Весела Лулова Цалова
Греховност (11)

Началото на нищото

Оливера живееше, без да може да си даде точен отговор защо. Знаеше само, че няма основателна причина да го прави. „Живееше“ не бе най-точната дума за това, което правеше. Наистина — беше жива, но по инерция. Жива бе, защото поради неизвестни за нея причини се бе родила един зноен летен следобед.

В тези дни, изпълнени с горест и скръб, все по-често беше склонна да упреква родителите си, че я бяха създали и сложили началото на един живот, който за нея се беше превърнал в началото на нищото, съчетал плача на вятъра със спокойствието на земята и енергията на огъня с мъдростта на водата. Тя вървеше по пътищата на своето минало, но рядко по онези на възможното си бъдеще, заради мисли, които не я напускаха нито за миг.

Скиташе с часове из парижките улици, влизаше в малки бистра, където присядаше, за да изпие чаша кафе и пак продължаваше, но винаги носеше със себе си частица от миналото, което се беше вкопчило в нея и не й даваше мира. Надсмиваше се над себе си, обвиняваше се. Знаеше, че е с прекършени криле, но се чувстваше длъжна да лети, защото душата й без полета бавно и мъчително умираше. „Не трябва да спирам, защото в мига, в който спра, ще съм мъртва — жив труп, вещ, тяло, функциониращо като машина… Защо прекършиха крилете ми? Къде сгреших, какво не дадох в повече на този свят? Може би е безсмислено да продължавам да живея, когато всички пътища ме водят към нищото.“

В унищожителния монолог си задаваше въпроси, на които не можеше сама да си отговори. Беше й непосилно да си обясни факти, които изглеждаха глупави за останалите, а за нея бяха глобални.

„Къде съм? — питаше се тя. — В какъв свят живея?“

Живееше ли изобщо? Правеше ли нещо? Къде я бяха отвели стъпалата на живота й? Всъщност това бе нейният кален, коларски път, по който пое безпаметно, за да забрави миналото и да спре терзанието в сърцето си.

Всяка друга жена на нейно място би се чувствала на седмото небе само защото е в Париж, а тя мислеше за тесните, житейски пътища, които бяха алюзия на живота й. Знаеше, че отново сгреши, охарактеризираше се като родена неудачница и предполагаше, че един ден, когато му дойде времето, ще си отиде като такава. Всичките й професионални успехи накуп не можаха да заместят празнината, зейнала в душата й след раздялата с италианския писател.

„Къде са цъфналите клони на дърветата от пролетта на детството ми, защо не ги виждам и сега, когато парижката пролет е в цялото си величие, нима загубих зрението си? Къде е розовата рокличка, с която баба ме обличаше, а аз се чувствах като принцеса? Къде са? Защо ли ги търся, когато отдавна са забравени в старинния скрин, останал след смъртта на старицата, който ми напомня с присъствието си, че вещите ни надживяват, а ние сме преходни. Или всички тези спомени са плод на никога неслучили се събития? Отидоха си всички от живота ми, безмълвни и сякаш разочаровани от мен. А живите, които са останали, продължиха напред, без дори да си спомнят, че съществувам, сякаш с мен е невъзможно да се делят радости и болки…“

Всяка вечер, преди да си легне в хладните чаршафи, ухаещи на лайка (любимият аромат на Леа), се поглеждаше в огледалото с невярващи очи и виждаше помръкналото лице на жена на средна възраст — жалка и отвратителна, отчаяна, безпомощна и ненужна на никого. Жестокият вътрешен глас й се изкискваше и проговаряше отново:

— Върви си! Махни се, никой не те иска… Не заслужаваш нищо… Ти си плод на една объркана любов и всички те ненавиждат!

Оливера не успяваше повече да понася себе си. Чувстваше се като чудовище с тяло на жена. За да се скрие от това състояние на омраза и да накара вътрешния си глас да млъкне предпочиташе да затвори очи й да спи, за да избяга от действителността поне за няколко часа.

Страданията й бяха започнали от мига, когато видя света — родена с болка и живееща с болката. Омагьосан кръг, в който се въртеше, без да знае защо. Загуби смисъла да продължава напред, изплъзна й се като куче от верижка, а краката й не я държаха, за да тича подире му. Не можеше да се радва, страданието я задушаваше и фиксираше погледа й върху малките неща, защото за големи не мечтаеше. Нощта винаги беше удобна, за да се остави на съня, изпълнен с кошмари.

Утрото се роди в сиво и обагри в скука деня й. Не й се ставаше от леглото, не бързаше заникъде и никой не я чакаше.

На вратата на стаята се почука. Мекият като кадифе глас на Леа се чу от другата страна.

— Не може да живееш така… Разбери го! — Влезе при нея и продължи: — Спри агонията на безделието и вземи решение, което ще те промени и ще задвижи живота ти в друга посока. Не бъди страхливка, не те познавам от вчера и знам, че в момента си в странното положение на човек, застанал на средата на мост, но не знае накъде да тръгне — надясно или наляво, да се върне или да продължи? — Отвори прозореца, за да нахлуе чист въздух, и й каза: — Не забравяй, че има и друга, трета посока, тя е напред през перилата, а това се случва, когато не искаш да си помогнеш сама, защото все пак ти си тази, която държи в ръцете си руля на собственото си битие. Разбираш ли ме, Оли, чуваш ли какво се опитвам да ти кажа? Безмълвна си като сфинкс, не реагираш, плашиш ме, вече избягвам да те гледам, изпитвам ужас, когато видя посърналото ти лице и тъжните ти очи.

Чуваше приятелката си, но думите й не достигаха до съзнанието й.

— Тази вечер сме поканени на прием, където ще мога да те представя на мои приятели и познати. Имаш нужда от забавления и нови хора около себе си. Ставай, обличай се и отивай на фризьор, не те искам в този вид — с майчински тон нежно я гълчеше Леа. — Или може би първо трябва да излезем, за да ти купим нова рокля… Да, да, знам какво ще ми отговориш, че имаш достатъчно в багажа си и не е нужна нова, но аз съм против. Тези старите, които ти навяват мъчителни спомени, ги остави и забрави, новият тоалет ще ти придаде различен вид за едно ново начало, нови приятели, нова работа и, дай Боже, нов мъж. Не се шегувам, не ме гледай така смаяно, знаеш, че няма да те оставя да се погубиш, заради безсърдечността и арогантността на човек, който не те заслужава. Хайде, миличка, ставай, горе главата, знаеш ли какви прекрасни палачинки е приготвила готвачката тази сутрин — точно като тези, които ги правят в кафенето на Айфеловата кула. Казвала си ми, че ги обожаваш.

Оливера нямаше как да откаже след този водопад от думи. Леа не грешеше и трябваше да я послуша. Животът продължаваше, не си заслужаваше да страда за мъж, който в този миг вероятно закусваше със съпругата си и кроеше планове за бъдещето им.

Докато силната водна струя под душа шибаше сънената й глава, не спираше да разсъждава:

„Но защо «любовта» свършва… Защото не започва. Любов, която свършва, е любов, която никога не е започвала, иначе защо ще свърши? Понякога дори не разбирам и не зная защо е така — простите неща от съществуването ни се превръщат в сложни и невъзможни за разбиране формули.“

Разговорът, който Оливера беше захванала със себе си привечер, продължи до сутринта и всеки път бе като в началото на нищото.