Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (3)

Втора глава

— Излизайте! Хайде, всички вън!

Надуване на свирки и лай на кучета. Утрото беше ясно и слънчевите лъчи нахлуваха през вратата в бараката. Мъжете на наровете се надигнаха, смъкнаха се на земята и поеха бавно навън. Спряха пред бараката. Никой нямаше сили да отиде по-далеч. Чакаха. Есесовците с крясъците и пронизителните свирки бяха изчезнали. Мъжете пристъпваха от крак на крак, разговаряха шепнешком помежду си. Обитателите на съседните бараки също бяха изкарани навън. Какво ги очакваше сега?

Не след дълго към тях се приближиха есесовец и лагерист и всички се умълчаха. Никой от двамата не се представи. Лагеристът започна да извиква номера от един бележник. Есесовецът стоеше наблизо, потропваше нетърпеливо с крак, пошляпваше с палка по бедрото. На лагеристите им отне малко време, за да осъзнаят, че номерата съответстват на татуировката, която всеки носеше на лявата си ръка. Проверката приключи, две повиквания бяха останали без отговор.

— Ей, ти! — Мъжът, който извикваше номерата, посочи лагериста в края на редицата. — Иди да видиш дали вътре не е останал някой!

Затворникът го изгледа въпросително. Не го беше разбрал. Мъжът до него му преведе шепнешком и онзи бързо влезе в бараката. След малко се върна и вдигна два пръста на дясната си ръка: двама мъртви.

Есесовецът пристъпи напред. Заговори на немски. Затворниците вече се бяха научили да си държат устата затворена и зачакаха послушно, надявайки се, че някой ще преведе думите му. Лали разбра всичко.

— Ще получавате храна два пъти дневно. Сутрин и вечер. Ако оцелеете до вечерта. — Немецът замълча, на лицето му се изписа мрачна усмивка. — След закуска ще работите, ще продължите със строежа на лагера. Очакваме да пристигнат още много хора. — Сега усмивката му беше горда. — Изпълнявайте нарежданията на вашия капо и на отговорниците на строежа и ще доживеете до залез-слънце.

Разнесе се подрънкване на метал и лагеристите се обърнаха, към тях се приближаваха няколко затворници, понесли баки и тенекиени канчета. Закуска. Неколцина лагеристи се насочиха към тях, сякаш се канеха да предложат помощта си.

— Който мръдне от мястото си, ще бъде застрелян! — излая есесовецът и вдигна пушката си. — Без предупреждение!

После си тръгна, а лагеристът, който бе направил проверката, се обърна към прегладнелите мъже.

— Чухте го — каза той на немски с полски акцент. — Аз съм вашият капо, вашият шеф. Стройте се в две редици. Който не се подчини, ще бъде наказан.

Мъжете се строиха, зашепнаха помежду си, питаха се дали някой е разбрал какво казва германецът. Лали обясни на най-близките до него и ги помоли да предадат нататък. Щеше да продължи да им превежда според силите си.

Когато му дойде редът, пое с благодарност тенекиеното канче, чието съдържание се разплиска върху грубите ръце, които му го подадоха. Той се дръпна настрани и заразглежда закуската си. Беше кафява и водниста, беше му трудно да определи миризмата й. Не беше нито чай, нито кафе. Побоя се да не я повърне, ако я изпие на бавни глътки. Затвори очи, стисна с пръсти ноздрите си и я изля в гърлото наведнъж. Край него няколко души повръщаха.

Арон, който бе застанал наблизо, вдигна канчето си в шеговита наздравица.

— Имам парче картоф, а ти?

— Отдавна не съм ял толкова вкусно нещо!

— Никога ли не падаш духом? — зачуди се Арон.

— Попитай ме пак довечера — намигна му Лали. Върна празното канче на лагериста, който му го беше подал, и му благодари с бързо кимване и бегла усмивка.

Капото се провикна:

— Стройте се, мързеливци! Работата не чака!

Лали предаде заповедта.

— Ще ме следвате — кресна капото — и ще изпълнявате нарежданията на бригадира! Веднага ще разбера, ако някой се скатава!

* * *

Дали и останалите се озоваха пред новострояща се барака, точно копие на тяхната. Тук вече имаше други лагеристи: дърводелци и зидари, всички се трудеха мълчаливо в установения ритъм на хора, свикнали да работят заедно.

— Ти. Да, ти! Качвай се на покрива! Ще работиш там!

Командата бе отправена към Лали. Той се огледа и видя стълба, която стигаше до покрива. Там бяха клекнали двама лагеристи, чакаха да получат керемидите, които им качваха периодично. Преместиха се, когато Лали се качи при тях. Покривът се състоеше само от дървени летви, върху които се нареждаха керемидите.

— Внимавай да не паднеш! — предупреди го единият работник на руски. — Стой до нас и гледай какво правим. Не е трудно, бързо ще му хванеш цаката.

— Аз съм Лали.

— После ще се запознаваме! — Двамата мъже се спогледаха. — Разбираш ли какво ти казвам?

— Да — отвърна Лали на руски.

Работниците се усмихнаха.

Лали наблюдаваше как поемат подаваните им тежки керемиди. След малко се престраши и отиде при тях, започна да нарежда керемидите една до друга. Руснакът се оказа прав — работата не беше трудна. Не след дълго Лали поемаше и нареждаше керемидите като същински майстор. В топлия пролетен ден единствено спазмите в празния стомах му пречеха да поддържа темпа на по-опитните руснаци.

Минаха няколко часа, преди да им разрешат почивка. Лали понечи да тръгне към стълбата, но единият руснак го спря.

— По-добре остани тук, по-безопасно е. Тук не ни виждат.

Лали последва мъжете, които явно знаеха къде е най-доброто място за сядане и изтягане: ъгълът, където няколко яки греди подсилваха покрива.

— Откога сте тук? — попита ги Лали веднага щом се настаниха.

— Май станаха два месеца. След време им губиш бройката.

— Откъде идвате? Защо сте тук? Евреи ли сте?

— По-полека с въпросите! — Руснакът се ухили, а по-младият и по-едър работник поклати глава, новодошлият тепърва трябваше да свиква с порядките в лагера.

— Не сме евреи, руски войници сме. Отделихме се от отряда и швабите ни плениха. Сега ни карат да им работим. Ами ти? Евреин ли си?

— Да. Аз съм част от голяма група, доведоха ни вчера от Словакия. Всички сме евреи.

Руснаците се спогледаха. По-възрастният притвори очи и обърна лице към слънцето да се погрее, остави на по-младия да продължи разговора.

— Огледай се. Оттук се вижда добре колко много блокове се строят и колко много земя се разчиства.

Лали се повдигна на лакти и обгърна с очи ограденото обширно пространство. Блокове като този, на чийто покрив бе сега, се простираха докъдето поглед стига. Изведнъж го изпълни ужас. Не знаеше какво да каже, как да скрие тревогата си. Седна отново, извърна глава, отчаяно се мъчеше да се овладее. Не биваше да се доверява никому. Трябваше да внимава какво говори, да бъде предпазлив…

Мъжът го гледаше изпитателно. Подхвърли:

— Чух есесовците да се хвалят, че това ще е най-големият концентрационен лагер.

— Така ли? — Лали въздъхна. — Ами да се запознаем тогава, щом ще го строим заедно. Ти как се казваш?

— Андрей — отвърна руснакът. — А тоя голям мечок е Борис. Не е много приказлив.

— Тук приказките може да те убият — промърмори Борис и протегна ръка към Лали.

— Какви са хората тук? — попита Лали. — И какъв е тоя капо?

— Ти му кажи. — Борис се прозя.

— Ами има руски войници, но не са много, после са тия с различните триъгълници.

— Като зеления, който носи нашият капо? — досети се Лали.

Андрей се засмя.

— О, зелените са най-лошите, те са престъпници: убийци, изнасилвачи и така нататък. От тях стават добри пазачи, защото са безжалостни. Някои са тук заради антинацистките си възгледи. Те носят червен триъгълник. Има и с черен, но не са много, те не издържат дълго. И накрая са тия като теб.

— Ние носим жълта звезда.

— Да, носите звезда. Вашето престъпление е, че сте евреи.

— Вие защо не носите нищо? — полюбопитства Лали.

Андрей сви рамене.

— Ние сме просто врагът.

Борис изсумтя.

— Подиграват ни се, като раздават униформите ни на лагеристите!

Есесовецът долу наду свирката и тримата отново се заловиха за работа.

* * *

Вечерта мъжете се събираха на малки групи в бараката, разговаряха, споделяха какво са научили, задаваха въпроси. Някои се усамотиха в дъното да се помолят. Шепотът им едва се чуваше. За какво се молеха — за напътствие, за отмъщение, за сила да се примирят с положението? На Лали му се струваше, че при липсата на равин всеки се моли за онова, което според него е най-важно. И реши, че така е редно. Движеше се между отделните групи, слушаше, но не се намесваше.

* * *

В края на първия работен ден Лали бе измъкнал от двамата руснаци всичко, което знаеха за лагера. През останалата част от седмицата следваше собствения си съвет: дръж главата си наведена, прави каквото ти наредят, никога не възразявай. В същото време наблюдаваше всички и всичко. Ако се съдеше по вида на еднаквите нови постройки, на германците им липсваше въображение. Когато можеше, слушаше разговорите и клюките на есесовците, които не знаеха, че ги разбира. Те го снабдяваха с единственото достъпно оръжие — информацията. Немците бяха наоколо през повечето време от деня, подпираха се на стените, пушеха, следяха нещата с едно око. Подслушвайки ги, той научи, че комендантът на лагера Хьос е доста мързелив, почти не си показва носа навън, а условията в Аушвиц са по-добри от тези в Биркенау, където нямало цигари и бира.

Вниманието на Лали бе привлечено от група работници. Те се държаха настрана от другите, носеха цивилни дрехи и разговаряха с есесовците, без да се боят от тях. Той си постави за цел да разбере какви са. Други лагеристи пък не пипаха нищо, движеха се свободно из лагера по свои си работи. Такъв беше и капото му. Как да се уредя като него? Това щеше да му даде възможност да узнава какво става в лагера, какво са плановете за Биркенау и — най-важното — за него самия.

* * *

Лали беше на покрива, нареждаше керемиди на слънцето, когато забеляза, че капото върви към строежа.

— Стига сте се помайвали, мързеливци! — подвикна Лали на другарите си. — Имаме още много работа!

Отговорникът се приближи и спря. Лали винаги го поздравяваше с леко кимане. Капото разговаряше с него на полски. Смяташе го за послушен лагерист, който няма да създава проблеми.

Капото погледна нагоре с лека усмивка и му махна да слезе от покрива.

Лали пристъпи към него с наведена глава.

— Харесва ли ти работата на покрива? — попита отговорникът.

— Правя каквото ми наредят — отвърна Лали.

— Но всички искат по-лесен живот, нали?

Лали не отговори.

— Имам нужда от помощник — обясни дребничкият капо и подръпна разнищения ръкав на руската си куртка. Тя му беше прекалено голяма, беше я избрал нарочно, за да изглежда по-едър и по-силен. От устата му с леко раздалечени предни зъби се носеше воня на мърша. — Ще правиш каквото ти наредя. Ще ми носиш храната, ще ми чистиш ботушите, няма да се отделяш от мен. Изпълняваш ли всичко както трябва, ще ти облекча живота; иначе ще има последствия.

Лали застана до него, показвайки, че приема предложението му за работа. Чудеше се дали, като се превръща от строител в лакей, не сключва сделка с дявола.

* * *

В един слънчев, но неособено топъл пролетен ден Лали забеляза, че голям затворен камион продължава отвъд обичайното място за разтоварване на строителни материали и завива зад канцеларията. Досега Лали не се беше осмелявал да мине зад сградата, но любопитството му надделя. Той тръгна след камиона, придавайки си нехаен вид. Надникна зад ъгъла. Камионът спря до нещо като затворническа камионетка с обковани с ламарини прозорци. Лали видя как от камиона свалиха голи мъже и ги поведоха към камионетката. Някои влизаха доброволно. Онези, които се съпротивляваха, получаваха удари с приклад. Лагеристи влачеха изпадналите си в безсъзнание другари.

Камионетката се напълни, последните мъже едва се задържаха на стъпалата, голите им задници стърчаха от вратата. Есесовците ги притискаха с две ръце, за да ги натъпчат вътре. После вратите се захлопнаха. Един офицер обиколи камионетката, почуквайки по ламарините, явно проверяваше дали всичко е наред. Пъргав есесовец се покатери върху камионетката с метална кутия в ръка.

Лали наблюдаваше как немецът отваря малък люк и изсипва съдържанието на кутията. После захлопна капака на люка и го залости. Камионетката се затресе силно, разнесоха се приглушени викове.

Лали се свлече на колене и повърна. Седеше замаян в калта, докато писъците заглъхнаха.

Когато камионетката спря да се поклаща и вече не се чуваше нищо, вратите се отвориха. Отвътре паднаха няколко тела.

Иззад канцеларията се зададе група лагеристи. Камионът даде на заден и мъжете се заеха да прехвърлят в него телата, олюлявайки се под тежестта им. Лали не можеше да проумее това, на което беше станал свидетел. Надигна се немощно, имаше чувство, че е попаднал в ада.

На следващата сутрин не можа да стане. Целият гореше.

* * *

Изминаха седем дни, преди да дойде в съзнание. Някой сипваше внимателно вода в устата му. Усети върху челото си хладен влажен парцал.

— Пий, момче. По-полека, не толкова бързо…

Лали отвори очи и видя непознат по-възрастен мъж, който се беше надвесил над него. Надигна се, подпирайки се на лакти, непознатият му помогна да седне. Огледа се объркано наоколо. Кой ден беше? Къде се намираше?

— ЧИСТИЯТ въздух ще ти дойде добре.

Мъжът го подхвана за лакътя и го изведе навън, денят беше ведър, безоблачен и Лали потрепери при спомена за предишния подобен ден. Зави му се свят и се олюля. Непознатият го подкрепи, поведе го към купчина дърва наблизо.

Щом седнаха, повдигна ръкава му и посочи татуирания номер.

— Казвам се Пипо̀. Аз съм татуировчикът. Харесва ли ти как съм се справил?

— Татуировчикът? — повтори глухо Лали. — Ти си татуирал номера на ръката ми, така ли?

Пипо̀ сви рамене, погледна го право в очите.

— Нямах избор.

Лали поклати глава.

— Едва ли бих избрал тоя номер за първата си татуировка.

— Какво щеше да избереш? — попита го Пипо̀.

Лали се усмихна многозначително.

— Как се казва?

— Любимата ми? Не знам. Още не сме се запознали.

Пипо̀ се изкикоти. Двамата мъже седяха, потънали в приятно мълчание. Лали проследи с пръст цифрите, татуирани на ръката му.

— Какъв е акцентът ти? — полюбопитства той.

— Французин съм — отвърна Пипо̀.

— От какво бях болен? — попита го Лали.

— Тиф. Беше с единия крак в гроба.

Лали потрепери.

— Тогава защо седя тук с теб?

— Минавах покрай вашата барака тъкмо когато изхвърляха тялото ти върху колата с мъртвите и умиращите. Един млад мъж умоляваше есесовеца да те остави, кълнеше се, че ще се грижи за теб. Успя да те избута от колата и започна да те влачи обратно към бараката. Отидох и му помогнах.

— Преди колко време беше това?

— Седем-осем дни. Мъжете от твоята барака се грижеха за теб нощем. Аз идвах през деня, когато бях свободен. Как се чувстваш?

— Добре съм. Не знам какво да кажа, как да ти благодаря.

— Благодари на онзи, който те избута от колата. Неговият кураж те изтръгна от лапите на смъртта.

— Ще го направя, щом разбера кой е. Ти знаеш ли?

— Не. Съжалявам. Не се запознахме.

Лали притвори очи и вдигна лице към слънцето. То го сгряваше, даваше му сила, желание да продължи напред. Изпъна отпуснатите си рамене и отново се изпълни с решимост. Все още беше жив. Изправи се на треперещите си крака, протегна се, опита да вдъхне нов живот на изтощеното си тяло, което се нуждаеше от почивка и питателна храна.

— Седни, още си много слаб.

Лали се подчини, без да се противи. Но сега гърбът му беше по-изправен, гласът му — по-твърд. Той се усмихна на Пипо̀. Предишният Лали се беше завърнал, беше гладен не само за храна, а и за информация.

— Виждам, че носиш червена звезда — подхвърли той.

— А, да. Бях университетски преподавател в Париж, но много приказвах.

— Какво преподаваше?

— Икономика.

— И заради нея се озова тук? Как?

— Е, Лали, човек, който чете лекции за данъчно облагане и лихвени проценти, не може да не се забърка в политиката. Отначало тя ти помага да разбереш света, после преставаш да го разбираш, а накрая се озоваваш в концентрационен лагер. Същото важи и за религията.

— Ще се върнеш ли към предишния си живот, когато излезеш оттук?

— Голям оптимист си! Кой знае какво ме очаква, теб също.

— Не разполагаме с кристална топка, нали?

— Така е.

Пипо̀ се наведе по-близо, за да може Лали да го чуе през шума от строежа, кучешкия лай и крясъците на пазачите.

— Силен си физически, но дали и психиката ти е толкова издръжлива?

Лали го погледна в очите.

— Не се предавам лесно!

— В мястото, в което се намираме, силата ти може да се окаже слабост. Тук чарът и усмивките лесно ще те вкарат в беля.

— Ще оцелея!

— Е, аз мога да ти помогна да го направиш.

— Имаш високопоставени приятели?

Пипо̀ се разсмя и потупа Лали по гърба.

— Не! Нямам високопоставени приятели. Казах ти, аз съм татуировчикът. И знам, че много скоро броят на лагеристите ще се увеличи.

Двамата продължиха да седят мълчаливо. От известно време една мисъл занимаваше Лали. Някъде някой вземаше решения, даваше номера на хората и той се питаше къде и как става това. Как решават кой да дойде тук? На какво основават решенията си? Раса, религия или политика?

— Харесвам те, Лали. В теб има сила, която дори болестта не успя да сломи. Тя ти помогна да стигнеш дотук, да седиш до мен сега.

Лали чу думите, но не разбра какво точно се опитваше да му каже Пипо̀. В лагера умираха хора всеки ден, всеки час, всяка минута.

— Искаш ли да работиш с мен? — прекъсна мрачните му мисли Пипо̀. — Или предпочиташ постоянно да ти нареждат?

— Така оцелявам.

— Тогава приеми предложението ми.

— Искаш да татуирам другите?

— Все някой трябва да го върши.

— Не мисля, че ще мога. Да бележа хората, да ги наранявам… Знаеш ли колко боли?

Пипо̀ дръпна нагоре ръкава си и показа собствения си номер.

— Боли адски. Но ако не приемеш работата, ще я вземе някой, който няма твоето сърце, и ще наранява хората повече.

— Работата ми за капото не е същото като да обезобразяваш невинни лагеристи.

Настъпи продължителна тишина. Лали отново изпадна в плен на мрачните си мисли: Дали тези, които вземат решенията, имат семейство, съпруги, деца, родители?

Не е възможно.

— Повтаряй си го колкото щеш, но в момента си нацистка марионетка. Няма значение дали си с мен, изпълняваш нарежданията на капото, или строиш бараки — пак работиш за тях.

— Умееш да убеждаваш.

— Тогава?

— Приемам. Ще работя за теб, ако успееш да го уредиш.

— Не за мен. С мен. Но трябва да работиш бързо и добре и да си кротуваш.

— Съгласен.

Пипо̀ стана да си върви.

Лали го хвана за ръкава.

— Пипо̀, защо избра мен?

— Видях как изнемощял от глад млад мъж рискува живота си за теб. Реших, че си човек, който заслужава да бъде спасен. Утре рано ще дойда да те взема. Сега си почивай.

* * *

Същата вечер, когато затворниците от неговата барака се прибраха, Лали забеляза, че Арон го няма. Попита двамата лагеристи, с които спеше на един нар, какво му се е случило, откога го няма.

— От седмица — отговори единият от тях.

Стомахът на Лали се сви.

— Капото не можа да те намери — продължи мъжът. — Арон му каза, че си болен, но после се изплаши, че капото отново ще те хвърли в колата с мъртвите, и го излъга, че си умрял.

— И той разбра?

— Не. — Мъжът се прозя, беше капнал от умора. — Но толкова се ядоса, че отведе Арон.

Лали едва сдържа сълзите си.

Вторият му другар по нар се облегна на лакът.

— Ти му беше завъртял главата с приказките си. Казваше, че иска да спаси „поне един“.

— „Който спаси един, спасява целия свят“ — цитира целия стих Лали.

Известно време мъжете мълчаха. Лали се загледа в тавана, премигна, за да пропъди сълзите си. Арон не беше нито първият, нито последният, който щеше да умре тук.

— Благодаря ви — каза тихо.

— Опитахме се да продължим започнатото от Арон, да видим дали ще успеем да спасим поне един.

— Редувахме се — обади се от долния нар младо момче, — носехме незабелязано вода в бараката и ти давахме от хляба си, пъхахме го насила в устата ти.

Друг затворник продължи с обясненията. Надигна се отдолу, изпит, с бледосини очи и равен глас, но изпълнен с желание да разкаже своята част от историята.

— Преоблякохме те с по-чисти дрехи. Взехме ги от един лагерист, който беше умрял през нощта.

Лали вече не можеше да сдържа сълзите си и те се застичаха по хлътналите му бузи.

— Не мога да…

Не можеше да направи друго, освен да им благодари. Знаеше, че има дълг, който не би могъл да изплати никога.

Заспа под тъжния напев на еврейски молитви, част от лагерниците все още се държаха за вярата си.

* * *

На следващата сутрин стоеше на опашката за закуска, когато към него се приближи Пипо̀, хвана го мълчаливо за ръката и го поведе към плаца пред канцеларията. Там камиони се освобождаваха от човешкия си товар. На Лали му се стори, че е попаднал на сцена от класическа трагедия. Някои герои му бяха познати, но повечето бяха нови, репликите им още не бяха написани, ролите им не бяха разпределени. Досегашният му житейски опит не му помагаше да проумее случващото се. Спомняше си смътно, че вече е бил тук и преди. Но не като наблюдател, а като участник. Каква е ролята ми сега? Притвори очи и си представи, че е предишният Лали, погледна мислено към лявата си ръка. На нея нямаше номер. Отвори очи и се взря в татуировката на истинската си лява ръка, отново отправи поглед към сцената пред себе си.

В обширното пространство се тълпяха стотици нови лагеристи. Момчета, млади мъже със застинали от ужас лица. Държаха се един за друг. Обгръщаха с ръце телата си. Есесовци и кучета ги подкарваха като агнета на заколение. Затворниците се подчиняваха. Днес щеше да се реши дали ще живеят, или ще умрат.

Лали се закова на място, вече не следваше Пипо̀. Татуировчикът се върна и го затегли към малки маси, на които имаше инструменти за татуиране. Мъжете, минали подбора, се строяваха в редица пред тях. Щяха да бъдат белязани със своя номер. Останалите новопристигнали — възрастни, по-слаби, без определени умения — бяха обречени.

Проехтя изстрел. Мъжете трепнаха. Някой падна. Лали се завъртя да погледне, но Пипо̀ го дръпна да се обърне отново напред.

Към двамата се насочиха няколко есесовци, зад тях вървеше офицер. Около петдесетгодишен, с изпънат гръб, в безупречна униформа, с нахлупена като по устав фуражка. Прилича на манекен, помисли си Лали.

Офицерът спря пред тях. Пипо̀ пристъпи напред и го поздрави с наведена глава.

— Обершарфюрер Хустек, този лагерист ще ми помага — посочи към Лали, който стоеше зад него.

Хустек се обърна към Лали.

Пипо̀ продължи:

— Мисля, че бързо ще усвои работата.

Студените очи на Хустек се впиха в Лали, есесовецът му направи знак с пръст да пристъпи напред.

— Какви езици говориш?

— Словашки, немски, руски, френски, унгарски и малко полски — отвърна Лали, гледайки го в очите.

— Хм.

След като Хустек се отдалечи, Лали се наведе към Пипо̀ и подхвърли:

— Не е много приказлив. Това означава ли, че получавам работата?

Пипо̀ му отговори тихо, но в гласа и очите му пламтеше гняв:

— Не го подценявай! Дръж се смирено, иначе ще се простиш с живота! Следващия път, когато те попита нещо, не вдигай очи по-високо от ботушите му!

— Съжалявам — промърмори Лали. — Няма да се повтори.

Кога ще се науча?