Хедър Морис
Татуировчикът на Аушвиц (11)

Десета глава

Само след няколко дни Лали бе произведен в почетен циганин. Всеки път, когато се прибираше в Циганския лагер — вече наречен официално така — децата тичаха да го посрещнат, наобикаляха го и го молеха да си поиграе с тях, мъчеха се да надникнат в чантата му, тъй като знаеха, че той носи храна в нея. Лали обаче предпочиташе да я дава на по-възрастните, за да я разпределят между най-нуждаещите се. Мъжете идваха при него всеки ден, питаха го дали има някакви новини за тях. Той ги уверяваше, че ще ги осведомява за всичко, което чуе. Съветваше ги да приемат положението си и да не се отчайват. И да организират нещо като училище за децата, пък било то само с истории за дома, семейството, обичаите им.

С радост установи, че са го послушали, и старите жени са поели ролята на учителки. Забеляза у тях живец, който преди липсваше. Разбира се, щом се появеше в лагера, всички уроци спираха начаса. Понякога той сядаше с тях, слушаше, научаваше интересни неща за народ и култура, съвсем различни от неговите. Често задаваше въпроси, на които жените отговаряха с удоволствие, така учеха по-лесно и децата. Те като че ли проявяваха по-голям интерес, когато Лали задаваше въпросите си. Той бе прекарал целия си живот у дома с близките си и номадският живот на циганите му бе любопитен. Удобният уседнал живот, образованието и преживяванията му сега му се струваха обикновени и предсказуеми в сравнение с пътешествията и приключенията на хората, сред които се бе озовал.

Една жена, която често беше сама, привлече вниманието му. Изглежда, нямаше деца, нито близки. Майките често й поверяваха децата си и тя с удоволствие се грижеше за тях. Вероятно беше на петдесет и няколко години, но Лали знаеше, че циганите често изглеждат по-възрастни, отколкото са.

Една вечер, след като и двамата бяха помагали на майките да приспят децата, Лали я последва отвън.

— Благодаря ти за помощта — подхвърли той.

Циганката му се усмихна едва-едва и седна на купчина тухли.

— От съвсем малка приспивам деца. Мога да го правя със затворени очи.

Лали приседна до нея.

— Не се съмнявам. А твоето семейство къде е?

Тя тъжно поклати глава.

— Мъжът ми и синът ми умряха от тиф. Сега съм сама. Казвам се Надя.

— Съжалявам, Надя. Защо не ми разкажеш за тях? Аз съм Лали.

Лали и Надя разговаряха до късно през нощта. Лали бе този, който говореше повече, Надя предпочиташе да слуша. Той й разказа за семейството си в Словакия и за любовта си към Гита. Откри, че Надя е едва на четиридесет и една. Синът й бил шестгодишен, когато починал преди три години, баща му си отишъл два дни по-късно. Лали имаше чувството, че все едно слуша майка си. Тъкмо това го привлече у Надя и го изпълни с желание да я закриля, така както искаше да закриля Гита.

Изведнъж закопня за дома. Не можеше да се отърси от страховете си за бъдещето. Погълнат бе от мрачни мисли за семейството си, които досега бе пропъждал. Щом не беше в състояние да помогне на тях, щеше да направи каквото може за тази жена.

* * *

Няколко дни по-късно, когато се прибра в бараката, го посрещна едно прохождащо момченце. Лали го взе в прегръдките си. Телцето и мирисът на момченцето му напомниха за малкия му племенник, с когото се бе сбогувал преди година. Той се разтрепери, остави детето на земята и побърза да влезе в стаята си. Слава богу, никое от децата не го последва; нещо им бе подсказало, че трябва да го оставят сам.

Лали се просна на леглото, припомни си последния път, когато бе със семейството си. Сбогуването на гарата, откъдето бе отпътувал за Прага. Майка му беше помогнала с приготвянето на багажа. Бършейки сълзите си, вадеше от куфара дрехи, които той бе сложил там, и ги заменяше с книги — „за да те успокояват и да ти напомнят за дома, където и да си“.

Там, на перона, минути преди да се качи във влака, Лали за първи път видя сълзи в очите на баща си. Беше ги очаквал от всички други, но не и от силния си, твърд като скала баща. От прозореца на купето видя как брат му и сестра му го подхващат, крепяха го да не падне. Майка му се затича след влака, протегнала ръце да докосне за последно малкото си момче. Двамата му малки племенници, които не съзнаваха, че светът се променя, също се втурнаха покрай влака, мъчеха се да не изостанат.

Стиснал куфара, съдържащ единствено дрехи и няколкото книги, които бе позволил на майка си да сложи в него, Лали подаде глава през прозореца, беше се просълзил. Дотогава бе толкова погълнат от мъката на семейството си, че не бе усетил собствената си опустошителна загуба.

Упреквайки се, че е позволил на чувствата да го завладеят, Лали отново излезе навън. Децата го молеха да играе на гоненица с тях, започнаха да го дърпат и да се катерят по него. На кого са му дотрябвали дървета, щом може да скача от татуировчика?

Вечерта той се присъедини към група мъже, седнали отвън. Започнаха да споделят спомени и истории от семейния си живот, запленени от разликите и приликите в културите си. В един момент Лали каза:

— Знаете ли, преди не би ми хрумнало, че мога да имам нещо общо с вас. Сигурно щях да ви избягвам и да минавам на другия тротоар като видя, че се задавате.

Известно време цареше тишина, после един от мъжете се обади:

— Е, татуировчико, преди и ние щяхме да те отбягваме. Първи щяхме да минаваме на отсрещния тротоар.

Силният смях накара една от жените да излезе и да ги помоли да приказват по-тихо, за да не събудят децата. Мъжете се прибраха послушно вътре. Лали остана отвън. Още не му се спеше. Усети, че някой го гледа, и се обърна. Надя стоеше на вратата.

— Ела при мен — повика я той.

Надя седна до него, впери поглед в нощта. Той се загледа в профила й. Всъщност бе доста хубава. Кафявата й коса се спускаше на вълни по раменете и се развяваше леко на вятъра, затова тя често я прибираше зад ушите. Този жест му беше много познат, жест, който правеше майка му по цял ден, когато от стегнатия й кок или изпод забрадката й се измъкваха палави кичури.

Надя говореше необичайно тихо, досега не беше чувал някого да говори толкова тихо. Тя не шепнеше — просто гласът й беше такъв. Внезапно Лали разбра какво го натъжава в гласа й. Беше безчувствен. Все едно дали разказваше истории за щастливите времена със семейството си, или за сегашното си трагично положение, тя не променяше тона си.

— Какво означава името ти? — попита я Лали.

— Надежда. Означава „надежда“. — Надя се изправи. — Лека нощ, Лали.

Прибра се вътре, преди той да успее да й пожелае същото.