Стивън Кинг
Другият (43)

20.

Докато Ралф шофираше към затвора, получи есемес от Киндерман, шефа на отдел „Компютърна криминология“ към Щатската полиция. Спря колата, паркира на банкета и телефонира на Киндерман, който вдигна след първото позвъняване.

— Вие не почивате ли в неделя? — подхвърли Ралф.

— За компютърните маниаци няма почивни дни — отвърна Киндерман; на заден фон се чуваше изпълнението на някаква хевиметъл група. — Освен това съм на мнение, че хубавите новини могат да почакат, обаче лошите трябва да се съобщават незабавно. Още не сме преровили докрай твърдите дискове на Мейтланд — някои педофили са спецове по прикриването, — обаче засега всичко изглежда законно. Никакво порно с деца, всъщност никакво порно. Нито на стационарния му компютър, нито на лаптопа, нито на таблета, нито на телефона му. Изглежда чист като сълза.

— Прегледахте ли историята на търсенията?

— Разбира се. Често е влизал в различни сайтове, все популярни — за пазаруване като „Амазон“, дузина спортни, нови блогове като в „Хъфингтън Поуст“. Следи мачовете в Националната лига по бейзбол и май е фен на „Тампа Бей Лайтнинг“. Дори само това свидетелства, че му хлопа дъската. Гледа „Озарк“ по „Нетфликс“ и „Американците“ по „Ай Тюнс“. И аз гледам „Американците“.

— Продължавай да търсиш.

— За това ми плащат.

* * *

Ралф паркира на служебния паркинг зад затвора, извади от жабката табелката с надпис „Полицай по служба“ и я сложи на таблото. Надзирател Л. Кийн (според надписа на табелката с името му), който го придружи до помещение за разпити, доста ядосано промърмори:

— Нарушавате правилника, детектив. Почти двайсет и два часът е.

— Знам колко е часът и не съм тук с развлекателна цел.

— Окръжният прокурор уведомен ли е за посещението ви?

— Не ви влиза в работата, Кийн.

Ралф седна до масата и се запита дали Тери ще се съгласи да се срещне с него. Не бяха намерили порно в компютъра му, нито порносписания в дома му. Както Киндерман беше изтъкнал обаче, някои педофили бяха спецове по прикриването.

„И все пак защо е допуснал сума народ да му види лицето? И защо не е заличил отпечатъците си?“

Самюълс би отговорил, че Мейтланд не е бил на себе си. Доскоро (всъщност сякаш беше преди век) Ралф би се съгласил с него.

Кийн доведе арестанта. Тери носеше кафяв затворнически гащеризон и гумени чехли. Беше с белезници на ръцете, но отпред.

— Свалете белезниците, Кийн.

Онзи поклати глава:

— Забранено е.

— Аз отговарям.

Кийн кисело се усмихна:

— Не, детектив, тук аз нося отговорността и ще ми се стъжни, ако той реши да прескочи масата и да ви удуши. Все пак ще направя компромис — няма да го прикова към масата. Доволен ли сте?

Тери се поусмихна, сякаш казваше: „Сега разбираш ли на какво съм подложен?“

Ралф въздъхна:

— Добре. Оставате ни насаме, ако обичате. И благодаря.

Кийн излезе, но несъмнено щеше да ги наблюдава през еднопосочното стъкло. Вероятно щеше и да слуша какво си говорят. Ралф си даваше сметка, че няма начин Бил Самюълс да не научи за тазвечерното му посещение в затвора. Погледна Тери и промърмори:

— Не стърчи така. Седни, ако обичаш.

Мейтланд седна и сложи ръцете си на масата. Веригата на белезниците издрънча. Той усмихнато подхвърли:

— Хауи Голд няма да одобри срещата ми с теб.

— И Самюълс няма да се зарадва, значи сме квит.

— Какво искаш?

— Отговори. Ако си невинен, защо една дузина свидетели те разпознаха? Защо намерихме твоите отпечатъци по клона, с който е изнасилено момчето, и навсякъде в буса, с който е било отвлечено?

Тери поклати глава. Усмивката му беше помръкнала.

— И аз съм озадачен не по-малко от теб. Благодаря на Бог, на единствения Му син и на всички светци, задето мога да докажа, че съм бил в Кап Сити. Ами ако нямах доказателства, детектив Андерсън? Мисля, че и двамата знаем отговора. Още преди края на лятото щях да се озова в отделението на смъртниците в „Макалистър“, а след две години щях да бъда умъртвен с отровна инжекция. Може би дори по-скоро, защото твоят приятел Самюълс ще прегази молбите ми за обжалване, както булдозер прегазва детски пясъчен замък.

Ралф понечи да възрази, че прокурорът не му е приятел, но навреме се въздържа и продължи с въпросите:

— Най-любопитна ми е историята с буса. Онзи с нюйоркската регистрация.

— Не мога да ти помогна. За последно бях в Ню Йорк през медения си месец, тоест преди шестнайсет години.

Сега Ралф се усмихна:

— Тази подробност не ми беше известна, обаче знам, че не си бил наскоро там. Проверихме дали си пътувал през последните шест месеца — само едно пътуване до Охайо през април.

— Точно така, до Дейтън. Исках да посетя татко, а дъщерите ми бяха във ваканция и пожелаха да ме придружат. И Марси беше с нас.

— Баща ти в Дейтън ли живее?

— Да, ако състоянието му напоследък може да се нарече живот. Дълго е за обясняване и не е свързано с тази история. Не използвахме зловещ бял бус, нито дори семейната кола, а взехме самолет. Пет пари не давам колко мои отпечатъци сте намерили в буса, с който е бил отвлечен Франк Питърсън. Не съм го откраднал. Никога през живота си не съм го виждал. Надали ще ми повярваш, но е самата истина.

— Никой не смята, че си бил в Ню Йорк и оттам си откраднал буса. Теорията на Бил Самюълс е, че онзи, който го е отмъкнал от Голямата ябълка, го е зарязал в нашия град или в околността, и то с ключа на таблото. После пък ти си го откраднал и си го скрил някъде, докато си се подготвял за… за онова, което си направил.

— Много умен ход за човек, който, след като е извършил ужасно престъпление, не се е постарал дори да се дегизира, та да не го разпознаят.

— Самюълс ще обясни на заседателите, че след убийството не си бил на себе си, и те ще му повярват.

— Ще продължат ли да му вярват след показанията на Ев, Били и Деби? И след като Хауи им покаже видеозаписа от срещата с Коубън?

Ралф не желаеше да подхваща тази тема. Поне засега.

— Ти познаваше ли Франк Питърсън?

Мейтланд се изсмя горчиво — звукът повече напомняше лай.

— Задаваш ми въпрос, на който Хауи не би искал да отговоря.

— Означава ли, че няма да получа отговор?

— Всъщност ще задоволя любопитството ти. Познавах го, колкото да му кажа здрасти като на всички хлапета в Уест Сайд, само толкова, ако ме разбираш. Още беше в началното училище и не спортуваше. Човек не можеше да не го забележи заради червената му коса — също като знак „стоп“. И брат му Оли също е червенокос. Бях му треньор в Детската лига, но като стана на тринайсет, загуби интерес към бейзбола. Случва се понякога…

— Не си бил хвърлил око на Франки, така ли?

— Не, Ралф. Сексът с деца не ме привлича.

— Не си ли го видял случайно как бута велосипеда си със скъсаната верига, прекосявайки паркинга пред магазина на Джералд? Не си ли помисли: „Охо, падна ми в ръчичките!“?

Тери не продума, само го изгледа с безмерно презрение. Ралф обаче не сведе поглед и продължи да се взира в него. След секунда Тери въздъхна, вдигна окованите си с белезници ръце към еднопосочното огледало и извика:

— Приключихме!

— Не бързай толкова — промърмори Ралф. — Ще ти задам още един въпрос и настоявам да ме гледаш в очите, когато отговориш. Ти ли уби Франки Питърсън?

Погледът на Тери не се отклони нито за миг.

— Не бях аз!

Кийн го отведе. Ралф не помръдна; налагаше се да изчака надзирателя, който щеше да го преведе през трите заключени врати. Е, вече знаеше отговора на въпроса, който Джийни го беше помолила да зададе. „Не бях аз“ — беше отвърнал Мейтланд, все така гледайки го в очите.

Ралф искаше да му повярва.

И не можеше.