Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (21)

Двадесета глава

Помогнаха му да слезе от камиона и го завлякоха в канцеларията на Хустек. Двамата есесовци го придържаха под мишниците.

— Не успяхме да измъкнем нищо от него, макар че оня, якият евреин, го смля от бой — обясни единият.

Хустек се обърна към Лали, който вдигна глава.

— Значи наистина не им знаеш имената? И не те застреляха?

— Не, хер обершарфюрер.

— Върнаха те при мен, а? Аз да се оправям с теб!

— Да, хер обершарфюрер.

Хустек нареди към офицерите:

— Откарайте го в барака 31! — След това се обърна към Лали и каза: — Хубавичко ще те изцедим, преди да те изпратим на оня свят!

Изведоха грубо Лали навън. Той се опита да върви в крак с офицерите, но по средата на пътя се предаде и се отпусна върху грапавия чакъл. Есесовците отвориха вратата на барака 31 и го хвърлиха вътре, след което си отидоха. Лали остана да лежи на пода като парцал.

Неколцина затворници се приближиха предпазливо. Двама се опитаха да му помогнат да се изправи, но той извика от болка и те се отдръпнаха. Единият от мъжете запретна ризата му и видя следите от пръчката по гърба. Този път много внимателно го вдигнаха и го положиха на един нар. Той скоро заспа.

* * *

— Знам кой е — обади се един от затворниците.

— Кой е? — попита друг.

— Това е татуировчикът. Не го ли позна? Сигурно е татуирал и твоя номер.

— Да, прав си. Кого ли е ядосал?

— Носеше ни допълнителни дажби, докато бях в барака 6. Винаги раздаваше храна.

— До мен не е стигало. Но аз съм бил само в тази барака. Май още първия ден съм ядосал някого. — Мъжът се изсмя тихо.

— Няма да може да дойде за вечеря. Ще му донеса от моята. Утре ще има нужда от храна.

Малко по-късно двама мъже събудиха Лали и му подадоха по къшей хляб. Той го прие с благодарност.

— Трябва да се махна оттук.

Мъжете се засмяха.

— Разбира се, приятелю. Имаш две възможности: едната е бърза, другата може да се проточи.

— И какви са те?

— Ами утре сутринта да излезеш и да се качиш на колата с мъртъвците. Или да дойдеш с нас на полето и да работиш, докато се изтощиш до смърт или помолиш есесовците да те застрелят.

— Вашите възможности не ми харесват. Ще намеря друг начин.

— Късмет, приятелю! Сега по-добре си почини. Чака те тежък ден, особено в твоето състояние.

* * *

Същата нощ Лали сънува заминаванията си от дома. Първия път беше напуснал дома си като млад мъж, изпълнен с надежда, търсещ по-добро бъдеще. Възнамеряваше да си намери работа, която харесва и в която може да израсне. Искаше да натрупа богат опит, да посети романтичните градове в Европа, за които беше чел в книгите: Париж, Рим, Виена. Но най-вече искаше да намери жена, в която да се влюби, да я обсипе с любов и с нещата, които майка му бе казала, че са важни: цветя, шоколад, неговото време и внимание. Второто му заминаване, изпълнено с несигурност и неизвестност, го бе разтърсило. Каква съдба го очакваше?

Пристигна в Прага след дълго, неприятно пътуване. Отиде, както му бяха обяснили, в съответната служба в общината и там му казаха да си намери жилище наблизо и да се явява всяка седмица, докато се реши къде ще бъде изпратен. На 16 април, месец по-късно, му наредиха да се яви с малко багаж в местното училище. Там бе настанен с други млади евреи, дошли от всички краища на Словакия.

Лали държеше на външния си вид и условията в училището не му попречиха да изглежда добре. Всеки ден переше дрехите си в мивката. Не знаеше къде ще го изпратят, но искаше да е сигурен, че ще изглежда добре, когато пристигне.

След пет дни чакане на отегчените и изплашени млади евреи бе наредено да си съберат багажа и ги откараха на гарата. Не им казаха къде отиват. Пристигна товарен влак и им заповядаха да се качат. Някои възразиха, не искаха да пътуват в мръсните вагони. Лали за първи път видя как собствените му съграждани вдигат пушки срещу евреи и удрят ония, които отказваха да изпълнят заповедите. Качи се във влака заедно с всички останали. Когато вагонът се препълни, Лали гледаше как вратите се затръшват, чуваше как ги залостват войници от словашката армия, мъже, чиято работа би трябвало да е да го защитят.

Грубото затръшване и залостване продължиха да отекват в главата му дълго време.

* * *

На следващата сутрин двамата нови приятели на Лали му помогнаха да излезе от бараката и заедно с него зачакаха проверката. Откога не съм стоял така? Номера̀, номера̀. Оцеляването винаги бе свързано с номера̀. Ако капото те отметне в списъка си, значи си още жив. Номерът на Лали бе последният в списъка, тъй като той бе най-новият обитател на барака 31. Не отговори първия път, когато го извикаха, трябваше да го побутнат. След чаша студено, слабо кафе и тънка филия корав хляб всички потеглиха на работа.

В полето между двата лагера — Аушвиц и Биркенау — бяха накарани да пренасят големи камъни от едно място на друго. Когато всички камъни бяха преместени, им наредиха да ги върнат обратно. И така — цял ден. Лали си мислеше за стотиците пъти, когато бе минавал оттук и беше гледал как работят затворниците. Не, само хвърлях бърз поглед. Не се замислях за тях. Бързо бе установил, че есесовците застрелват най-бавните, които приключат последни с възложената задача.

Лали едва се справяше с работата. Мускулите го боляха, но умът му работеше на пълни обороти. Веднъж премести камъка предпоследен. В края на деня ония, които бяха още живи, събраха телата на убитите и ги отнесоха обратно в лагера. Лали бе освободен от тази задача, но му казаха, че това ще е само за днес. Утре щеше да работи наравно с другите, стига, разбира се, да оживее дотогава.

Докато се влачеха към Биркенау, Лали видя Барецки, който бе застанал от вътрешната страна на портала. Есесовецът закрачи редом с него.

— Чух какво ти се е случило.

Лали го погледна.

— Барецки, можеш ли да направиш нещо за мен?

Обръщайки се към него, той признаваше пред другите затворници, че е различен от тях. Знаеше името на офицера и можеше да го помоли за помощ. Това щеше да го злепостави пред другарите му, но се налагаше да го направи.

— Може би… Какво? — Барецки изглеждаше притеснен.

— Ще предадеш ли съобщение на Гита?

— Наистина ли искаш да знае къде си? Не е ли по-добре да мисли, че вече си мъртъв?

— Само й кажи къде съм — барака 31 — и й кажи да предаде на Силка.

— Искаш приятелката й да знае къде си?

— Да, важно е. Тя ще разбере.

— Хм. Може и да го направя. Вярно ли е, че си държал цяло състояние от диаманти под дюшека си?

— Не споменаха ли рубините, изумрудите, американските долари, британските и южноафриканските лири?

Барецки поклати глава, засмя се и потупа грохналия Лали по гърба, после се отдалечи.

— Силка! Гита трябва да каже на Силка! — провиква се след него Лали.

Без да се обръща, Барецки му направи знак с ръка да млъкне.

* * *

Барецки отиде в женския лагер, когато затворничките се строяваха за вечеря. Размени няколко думи с капото и после посочи Гита. Отговорничката я привика с пръст. Силка се притисна уплашено към Дана. Двете не можаха да чуят какво казва есесовецът, но видяха как очите на Гита пламнаха развълнувано. Приятелката им се обърна и изтича при тях.

— Той е жив! Лали е жив! — прошепна тя. — Силка, есесовецът каза да ти предам, че е в барака 31.

— Защо на мен?

— Нямам представа, Лали настоявал.

— Какво може да направи тя? — недоумяваше Дана.

Силка отмести поглед, мислеше.

— Не знам — отвърна Гита, умът й беше другаде. — Само знам, че е жив!

— Какво можеш да направиш, Силка? Как можеш да му помогнеш? — отново попита Дана.

— Ще помисля — промърмори Силка.

— Той е жив! Любимият ми е жив! — повтори Гита.

* * *

Същата вечер Силка лежеше в обятията на Шварцхубер. Знаеше, че не е заспал. Отвори уста да каже нещо, но тъкмо тогава той издърпа ръката си изпод нея.

— Добре ли си? — попита тя предпазливо, боеше се да не си изпроси боя с подобен въпрос.

— Да.

В гласа му се долавяше мекота и събирайки смелост, Силка продължи:

— Никога не съм искала нищо от теб, нали?

— Така е — съгласи се той.

— Може ли да те помоля нещо?

* * *

Лали изкара и следващия ден. Изпълни каквото се очакваше от него, помогна да отнесат един от мъртвите обратно. Мразеше се, че мислите му са заети само с болката, която му пречи да изпита жалост към мъртвия. Какво става с мен? След всяка крачка болката в раменете заплашваше да го повлече надолу. Не се предавай, не се предавай!

Докато влизаха в лагера, вниманието на Лали бе привлечено от двама души, които стояха точно зад оградата, която разделяше затворниците от постройките за персонала. Дребничката Силка едва се виждаше до лагерфюрер Шварцхубер. Един пазач от външната страна на оградата разговаряше с тях. Лали спря, отпусна хватката си върху трупа и затворникът, който го държеше в другия край, се препъна и падна.

Лали погледна към Силка, която надзърташе в неговата посока и после каза нещо на Шварцхубер. Той кимна и посочи към Лали. Силка и Шварцхубер се отдалечиха, а есесовецът приближи.

— Ела с мен!

Лали пусна на земята краката на мъртвеца и за първи път го погледна в лицето. Жалостта му се завърна и той склони глава пред трагичния край на поредния човешки живот. Хвърли извинителен поглед към другия затворник, който носеше тялото, и бързо последва пазача. Всички обитатели на барака 31 гледаха втренчено след него.

Есесовецът каза на Лали:

— Наредено ми е да те отведа в старата ти стая в Циганския лагер.

— Знам пътя.

— Както искаш.

Пазачът го остави.

Лали спря пред Циганския лагер, наблюдаваше как децата тичат наоколо. Няколко погледнаха към него, бяха смаяни от завръщането му. Бяха им казали, че татуировчикът е мъртъв. Едно от тях изтича при него, прегърна го, стисна го силно, поздрави го с добре дошъл „у дома“. Дойдоха и другите малчугани, а не след дълго и възрастните излязоха от бараката да го посрещнат.

— Къде беше? — заразпитваха го. — Добре ли си?

Той отклоняваше всичките им въпроси.

Надя стоеше най-отзад. Очите им се срещнаха. Лали си запробива път между мъжете, жените и децата и спря пред нея. Избърса сълза от бузата й.

— Радвам се да те видя, Надя.

— Липсваше ни! Липсваше ми!

Лали успя само да кимне. Едва сдържаше сълзите си. Втурна се в стаята си, затвори вратата, която го отделяше от света, и се строполи на леглото.