Весела Лулова Цалова
Греховност (12)

Приемът

Намираха се в близост до центъра „Помпиду“, музея „Пикасо“, операта „Бастилията“, „Отел д’Албре“ и музей „Карнавале“. Заобикаляха ги много галерии. Пространството, в което се провеждаше приемът, ги караше да се чувстват свободни. Приблизително двеста и четирийсет квадратни метра, върху които бяха разположени маси с шедьоври на кулинарното изкуство, цветя и роял, огромен бял роял, пред който седеше млад мъж и свиреше унесено, без да забелязва суматохата около себе си.

Леа предварително каза на Оливера, че тази вечер ще се види с господин Рана, за да посочи датата и часа за срещата им. Все пак старата й приятелка бе успяла да го убеди да се откаже от идеята да я товари отново с кореспондентска работа, а да й намери място в някоя от редакциите, отговарящи за Източна Европа.

Леа винаги мислеше за нея, може би защото преди двайсет години беше загубила съпруга си и след неговата смърт се бе посветила на благотворителност, с която донякъде успяваше да утеши душата си.

И тази вечер всички я поздравяваха и се радваха на присъствието й, което беше чест за домакините и гостите им. Дама от нейната класа не бе често срещана по коктейли, но не защото беше горделива и недостъпна, просто предпочиташе да използва всеки миг да се посвещава на хилядите бездомни, гладни, болни и страдащи по света.

За Леа приемите бяха места, където „разговорите варират от геополитика до последни филми и книги, а понякога до долнопробно клюкарстване“. Беше издигнала дискретността в добродетел. За това я ценяха и уважаваха.

Движеха се бавно между огромните кашпи с тропически видове растителност и на няколко стъпки от белия роял се натъкнаха на господин Марио Рана, около петдесетгодишен, безупречно облечен, с дискретни очила върху древноримския си нос и педантично поддържани брада и мустаци. От него лъхаше на силен мъжки парфюм, но това само допълваше впечатлението за неговата акуратност като човек, който освен за високото си обществено положение се грижеше добре и за външния си вид. Бе роден през 1953 година в Торино и произхождаше от една от най-големите аристократични пиемонтски фамилии. Любител на редки ястия и подбрани четива като тези на Алулей^[1], Морис Сев^[2], Ликофрон^[3] от Александрия, Марио Рана бе отдаден на своята професия и да бъде наречен работохолик беше комплимент, който вестниците на драго сърце му приписваха. Свободата и уединението му се отразяваха еднакво добре заедно със светските прояви и той навсякъде плуваше в свои води.

— Добър вечер, мадам Морел. За мен е чест да стисна ръката ти на светица. Виждам, че най-сетне приятелката ти и моя чуждестранна колежка, госпожа Оливера Ганева, е пристигнала. Очаквах да ви видя и двете. Колко се радвам!

— Благодаря ти, Марио, винаги си толкова мил — отговори някак хладно Леа — Да, Оливера пристигна, но не е тази, която помниш от предишния й престой тук. В живота много често се случва да попадаме в капана на безизходицата или да сме въвлечени в събитие, което не можем да преодолеем, но с ценната помощ на приятелите се излиза от всяка ситуация, така ли е?

— Разбира се, Леа, пред теб и твоята духовна, женска устойчивост винаги стоя на колене — отвърна Марио Рана и я погледна с възхищение и уважение. — Оливера, с теб ще се видим във вторник идната седмица, заповядай в редакцията на вестника, за да ти обясня подробно всичко за новата ти работа и кога започваш.

След това се извини любезно на двете дами, пожела им приятна вечер и се отдалечи към съседната група господа, които оживено разговаряха с чаша вино в ръка.

Оливера и Леа потънаха за известно време в мълчание, всяка погълната в собствените си разсъждения, след което продължиха с бавни крачки и поздравиха и други приятели, но не се застояваха дълго, за да не отегчават никого.

Приемите бяха скучни занимания, чисто губене на време, за да разменят две съществени изречения с някого, трябваше да изтърпят всички останали, които не ги интересуваха. На тези места Леа чувстваше още по-болезнено липсата на съпруга си. Върна се с мислите си в далечната 1980 година, когато го изпратиха на мисия в Латинска Америка, а после в скандинавските държави. Щом се завърна от пътуването, той бе убеден, че Париж трябва да се превърне в града, който ще посреща талантливи чуждестранни творци, неуспели да стигнат до световната столица на изкуствата заради икономическите трудности или политическите режими, които им забраняваха да пътуват. След четири години почина.

Ето днес тази идея, започната от него, беше реализирана и интелектуалци от планетата се срещаха в културната столица на света — неговия роден град, но той не можеше да ги види или може би ги наблюдаваше от небето.

Сърцето на Леа заби учестено, както винаги се случваше, когато мислеше за своя рано отишъл си от този свят съпруг. Бернар, така се казваше той, беше първата и последна любов в живота. Продължаваше да го обича така, както го бе обикнала от първия миг, когато го видя на едно матине в градината на братовчеда на майка й. Беше любов от пръв поглед и за двамата, която продължаваше и до днес — нищо, че той вече не бе на този свят. Лягаше и ставаше с мисълта за Бернар и живееше заради него, затова продължаваше благородното му дело…

През огромните стени прозорци се виждаха светлините на града, нощта бавно падаше и обладаваше Париж, притискаше го в черните си обятия, в задушаващата си сатенената прегръдка, смътно се простираше над мостовете, свързващи бреговете на Сена, над онзи Париж на почернелите катедрали, аристократичните алеи, безсмъртните сгради от сив хилядолетен камък, мансардите, в които са живели поетите и философите…

На входа на операта „Бастилията“ както винаги се бяха събрали истински хипари, при това, без да се отличават с необичайно облекло. Говореха си на висок глас и не се впечатляваха нито от настъпването на нощта, нито от светещите прозорци наоколо, нито не ги интересуваше какво се случва с хората вътре в сградите. Мъртвото време продължаваше за всички.