Стивън Кинг
Другият (42)

19.

Оказа се, че Арлийн Питърсън има застраховка за погребение; Оли намери документите в най-долното чекмедже на малкото й бюро, прибрани в папка заедно с договора за ипотекиране на къщата (ипотеката вече почти беше изплатена) и гаранционните карти за домакинските уреди. Телефонира на погребалната агенция и някакъв човек с глас на професионален оплаквач (може би един от братята Донъли, може би не) му благодари и му съобщи, че „майка му е пристигнала“. Сякаш сама беше отишла дотам, може би с „Юбер“. После попита Оли дали му е необходим формуляр за некролога във вестника. Оли отговори отрицателно. Формулярите бяха на бюрото пред него. Майка му — предвидлива дори в скръбта си — вероятно беше направила фотокопия на формуляра, необходим й за некролога на Франк, в случай че сгреши при попълването. Следващият въпрос на оплаквача беше дали младият господин Питърсън би желал да отиде в агенцията на следващия ден, за да организира траурната служба и погребението. Оли отвърна, че друг ще отиде вместо него — реши, че е редно баща му да се заеме това.

След като уреди плащането на последния път на майка си, той облегна глава на бюрото и си поплака — тихичко, за да не събуди баща си. Най-после сълзите му пресъхнаха; взе единия формуляр и го попълни, но с печатни букви, защото пишеше много грозно. Щом свърши и това, отиде в кухнята и огледа хаоса: лазанята на линолеума, оглозганото пиле под часовника, пластмасовите съдове и тавичките с храна, натрупани на плотовете. Спомни си нещо, което майка му винаги казваше след тържествени обеди или вечери: „Същинска кочина!“ Взе от шкафа под мивката голям чувал за смет и нахвърля вътре всичко, започвайки със скелета на оглозганото пиле, който му се струваше най-страховит. После изми пода. След като кухнята блесна от чистота (друга любима фраза на майка му), установи, че е гладен. Някак си не беше редно да изпитва глад тъкмо сега, обаче… „По природа хората са животни — помисли си. — Дори когато майка ти и малкият ти брат са мъртви, искаш да ядеш, а после изсираш храната. Задоволяваш глада и телесните си нужди.“ Отвори хладилника и видя, че е претъпкан — още тавички и пластмасови съдове с храна, още нарязани колбаси и печено месо. Избра тавичка с пай с кайма и зеленчуци, покрит със снежнобяло картофено пюре, сложи го във фурната и я включи на 350 градуса. Облегна се на плота и внезапно се почувства, сякаш е попаднал в чужда къща. След няколко минути баща му влезе в кухнята. Косата му стърчеше („Приличаш на таралеж“ — би казала Арлийн Питърсън), беше брадясал. Клепачите му бяха подпухнали, изглеждаше замаян.

— Взех от таблетките на майка ти и съм заспал като труп.

— Хубаво е, че си поспал, татко.

— Почистил си кухнята. Трябваше да ти помогна.

— Не се притеснявай.

— Майка ти… погребението… — Фред като че ли не знаеше как да продължи; Оли забеляза, че панталонът му е разкопчан, и тъкмо това му се стори най-печалното. Не заплака, изглежда, беше изплакал всичките си сълзи. Засега. Което беше хубаво. „Поне едно нещо да е наред“ — рече си наум.

— Уредено е — каза. — И двамата имате застраховки за погребение. Тя вече е… там. На онова място. — Боеше се да каже „в погребалната агенция“, защото имаше опасност баща му пак да заридае. Имаше опасност и самият той отново да се разплаче.

— А, така ли? Добре. — Фред седна и притисна опакото на дланта до челото си. — Редно беше аз да го уредя. Задължението е мое… не предполагах, че ще спя толкова дълго.

— Ако искаш, можеш да отидеш утре. Да избереш ковчег и…

— Къде да отида?

— В агенцията на братя Донъли. Същата, която уреди всичко за Франки.

— Жена ми е мъртва — прошепна Фред. — Не мога да повярвам, че я няма.

— Да… — смотолеви Оли; не искаше да признае, че е неспособен да мисли за друго. Как тя се извиняваше до последния си дъх, като че ли вината за всичко беше само нейна. — Човекът от агенцията каза, че трябва да уредиш и други подробности. Ще можеш ли?

— Да. Утре ще съм по-добре… Какво мирише толкова апетитно?

— Пай с кайма.

— Майка ти ли го е приготвила, или някой го е донесъл?

— Не знам.

— Няма значение, ухае апетитно.

Вечеряха на кухненската маса, после Оли остави чиниите в мивката, защото съдомиялната беше пълна. Отидоха в дневната. Сега по телевизията предаваха бейзбол — „Филис“ срещу „Метс“. Баща и син безмълвно се втренчиха в екрана, всеки посвоему проучваше границите на пропастта, зейнала в живота им, за да не падне в нея. След известно време Оли прекоси кухнята, седна на стъпалата към задния двор и се загледа в звездите. Бяха безчет. Видя още метеор, спътник и няколко самолета. Хрумна му, че майка му никога няма да ги види, защото е мъртва. Колко абсурдно и несправедливо! Върна се в дневната; бейзболният мач по телевизията продължаваше, Фред беше заспал на стола. Оли го целуна по челото, но той дори не помръдна.