Весела Лулова Цалова
Греховност (13)

Поканата

Какво би могъл да прави той в този гаден неделен следобед? След обилния обяд със семейството си Мауро се затвори отново в кабинета, уж с извинението, че трябва да пише, а всъщност не искаше да е близо до съпругата си. И без това след сватбата им прекарваха времето си в гробно мълчание или насила си разменяха по някоя дума заради етикета. Отношенията им ставаха все по-обтегнати, забелязваха го и околните, нищо че те всячески се стараеха да играят ролята си на влюбена двойка пред останалите и да симулират, че всичко при тях върви по мед и масло.

Той си даваше сметка, че вината е само негова, но не правеше нито крачка напред към промяна. Напротив, все повече и повече накланяше везните към евентуален развод. Веднъж опита да разговаря с жена си на тази тема, но тя изпадна в ужас, заплака, след това още повече се затвори в себе си и от този ден почти не говореше нито с него, нито с роднините му. Виждаше я как крее, с всеки изминал ден се откъсваше постепенно от живота заради душевното си страдание, но в сърцето му нямаше капчица милост към нея. Демонът, който живееше в душата му, го стискаше здраво в черните си космати ръце и вледеняваше все повече сърцето му.

Стоеше пред монитора и се взираше в една точка.

Изведнъж извади мобилния телефон от джоба си и се обади на Леонора. Така, без преамбюли и писма, просто й се обади:

— Привет, аз съм Мауро Бианки, спомняте ли си за мен?

— Да, естествено, господин Бианки, радвам се да ви чуя — каза тя и продължи, без да му даде възможност да я отегчава с любезностите си. — Колко мило, с какво мога да ви бъда полезна?

— Бих се радвал ако приемете поканата ми да изпием по чаша горещ шоколад в късния следобед в едноименния бар на площад „Кавур“.

— С удоволствие, сварвате ме свободна и без ангажименти тази вечер — отвърна тя и си помисли: „По дяволите, каква лицемерка съм, та аз почти винаги съм свободна, затворена в тази къща и забравена от всички…“.

— Тогава в четири ще се видим там. Доскоро.

Мауро затвори и се отпусна назад върху облегалката на стола. Потърка с пръсти слепоочията си, разроши косата си няколко пъти и запали цигара. „Каква низост от моя страна, вместо да заведа съпругата си на кафе, ще изляза с почти непозната за мен жена, която ме отблъсква с горделивостта си. Защо ли всичко, което правя, е все наопаки на доброто поведение?“

Този път не се остави на мислите му да го победят, прогони ги, беше уморен от самообвиненията си, които не му помагаха. Безсмислено беше да се самоанализира, осъзнаваше, че е навлязъл в етап от живота си, който е нечист и продължава до безкрайност. Освен това, всичко между него и Оливера свърши и днес намираше решението си за правилно. „Ще я забравя напълно, трябва ми малко време, имам нужда от друга, различна от нея и жена ми, за да се осъзная и отново да заживея в старото си тяло, но изпълнен с нови въжделения. Леонора е изтъкана от противоречия и това ме тласка да я превзема, да я покоря както всички останали жени в живота ми, а те никак не бяха малко, само Оливера… Боже, мисълта за нея не ме напуска дори когато се приготвям за поредната си плоска плътска авантюра…“

Преди да отиде на срещата с Леонора, реши да се поразходи по любимата си улица „Д’Абано“. Къщите от двете й страни — в мръсножълти нюанси, преминаващи в кафяво, с прозорци, затулени от тъмнокафяви или масленозелени дървени капаци — приличаха на овехтелите очила на бездомен слепец, които полуприкриваха незрящите му сълзящи очи.

Преминаваше под античните сводове и продължаваше напред, но вместо красивите метални извивки на фенерите от ковано желязо, закачени за фасадите на сградите, виждаше местата с олющена мазилка, които му напомняха на устни, изкривени в мрачна гримаса.

Обичаше този град, вглеждаше се в тесните му, прекалено високи, плоски и овехтели фасади на старинните сгради с тъжни прозорци. Детството му премина сред тях, тук имаше много приятели артисти, художници, скулптори, писатели, критици, но днес всичко му изглеждаше различно, дори цветовете се размазваха пред очите му.

Погледна часовника си. Време бе да се запъти към бара, в който определи среща на „мистериозната поетеса“. Първичният му мъжки инстинкт го водеше към нея. „Какво ли ще излезе от тази история? Може би е добро начало за нова авантюра…“

Беше точно четири следобед, когато влезе в шикозния бар, намиращ се на най-представителното място в центъра на града; в които бе роден най-големият римски историк Публио Клаудио Тереза Пето, опълчил се на Нерон и затова осъден на смърт.

И тук го посрещна топло зеленият цвят на дамаските и завесите. Избра маса близо до прозореца витрина, за да забележи, когато пристигне Леонора.

Поръча си питие. Имаше нужда от алкохол, за да поуспокои нечистата си съвест.

Сервитьорката, със снежнобяла шемизета, тъмнозелена, дълга до глезените пола, престилка с волани и красиви джобове, в които слагаше написаните заявки от клиентите, му донесе чашата уиски след секунди. В златистата течност плуваха ледени кубчета, но бяха по-малко от онези в сърцето му. Отпи голяма глътка и я усети как полази през устните му, изгори езика му и потъна в гърлото му като лава, която застина в стомаха му. Дори му се повдигна, но това беше само при първата глътка. След минута блага топлина обгърна тялото му. Обикновено не пиеше твърд алкохол и това беше нормална реакция.

Погледна отново часовника си — тя закъсняваше с повече от 15 минути, академичния толеранс беше нарушен, но това не го ядоса, нито го накара да си тръгне, както правеше в повечето случаи. Остана спокоен на масата, с чаша алкохол пред себе си, в очакване.

Беше сигурен, че тя ще дойде.

Около него хората разговаряха с жар. Тук, в това кафене интелектуалците и богаташите от града прекарваха следобедите си. Всички метални повърхности блестяха, а светлината от аплиците и абажурите струеше нахално.

На бара седяха двама англичани, които се опитваха да заговорят бармана, но той беше така погълнат в работата си, че само любезно поклащаше глава в знак на съгласие с всичко, казано от чужденците.

Плъзна поглед през стъклото и в този миг я видя как наближава входа. С изискан костюм и коси, сковани от лака в строга прическа.

Когато влезе и се доближи, Мауро се изправи на крака и целуна ръката й вместо поздрав.

Жената имаше леденостудени пръсти, изцъклен поглед и изкуствена усмивка. Остави малката си елегантна чантичка и седна срещу него.

— Извинете ме, че се забавих, но имаше задръстване. Не е в стила ми да закъснявам, самата аз обикновено държа на точността.

— Моля, нищо не се е случило. Радвам се да ви видя. Прекрасна сте. Комплименти, госпожице Дзаникели.

Погледите им се срещнаха и тя се усмихна:

— Благодаря, господин Бианки, колко сте мил. Знаете ли, предлагам да минем на „ти“, така ще скъсим дистанцията помежду си и ще разговаряме по-спокойно — подкани го с уверена нотка в гласа си.

Мауро беше шокиран в първия момент, но после се окопити и каза:

— Да, разбира се, с удоволствие, време беше да кажем сбогом на официалностите…

Сервитьорката се приближи до тяхната маса, за да вземе поръчката на Леонора, която, без да погледне менюто, пожела чаша горещ шоколад, бутилка минерална вода „Сан Бенедето“ и парче шоколадова торта. Мауро добави за себе си още едно уиски, този път със сода.

Помълчаха известно време и той я попита:

— Може ли да прочета и други твои стихотворения, Леонора?

Погледът й се озари, очите й светнаха с отровнозелен блясък, тялото й се оживи:

— С удоволствие, ще бъда щастлива да ти дам моя книга и няколко статии и интервюта, които са отпечатани във всекидневниците. Аз обожавам да пиша, правя го с желание и хъс. Помага ми да изхвърлям напрежението от себе си. Освен това наистина си харесвам написаното от мен. Горда съм със себе си — на един дъх изрече всички тези думи и изпитателно го погледна, за да разбере дали споделя мнението й.

Мауро я слушаше как се възхвалява и студени тръпки лазеха по гърба му, не искаше да повярва, че си е избрал за събеседница самовлюбена стара мома, изпълнена с превъзходство над другите и величаеща себе си. Всички отрицателни качества, които го отвращаваха повече от всичко на света в жените, бяха събрани накуп в Леонора. „Какво правя тук с нея? Нима съм се побъркал напълно?“

— Кога ще ми дадеш материалите за четене?

— На тръгване оттук ще ме придружиш до моята кола, там имам копия от всичко — радостно зачурулика тя. — Ще ти оставя автограф върху началото на книгата и върху някои вътрешни страници. Колко съм щастлива, че мога да го направя за теб, боже мой, та ти проявяваш интерес към мен като поетеса!

— Разбира се, удоволствието е мое — каза той, но в него проговори гласът на лицемера, защото истинският Мауро при подобна ситуация щеше да прати тази егоцентрична жена по дяволите…

Интересът му към нея се замести от негодувание, от сега нататък щеше да я разучава с неудоволствие и може би трябваше да стане чудо, за да има желание да я притежава физически. Времето щеше да покаже.

Беше забравил да изключи мобилния си телефон и той зазвъня упорито във вътрешния джоб на сакото му. Погледна я извинително и отговори:

— Моля!

— Мауро-о! — изпищя майка му. — Сине, не знам къде си, но трябва веднага да се прибереш у дома… — След тези думи връзката прекъсна.

Обзе го паника, защото майка му не беше на себе си. Разбра само, че се е случило нещо лошо, но какво точно, щеше да разбере у дома си, когато се върнеше. Погледна Леонора и каза:

— Извини ме, но трябва веднага да тръгна, може би се е случило нещастие вкъщи, майка ми се обади, пищеше на телефона.

— Разбира се, но… Какво е станало?

Той не я слушаше, запъти се към касата, плати сметката, без да благодари, върна се при нея и каза:

— Трябва да побързаме!

Излязоха навън, беше започнало да се свечерява, студеният вятър близна лицата им, сякаш искаше да им напомни, че пролетта е достатъчно крехка и винаги може да бъде преборена от лошото време.

— Не мога да те придружа до колата ти, трябва да бягам, може би ще се видим отново. Доскоро! — каза Мауро и тичешком се отправи към мястото, където беше паркирал своята червена алфа ромео „SZ“.

Сърцето му биеше до пръсване, чувстваше, че въздух не му достига, плашеше го неизвестността, не знаеше какво се е случило и едва успяваше да издържи на напрежението да надвие обзелия го страх.

Караше като луд, на светофарите два пъти мина на червено, опита в движение да се свърже отново с майка си, но тя не отговаряше.

Когато наближи къщата, видя, че всички лампи светят, а пред оградата е спряла линейката на „Бърза помощ“. Краката му отмаляха, през ума му премина мисълта, че се е случило нещо лошо с баща му, все пак беше най-възрастният човек в семейството. Тичешком влезе в преддверието — оттам се разнасяха риданията на майка му, забърза се и на стълбището почти се сблъска с двамата лекари, които оживено разговаряха. На втория етаж се намираше семейната им спалня. Усети тъпа болка в стомаха си, мисълта му го водеше в правилна посока. Станало беше нещо със съпругата му. Връхлетя в стаята и не можа да повярва на очите си — неговата мъничка, крехка като порцеланова фигурка жена лежеше върху семейното легло с бялата си булчинска рокля, с восъчно лице и прерязани вени. Беше застинала в позата на кукла, захвърлена от някое момиченце, което вече имаше нова и старата й бе омръзнала. Навсякъде по снежнобялата одежда се виждаха огромни петна от кръв като разцъфнали макове. Майка му се бе свлякла до леглото и плачеше безутешно… Когато го видя да влиза, едва успя да му каже:

— Намерих я твърде късно, когато никой вече не можеше да й помогне…

Душата й бе отлетяла и сега върху семейното им ложе лежеше само прекрасното й тяло — студено и безмълвно, като роза, откъсната без време и не успяла да разцъфне напълно.

Мауро затвори очи и се строполи близо до майка си. Не можа да заплаче, само нечленоразделни звуци излизаха от гърлото му. Осъзнаваше, че е помогнал на жена си за решението й, чувстваше се като съучастник в убийство, нищо че тя сама бе сложила край на живота си.