти приготвя царска вечеря… — засмя се с гърления си глас и продължи: — Ще направя всичко възможно, за да те върна на този свят. До утре, целувки!

Той чу изтракването на слушалката върху телефонния апарат и си я представи — доволна като дете, потрива ръце и си тананика стара неаполитанска песничка, чиято мелодия наподобяваше музиката от танца „тарантела“.

„Направих го, какво пък толкова, ще замина, тук съм като в мавзолей, всички бродят като призраци из къщата и не продумват, мразя ги.“

Мауро знаеше, че няма да издържи дълго, познаваше буйната си природа, даваше си сметка, че постъпва егоистично и подло, но се правеше, че не го засяга, пъчеше се пред самия себе си с хладнокръвието и себичността си. А всъщност се страхуваше точно от чувствата си и от истинските неща в живота, които му харесваха и искаше да ги притежава.

Налагаше се да влезе в спалнята им и да започне да приготвя багажа си. Студена пот изби по челото му при мисълта, че ще отвори вратата и ще види празното легло, което продължаваше да му се струва като вана, пълна с кръв, в която плува лекото като перце тяло на мъртвата му съпруга. Писателската му фантазия бе богата и неуправляема, но в този момент нямаше нужда от нея, защото не пишеше поредния си роман, а се опитваше да сглоби надробения си на късове живот, който трябваше да залепи с лепило, замесено с кръв, сълзи и изневери от негова страна.

Мауро Бианки бавно полудяваше от собствената си греховност…

Изкачи стълбите и докосна тежката месингова дръжка на вратата. Влезе с тихи стъпки, сякаш не искаше да събуди спомените, живеещи все още в стаята, обзаведена и подредена преди време от родителите му с надежда за добър живот и благополучие на младото семейство, но превърнала се по-късно в гробница на една несъществувала никога любов.

Първият предмет, който попадна пред погледа му, бе малката статуетка, донесена от Индия, на молеща се жена, която стоеше върху нощното шкафче на мъртвата. Изящните извивки на ръцете й омагьосваха и бяха толкова скръбни, сякаш и те искаха да му покажат колко страдат за младата жена, отишла си така нелепо, и то по негова вина.

Обърна се към огромния вграден гардероб с врати от кристални огледала, за да започне да изважда дрехите си, но тялото му бе сковано и движенията му — твърде некоординирани, ето защо залитна надясно. За да не се строполи, протегна ръце да се подпре на скрина, но вместо на него ръката му попадна върху огромните раковини от Карибско море, които бяха поставени отгоре. Събори ги с трясък на пода и след миг се сгромоляса. Беше изтощен и нервен, сви се на две, но не от болката, причинена от падането, а от раздразнената си съвест, която разяждаше душата му. Светлината меко нахлуваше през прозореца, покрит с ефирна завеса от светлосин воал.

Изправи се на крака, виеше му се свят, трябваше да седне, приближи се с мъка към писалището, за да се настани върху стария бароков стол пред него, но очите му попаднаха на снимката им от брега на езерото „Крейтър Лейк“ в САЩ, където пиха двамата със съпругата му през медения си месец. Не бе особено скъп спомен, дори го подразни, защото в тези две седмици, в които тя му даряваше любовта си, той я заблуждаваше във взаимност на чувствата.

В тази стая всички предмети бяха против него, в къщата всичките й обитатели го мразеха, приятелите му го изоставиха, любовниците му се сещаха за него само когато бяха на сухо. Животът му се превърна в абсолютно фиаско.

 

 

На сутринта брат му Паоло го закара до гарата с колата си, за да хване влака в 9:04 часа. Помогна му да си качи багажа, пожела му приятно пътуване и без дълги сбогувания тръгна, но преди да излезе от купето, му каза:

— Не се обвинявай за нищо, така е трябвало да се случи, но не забравяй, че Алесия знаеше за голямата ти любов с Оливера. Благородството й е било огромно и любовта й към теб — също. Посягайки на живота си, тя те освободи от оковите на религиозния брак. Искала е да ти помогне да намериш себе си и жената, която обичаш. Прости ми, че ти казвам тези думи, но когато виждам как се самоунищожаваш и правиш глупост след глупост, не мога да стоя със затворена уста, нищо че съм много по-малък от теб. Въпреки респекта съм длъжен да ти кажа какво мисля. На добър път и не предавай себе си, още по-малко жената, която наистина те обича… Доскоро!

Обърна се и излезе с бързи крачки, за да не може Мауро да му отговори.

Паоло се беше наслушал вече на оправданията му, с които се оневиняваше пред себе си и пред другите… И днес за пореден път предприемаше пътуване, което не бе нищо друго, освен следващата му авантюра. Познаваше добре брат си и безразсъдствата му и понякога го засърбяваха ръцете да му нанесе няколко удара в лицето, за да го събуди от мъртвешкия сън, в който беше изпаднал.

Влакът беше „Евро Стар“ — бърз, удобен и луксозен, освен това си купи билет за първа класа, с надеждата, че ще бъде по-изолиран от другите пътници и никой няма да нарушава спокойствието му, от което неистово се нуждаеше.

Настани се удобно, извади книга за четене и лаптопа си (евентуално би могъл да понапише някоя глава от романа, който захвана преди повече от шест месеца).

Докато траеше пътуването, във влака му предложиха отлично обслужване, вежливи и усмихнати шафнери сервираха храната, хвърли едно око на английската и френската преса, пи кафе.

В единайсет и двайсет преди обед пристигна на гара „Санта Мария Новела“ във Флоренция, където трябваше да се прехвърли на друг влак за Пиза. Суматохата на железопътните гари го изнервяше, но щеше да я понесе, след като не бе в състояние да шофира.

Прехвърли се на другата композиция, настани се и след няколко минути продължи в посоката, за която беше тръгнал.

Гледаше през прозореца и си мислеше, че ако и хората бяха като природата и можеха да се обновяват, на земята щеше да бъде истински рай. След всяка сторена грешка, ако и той се преобразяваше като пролетна, щеше да избегне голяма част от неудачите си, но това бяха мечти, а той имаше нужда от истински нов живот, не от химери…

Ландшафтът на Тоскана с разнообразните си пейзажи, пасторални гледки и живописни хълмове му действаше успокояващо и в същото време го потискаше, защото беше започнал да изпитва страх от красивото. Толкова чернилка се бе натрупала в душата му, че бе невъзможно да я съчетае с великолепието на природните гледки.

В 12:59 часа влакът пристигна на гарата в Пиза.

Наметна якето, взе си багажа и тръгна към изхода. Надяваше се, че Вивиана го чака. Всъщност беше сигурен, защото тя очакваше този миг повече от година.

Досега се бе въздържал от подобни гостувания в апартамента й, но този път беше убеден, че го желае. Демонът отново се бе събудил в душата му и му напомняше, че омразата към майка му може да бъде потушена с прелюбодейство, и то с жени на нейната възраст. Мауро си даваше сметка, че може да го определи като психическо заболяване. Осъзнаваше, че е зависим от него и с всеки изминал ден ставаше все по-слаб и подвластен на страданието си, но само мисълта за нощ, прекарана с по-стара от него партньорка, го възбуждаше силно и го караше да бърза.

Вивиана го чакаше на перона.

Доста понапълняла, остаряла и заприличала на баба, но с все същото самочувствие до звездите за своята отминала хубост.

Видя отдалеч побелелите й коси, прибрани в кок, елегантните й очила и ръката й, с която му махаше.

Когато я наближи, се наведе и я целуна по устните, първият, знак от негова страна, че не е дошъл да си говорят, а че я желае физически и иска да „си поиграе“ с нея.

Тя отвърна на целувката и той усети вкуса на червилото й — синтетичен и парфюмиран. Телата им се допряха и огромните й обезформени гърди го притиснаха. Болезнена тръпка премина през мускулите му. Усети възбуда, която се увеличаваше още повече от перверзните мисли, препускащи из главата му. Представяше си как остарялото й и отпуснато тяло ще се гърчи в животинска сласт под неговото — младо и жизнено, пълно с енергия и похот. Затвори очи и фантазията му се развихри — видя я съблечена, с отпуснати кожа и гърди, с подпухнал корем и доста тлъстини около талията. Тази представа още повече го разпали и ако не бяха на гарата, щеше да я повали на земята веднага и да я обладае, за да се почувства добре след акта, защото колкото повече омърсяваше тялото си, по-силно опияняваше мозъка си, който пък омаломощаваше и притъпяваше съвестта му.

Вивиана, уж нищо неподозираща за неговите желания, го поведе за ръка навън измежду тълпата пътници, без да пророни дума. На паркинга отключи колата си, каза му да остави багажа на задната седалка, качиха се и веднага потеглиха. Бързаше и тя. За нея той бе „последният влак“ в живота й и не искаше да го изпусне.

Не след дълго пристигнаха пред кооперацията, в която живееше. Качиха се на втория етаж и спряха пред масивна дъбова врата. Не се наложи да търси дълго ключовете в чантата си, както обикновено се случваше, когато вечер се прибираше сама и отвътре кучето лаеше радостно, а котките дращеха по вратата от нетърпение да ги вземе в скута си. Ето го ключодържателят, извади го и започна да вкарва един след друг трите ключа в ключалките, най-накрая отвори, изключи алармата и му каза:

— Заповядай, настанявай се, чувствай се като у дома си.

Апартаментът й бе обзаведен стилно с автентични мебели, изящни вази, лампи и картини от различни епохи. Вътре бе тъмно и хладно. Всички завеси бяха спуснати, дори капаците на прозорците бяха затворени.

Над камината имаше окачена огромна китайска картина от неизвестен художник, а върху полицата й бе поставена фигура на куче, изработена от бял порцелан. Вивиана беше обсебена от любовта си към кучетата и котките и дори украшенията в дома й бяха от света на фауната. До лудост бе отдадена на хобито си да събира и да се грижи за всякакви бездомни животинки.

Запали странен и доста бутафорен лампион, дървена изработка, от който излизаше голям наръч сено. Имаше нещо вещерско в тази жена. Настани го да седне до старинно писалище.

Той остави шапката и очилата си близо до една малка бронзова пластика на гола жена в сладострастна поза и безсрамно впери погледа си в нея.

Във въздуха се носеше аромат на треви и мускус. „По дяволите — каза си той, — та тя предварително е подготвила къщата за моето идване и го свързва само със секс.“

Повдигна му се, но не от нея, а от собствената му първичност, от животното, скрито вътре в него. Беше в клоаката на собственото си поведение, което го превърна в миазма, чудовище с полови белези на мъж.

Докато тя приготвяше кафе в кухнята, Мауро имаше време да вземе багажа, шапката и очилата си, тихичко да се измъкне навън и никога повече да не я види и чуе, но не го направи, защото желаеше точно обратното — да се удави в собствената си мерзост и мръсотия. Депресивната меланхолия, в която бе изпаднал, му харесваше и успокояваше нечистата му съвест.

Вивиана влезе в хола с поднос с изящни порцеланови чашки за кафе, върху чиято външна стена бе изобразен митичен пейзаж, където на фона на островърхи планини се виждаха замък, вграден в скалите, и водопад, от който тръгва река. От другата страна на чашките с калиграфски знаци бяха изписани няколко думи, които не се четяха. Остави подноса на малката масичка встрани от него и каза:

— Ето ме и мен с кафето, което ти така обичаш…

Пресегна се и докосна пръстите на дясната му ръка, след това ги взе в своята и ги поднесе към устните си. Целуна ги бавно един по един и после го остави на мира, за да изпие кафето си.

Гледаше го с желание и страст.

Искаше го веднага, но трябваше да се въздържа от гафове, беше жена, трябваше да го накара да си мисли, че той води парада. А тя знаеше после как да го манипулира.

Загаси полилея и остави да свети само настолната лампа. Независимо че отвън бе слънчев пролетен ден, в апартамента със спуснати навсякъде завеси и щори мракът надви и само бледата светлина, излизаща от чудноватата старинна лампа с треви, които се подаваха от нея, се бореше с него.

Мауро остави празната чашка и протегна ръцете си към нея, притегли я към себе си и понечи да я целуне, но тя завъртя главата си:

— Недей, моля те, не го прави, нека останем така в тъмното и помълчим. Толкова неприятности си преживял, имаш нужда от спокойствие.

— Не, не ми казвай от какво имам нужда, Вивиана. В този миг си ми необходима ти. — Наведе се отново и този път сграбчи лицето й със замах, нетърпящ откази, след което впи устните си в нейните почти насила.

Беше озверял, ухапа горната й устна и тя, изненадана от болката, отвори уста. Езикът му — силен и гъвкав, докосна нейния и зашари из устата й. Притисна я здраво в обятията си и продължи да я хапе. Усети металния вкус на кръвта й, но продължи, макар че тя стенеше тихичко, дали от болката, която й причиняваше, или от възбудата, която бе загряла повехналата й плът, не го засягаше. Мауро не се интересуваше от нея, в този момент следваше само нагона си.

Положи я върху тежкия персийски килим и бавно започна да я съблича. Нейната невероятно остаряла телесна грамада, облечена в кожа с цвят на моцарела се открои в тъмнината.

Свали сутиена й и видя огромните й отпуснати гърди. Наведе се към тях и бавно започна да докосва зърната им, като полека-лека забиваше все по-дълбоко зъбите си в тях. Жената под него извика от болка, опита се да го отдели от себе си, но той бе настоятелен и продължи. Възбудата му нарасна дотолкова, че усещаше как ще експлодира. Стоновете й го възпламеняваха неимоверно.

Смъкна с нервни движения бикините й и я облада — нахлу в утробата й като ураган. Сухотата на недрата й не бе достатъчна, за да го спре. Усети как мускулите й се съпротивляваха, но той бе неумолим. Почувства се удовлетворен от нейната болка, примесена с удоволствие, която се превърна в лековит мехлем за него.

Продължи с ритмични движения, без дори да я погледне, тя бе само предмет на удоволствието му. Устните й се напукаха от хищническите му целувки, тялото й се гърчеше от страст и болка, крещеше, молеше го да спре, но той не чуваше.

Свърши в нея и се отдръпна от потното й тяло, мълчаливо се изправи, прекоси стаята, коридора, влезе в банята и се мушна под душа. Пусна водата и стоя под нея повече от час. Искаше да измие от себе си нечистотиите, полепнали не по кожата, а в душата му, но не можеше…

Половият акт с Вивиана му донесе физическо, но не и емоционално удовлетворение. Копулацията го унищожаваше. Неуравновесеното психическо състояние на жените, с които имаше връзка, при което те осъществяваха сексуалните си контакти, без каквито и да било чувства, го разрушаваше, но той не се съпротивляваше, напротив използваше го като болкоуспокояващо за наранената си същност, а геронтофилията бе другото му лекарство.

Върна се във всекидневната, където Вивиана беше пуснала светлината да нахлуе през отворените капаци, слънчевите лъчи проникваха през педантично почистените стъкла на прозорците, масата бе подредена за обяда и тя го чакаше с умислен поглед. Видя го и се стресна.

— По дяволите, какво ти става? — изкрещя тя. — Какво си мислиш, че правиш? Нима всичко ти е позволено? Мауро, кажи ми какво те мъчи… Знам, че страдаш не само заради самоубийството на съпругата си. Сигурна съм, че има и нещо друго.

— Не, всичко е наред. Ви. Аз съм свободен, ти — също, съвестта ни е чиста, телата ни не извършват грях, когато се съвкупяват. Моля те, имам нужда от теб и ласките ти. Повярвай ми, не сме ангажирани с никого, можем да се отдадем на себе си. Заслужаваме го… — мълвеше като насън, а тя го гледаше и не вярваше на очите си, че е стигнал дотук. Приличаше й на избягал от лудницата сексуален маниак. Обземаше я тревога и започна да съжалява, че го е поканила да й гостува.

Той седна и зачака обяда си. Беше изгладнял като вълк, а тя беше невероятна готвачка. Какво повече можеше да иска от живота си?