Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (17)

Шестнадесета глава

Март 1944 година

Почукване по вратата събуди Лали. Той отвори предпазливо, очакваше да види някое от циганчетата. Но на прага стояха двама млади мъже, оглеждаха се, явно бяха уплашени.

— Какво искате?

— Ти ли си татуировчикът? — попита единият на полски.

— Зависи кой иска да знае.

— Трябва ни татуировчикът. Казаха ни, че живее тук — обади се другото момче.

— Влезте, преди да сте събудили децата.

Лали затвори вратата и им направи знак да седнат на леглото. И двамата бяха високи и мършави, а лицето на единия бе осеяно с лунички.

— Питам ви отново, какво искате?

— Имаме приятел… — заекна луничавият.

— Не сте единствените — прекъсна го Лали.

— Само че нашият е загазил…

— Не е единственият.

Момчетата се спогледаха, опитваха се да решат дали да продължат.

— Съжалявам. Слушам ви.

— Страх ни е, че ще го убият.

— Какво е направил?

— Миналата седмица избяга, но го заловиха и го върнаха. Какво ще му направят?

Лали не повярва на ушите си.

— Как така е избягал? И защо се е оставил да го хванат?

— Не знаем.

— Е, ще го обесят, сигурно още тази сутрин. Това е наказанието за опит за бягство.

— Не можеш ли да направиш нещо? Хората казват, че можеш да помогнеш.

— Мога, ако искате храна, но само толкова. Къде е приятелят ви сега?

— Отвън.

— Пред бараката?

— Да.

— За бога, веднага го доведете тук!

Едното момче излезе и скоро се върна с млад мъж с наведена глава, който трепереше от страх. Лали му посочи леглото и онзи седна. Очите му бяха подпухнали.

— Приятелите ти ми казаха, че си избягал.

— Да.

— Как?

— Ами работехме навън и казах на пазача, че ми се ходи по голяма нужда. Той ми разреши да отида в горичката, защото не искаше да му мирише. После, когато се върнах, отрядът вече си беше тръгнал към лагера. Реших, че ако се опитам да го настигна, някой от пазачите може да ме застреля, и се върнах в гората.

— И? — подкани го Лали.

— Ами вървях доста. После обаче ме хванаха, защото влязох в едно село да открадна храна. Бях прегладнял. Войниците видяха номера на ръката ми и ме върнаха тук.

— И утре сутринта ще те обесят, така ли?

Главата на момчето клюмна. Лали си помисли, че ще изглежда по същия начин утре, когато увисне на въжето.

— Не можеш ли да ни помогнеш, татуировчико?

Лали закрачи из стаичката. Дръпна ръкава на момчето и огледа номера му. От моите е. Отново закрачи. Момчетата седяха мълчаливо.

— Чакайте ме тук! — каза той, грабна чантата си и изскочи навън.

Прожекторите пълзяха по плаца като жестоки очи, търсещи жертви. Като се движеше плътно покрай бараките, Лали стигна до канцеларията и влезе вътре. Заля го вълна на облекчение, когато видя Бела зад гишето. Тя вдигна глава.

— Лали, какво правиш тук?

— Здравей, Бела. Може ли да те помоля за нещо?

— Разбира се, Лали.

— Когато бях тук днес, чух, че довечера ще изпращат конвой някъде.

— Да, в полунощ тръгва един за друг лагер.

— Колко души?

Бела погледна в един лист на бюрото.

— Списъкът е от сто имена. Защо?

— Имена, не номера?

— Не, не са номерирани. Пристигнаха днес и ги изпращат в друг лагер. Никой не е татуиран.

— Възможно ли е да вкараме още един в списъка?

— Предполагам. Кого? Теб ли?

— Не, знаеш, че няма да тръгна без Гита. Но колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— Хубаво, ще ти помогна. Как се казва?

— По дяволите! — изруга Лали. — Ей сега се връщам!

Той хукна към бараката.

— Как ти е името?

— Мендел.

— Мендел кой?

— Мендел Бауер.

* * *

В канцеларията Бела добави на ръка името в списъка.

— Пазачите няма ли да се чудят защо името не е напечатано като останалите? — притесни се Лали.

— Не, те не си дават много зор. Гледат да не си създават излишни главоболия. Само кажи на твоя човек да е на плаца, когато товарят камиона.

От чантата си Лали извади пръстен, инкрустиран с рубини и диаманти, и го подаде на Бела.

— Благодаря ти. Това е за теб. Запази го или го продай. Аз ще кажа на моя човек да е на плаца.

* * *

Лали избута приятелите на Мендел от леглото, седна до него и отвори чантата си.

— Дай си ръката.

Под погледа на момчетата се зае да превърне номера в змия. Не беше голям художник, но новата татуировка щеше да скрие старата.

— Защо го правиш? — попита го едно от момчетата.

— Там, където ще отиде Мендел, никой не е номериран. Ако видят номера му, ще го върнат и ще увисне на въжето.

Лали довърши работата си и се обърна към двете момчета, които я следяха.

— Вие двамата се прибирайте в бараката си и умната, мога да спасявам само по един на ден — пошегува се той. — Утре приятелят ви няма да е тук. Ще замине в полунощ. Не знам къде, но където и да е, поне има шанс да остане жив.

Трите момчета се прегърнаха и си обещаха да се съберат отново след края на този кошмар. Когато приятелите си тръгнаха, Лали отново седна до Мендел.

— Ти ще чакаш тук. Към полунощ ще те заведа до камиона, после трябва да се оправяш сам.

— Не знам как да ти благодаря.

— Гледай да не те заловят, ако успееш да избягаш отново. Това ще ми е достатъчно.

Малко по-късно се чу шум от плаца и Лали се надигна.

— Хайде, време е да тръгваме.

Двамата се промъкнаха покрай стената на бараката и видяха два камиона, на които товареха мъже.

— Бързо, опитай се да се вмъкнеш в едната редица! Дръж се естествено и им кажи името си, когато те попитат.

Мендел се подчини и успя да застане в редицата. Беше издърпал ръкавите надолу не само за да се защити от студа, но и да скрие змията, татуирана върху номера му.

Лали остана, докато пазачът намери името на момчето и го качи на камиона. Когато запалиха мотора и камионът потегли, той се върна в стаята си.