Стивън Кинг
Другият (41)

18.

Същата вечер Ралф Андерсън и детектив Юн Сабло от Щатската полиция се срещнаха с прокурор Бил Самюълс в дома му в северния район на града — почти престижен квартал, застроен с големи модерни къщи с неоснователни претенции за стил и елегантност. Вече се смрачаваше, но в задния двор двете дъщерички на Самюълс още се гонеха сред струите на градинската пръскачка. Бившата съпруга на прокурора беше останала, за да приготви и да сервира вечерята; докато се хранеха, Бил беше в отлично настроение. Често потупваше бившата си по ръката, веднъж дори няколко пъти стисна дланта й и тя не я отдръпна. „Твърде приятелски взаимоотношения между разведени — каза си Ралф. — Браво на тях.“ А след края на вечерята, като видя как госпожата взе да събира нещата на децата, си помисли, че скоро ще настъпи и краят на доброто настроение на господин окръжния прокурор.

„Илюстрована история на окръг Флинт, окръг Дюри и община Канинг“ беше на масичката в дневната; Ралф беше взел от кухненското си чекмедже прозрачен плик за смет и внимателно го беше нахлузил върху книгата. Сега снимката на погребалната процесия беше неясна, защото полиетиленовата опаковка на томчето беше обработена с дактилоскопски прах. Само един отпечатък — от палец — се открояваше на предната корица близо до гръбчето. Открояваше се съвсем ясно като датата на новоизсечена монета.

— Отзад има още четири със същото качество — обясни Ралф. — Така се хваща тежка книга — палецът отпред, другите пръсти отзад, и то разперени, за опора. Щях да ги сваля още в Кап Сити, обаче нямах отпечатъците на Тери, за да направя сравнение. Ето защо взех от участъка, каквото ми трябваше, и свърших работата у дома.

Самюълс повдигна вежди:

— Изнесъл си картона с пръстовите отпечатъци на Мейтланд, така ли?

— Не, фотокопирах го.

— Не ни дръж в напрежение — намеси се Сабло.

— Добре. Имаме съвпадение. Отпечатъците върху книгата са на Тери Мейтланд.

Господин Ярко слънце, който по време на вечерята седеше до бившата си съпруга, изчезна, на негово място се появи господин Черен облак.

— Не можеш да си сигурен без компютърен анализ! — отсече.

— Бил, правил съм го още по времето, когато нямаше компютри — каза Ралф и наум добави: „Още по времето, когато си се опитвал да надзърнеш под полите на съученичките си.“ — Отпечатъците са на Мейтланд и компютърното сравнение ще потвърди заключението ми. Погледни. — Извади от вътрешния джоб на сакото си купчинка картички и ги сложи на два реда на масичката. — Ето отпечатъците на Тери, взети снощи при докарването му в управлението. А това са отпечатъците му върху полиетиленовата опаковка. Е, какво ще кажеш?

— Няма да приема съвпадението, докато не бъде потвърдено от компютърен анализ — просъска през зъби Самюълс. При други обстоятелства магарешкият му инат щеше да е забавен.

Ралф не реагира веднага. Проявяваше любопитство към младия прокурор и тъй като по рождение беше оптимист, се надяваше, че първоначалното му впечатление за него (как ще си плюе на петите при първата сериозна контраатака) ще се окаже погрешно. Очевидно беше, че бившата му съпруга го уважава, а дъщерите му го обожават, обаче това свидетелстваше само за един аспект от характера му. Човек можеше да се държи по един начин у дома и по съвсем друг, когато е на работа, особено ако е амбициозен и ако на пътя му внезапно се изпречи препятствие, заплашващо да му провали великите планове. За Ралф Андерсън това беше от голямо значение, защото им беше съдено да работят заедно по този случай независимо от изхода му.

— И веднага ще ти кажа защо! — продължи Самюълс и машинално вдигна ръка да приглади немирния перчем, който обаче тази вечер се държеше примерно. — Невъзможно е да е бил по едно и също време на две места.

— Изглежда, че може — намеси се Сабло. — До днес нямахме улики в Кап Сити. Сега обаче са налице.

Намръщената физиономия на господин прокурора се проясни:

— Възможно е Мейтланд да е държал книгата при предишно посещение в Кап Сити, за да си подготви алибито. Да, така е станало — добави, очевидно забравяйки първоначалното си твърдение, че убийството на Франк Питърсън е извършено импулсивно от човек, неспособен да овладее нагона си.

— Не бива да отхвърляме тази теория, обаче съм виждал много пръстови отпечатъци и тези изглеждат пресни. Линиите и набраздяванията се виждат много ясно — нямаше да е така, ако отпечатъците са били оставени преди седмици или месеци.

Сабло прошепна едва чуто:

— Човече, все едно да поискаш карта на дванайсет и да ти се падне картинка.

— Какво?! — Самюълс рязко извърна глава към него.

— Говори за блекджек — обясни Ралф. — Накратко, смисълът е следният: щеше да е по-добре да не бяхме открили отпечатъците. Да не бяхме ровили надълбоко.

Настъпи тишина. След малко Самюълс заговори — почти нехайно, сякаш предлагаше тема за убиване на времето:

— Да предположим, че не си открил отпечатъци по полиетилена? Или че са били размазани и неясни?

— Положението ни нямаше да се подобри — намеси се Сабло, — но и нямаше да се влоши.

Прокурорът кимна:

— В такъв случай — говоря хипотетично — Ралф щеше да е само някой, който си е купил доста скъпа книга. Няма да я изхвърли, ще си каже, че не е отговорила на очакванията му, и ще я сложи в библиотеката си. Разбира се, след като отстрани полиетиленовата опаковка и я изхвърли.

— А картоните с пръстовите отпечатъци? — попита Ралф. — Тях какво да ги правя?

— Какви картони? — повдигна вежда Самюълс. — Не виждам никакви картони. А ти, Юн?

— Не знам дали ги виждам, или не.

— Говориш за унищожаване на веществени доказателства — процеди Ралф.

— О, моля те, не ми вменявай думи, които не съм изрекъл. Разсъждавам на глас, нищо повече. — Прокурорът отново вдигна ръка да укроти перчема, който не беше щръкнал. — Обаче… ето ти тема за размисъл, Андерсън. Първо си отишъл в участъка, но си сравнил отпечатъците в дома си. Жена ти беше ли там?

— Джийни беше на сбирка на читателския клуб.

— Аха. Погледнете — книгата е в найлонова торба за смет, а не в официален плик за веществени доказателства. Следователно не фигурира сред тях.

— Засега — каза Ралф, но вместо да разсъждава върху различните страни на характера на нахакания млад прокурор, се замисли за различните страни на своя характер.

— Казвам само, че подобна хипотетична възможност може да ти се е въртяла в главата.

Така ли беше? Ралф не можеше да отговори откровено. И ако наистина му е минало през ума, по каква причина? Да спаси кариерата си от позорно петно, каквото се очертаваше на хоризонта, след като не само всичко беше тръгнало наопаки, ами заплашваше да се срути с гръм и трясък.

— Грешиш! — отсече. — Книгата ще бъде приобщена като веществено доказателство към делото. Защото детето е мъртво, Бил. Каквото и да ни се случи, е маловажно в сравнение с това.

— Съгласен съм — кимна Сабло.

— Естествено — отегчено подхвърли Самюълс. — Каквото и да се случи, лейтенант Юн Сабло ще си спаси кожата.

— А дали Тери Мейтланд ще си спаси кожата? — попита Ралф. — Ами ако сме арестували невинен човек?

— Не сме. Уликите го доказват! — сопна се прокурорът.

С това съвещанието завърши. Ралф се върна в участъка, регистрира „Илюстрована история на окръг Флинт, окръг Дюри и община Канинг“ и я заключи при другите веществени доказателства. Радваше се, че се е отървал от нея.

Докато вървеше към служебния паркинг, където си беше оставил колата, телефонът му иззвъня. На екранчето беше снимката на жена му и когато натисна бутона за свързване, се стресна от гласа й.

— Какво става, мила? Плакала ли си?

— Дерек се обади от лагера.

Сърцето му се сви и той спря:

— Всичко наред ли е?

— Той е добре. Физически. Само че е много разтревожен, защото приятели са му пратили имейли за случилото се с Тери. Все повтаряше, че е станала грешка, че е невъзможно тренерът Т. да е направил подобно нещо.

— А! Само това ли? — Ралф отново тръгна към паркинга; със свободната си ръка се опитваше да извади ключовете от джоба си.

— Не, не е само това! — ядно се сопна тя. — Къде си?

— В участъка. След малко тръгвам към къщи.

— Може ли първо да отидеш в затвора и да говориш с него?

— С Тери ли? Да, мога, стига да пожелае да разговаря с мен, но защо?

— Забрави за миг уликите и ми отговори на един въпрос — искрено и най-чистосърдечно. Съгласен ли си?

— Ами добре… — Ралф чуваше отдалеч грохота на грамадните камиони, които летяха по магистралата. Около него щурците пееха лятната си песен сред тревата край тухлената постройка, в която беше работил дълги години. Знаеше какво ще го попита Джийни.

— Убеден ли си, че Тери Мейтланд е убил момченцето?

Ралф се сети за човека, когото Върбова клонка беше закарала с таксито до Дъброу и който я беше нарекъл „госпожо“, въпреки че би трябвало да й знае името. Сети се как този човек беше паркирал белия бус зад кръчмата на Шорти и беше попитал как да стигне до най-близкия медицински пункт за спешна помощ — нещо необичайно за Тери Мейтланд, който беше прекарал във Флинт Сити целия си живот. Сети се за преподавателите, които щяха да се закълнат, че той е бил с тях по времето, когато момченцето е било отвлечено, както и по времето, когато е било убито. Спомни си обаче и как Тери не само беше задал въпрос на Харлан Коубън, ами беше станал, сякаш да е сигурен, че ще бъде забелязан и че ще бъде заснет от камерите на телевизията. Дори отпечатъците му върху книгата… доказателствата бяха… прекалено съвършени.

— Ралф? Чуваш ли ме? Чакам.

— Как да ти кажа… — промълви той. — Може би щях да съм сигурен, ако като Хауи Голд бях негов треньор, но аз само съм го наблюдавал как тренира Дерек. Затова ще ти отговоря най-чистосърдечно: не знам.

— Тогава иди при него. Погледни го в очите и го попитай.

— Самюълс ще побеснее, и без това ми има зъб.

— Бил Самюълс не ме интересува! — разпалено възкликна Джийни. — Интересува ме само нашият син. Убедена съм, че и ти мислиш същото. Направи го заради него, Ралф, заради Дерек.