Стивън Кинг
Другият (137)

14.

Стигнаха до „Хоум Депо“, когато вече се смрачаваше, и се върнаха в мотела чак след девет. (Джак Хоскинс не пропусна да ги забележи, защото дебнеше през пролуката в щорите, без да престава да разтърква „онова“ място на врата си.)

Занесоха покупките в стаята на Ралф и ги подредиха на леглото: пет ултравиолетови фенерчета (с допълнителни батерии) и пет жълти каски.

Хауи взе едното фенерче, включи го и примижа от ослепителната ярколилава светлина:

— Това чудо наистина ли ще покаже следите му?

— Да, ако ги има — отговори Холи.

— Пфу! — Голд остави обратно фенерчето, сложи си едната каска и застана пред огледалото на тоалетката. — Приличам на кретен — промърмори.

Никой не го опроверга.

— Наистина ли ще се опитаме да го направим? — продължи той. — Не е риторичен въпрос. Още се мъча да го възприема, но ми е трудно.

— Едва ли ще убедим тексаската полиция да се включи — отбеляза Алек. — Какво ще им кажем? Че според нас някакво чудовище се крие в пещерата Мерисвил Хол?

— Ако не го направим, онзи ще продължи да убива деца — настоя Холи. — Така се поддържа жив.

Хауи се обърна към нея и почти с укор промърмори:

— Как ще влезем там? Госпожа Болтън каза, че сега пещерата е непристъпна като монахиня. А и дори да влезем, къде ни е въжето? Защо не купихте от „Хоум Депо“? Сто на сто продават въжета…

— Няма да ни е необходимо — прекъсна го Холи. — Ако онзи е там (в което съм почти сигурна), едва ли е влязъл надълбоко. Първо, защото се страхува да не се загуби или да не бъде затрупан при ново срутване. Второ, мисля, че силите му са поизчерпани. Сега би трябвало да е в хибернационния етап от преобразяването си, но вместо това е хабил енергия.

— За да се проектира ли? — изгледа я Ралф. — Така ли мислиш?

— Да. Грейс Мейтланд и жена ти са видели проекции. Мисля, че частица от физическата му същност е била там, ето защо в дневната ви имаше следи от него и е могъл да премести стола и да включи лампата над печката; повтарям — само частица, иначе щеше да остави отпечатъци върху новия мокет. Проектирането изцежда силите му; мисля, че е бил истински само веднъж — пред съдебната зала, когато Тери Мейтланд беше убит. Знаеш ли защо? Понеже е бил гладен и е знаел, че там го чака пиршество.

— Бил е там в действителност, обаче как така го няма на видеозаписите? — недоумяващо попита Хауи. — Все едно е вампир, който не се отразява в огледалата, така ли? — добави, сякаш очакваше опровержение, но Холи кимна:

— Точно така.

— В такъв случай вярваш, че той е свръхестествен.

— Не знам какво е.

Голд свали каската и я хвърли на леглото:

— Само налучкваш, нищо повече.

Думите му явно я наскърбиха и тя не продума, сякаш не знаеше как да отговори. Нито пък забелязваше онова, което виждаха Ралф и Алек — адвокат Хауард Голд беше изплашен. Ако се проваляха, щяха да го лишат от правото да упражнява професията си; вече нямаше да се провиква: „Възразявам, господин съдия!“ Нямаше да иска анулиране на процеса.

— Още ми е трудно да приема теорията за Ел Куко и за същества, променящи формата си, но вече приемам, че е имало друг. Заради находките в Охайо и понеже е невъзможно Тери Мейтланд да е бил едновременно на две места.

— Според мен Другия се е издънил, като се е преобразил в Тери Мейтланд — намеси се Алек. — Защото не е знаел, че Тери ще бъде на конференцията в Кап Сити, както и за безупречната му репутация. Повечето му жертви са като Хийт Холмс — хора с тъмно минало, чиито алибита не струват пукната пара.

— Няма логика — възрази Ралф и когато Алек повдигна вежди, побърза да обясни: — Ако той е разполагал с… не знам как да се изразя. Да, имал е спомените му, но не само тях, а нещо като…

— Карта на съзнанието му — подсказа Холи.

— Добре, става. Приемам, че може да е пропуснал нещо, както хората, които четат скоростно, пропускат подробности, докато профучават през текста, но тази конференция е била от голямо значение за Тери.

— Тогава защо го е… — подхвана Алек Пели.

— Може би е бил принуден. — Холи беше взела едното ултравиолетово фенерче и осветяваше стената, на която се очерта призрачен отпечатък от ръката на предишен обитател на стаята — гледка, който Ралф Андерсън би предпочел да си спести. — Може би гладът му е попречил да изчака появата на по-подходяща жертва.

— Или пък не му е пукало — каза Ралф. — Често се случва със серийните убийци, особено малко преди да бъдат заловени. Тед Бънди, Ричард Спек, Джон Гейси… в един момент, започнали да вярват, че те са законът. Че са недосегаеми. Станали прекалено самоуверени, увлекли се и започнали да се изсилват. А този „друг“ не се е изсилил много, нали? Само си помислете: ние щяхме да предявим обвинение на Тери и да го съдим за убийството на Франк Питърсън въпреки всичко, което ни беше известно. Алибито му беше желязно, но бяхме убедени, че е скалъпено.

„И донякъде ми се иска да вярвам, че е било така. В противен случай това ще преобърне на сто и осемдесет градуса представите ми за света, в който живея.“

Втресе го и му се повдигна. Възможно ли е през двайсет и първи век нормален човек да повярва в чудовище, способно да се преобразява в каквото си пожелае? Ако човек повярваше, че Ел Куко на Холи съществува, тогава всичко ставаше ясно. Вселената е безкрайна.

— Вече не е самоуверен — промълви Холи. — Досега, след като е убивал някого, е оставал с месеци на същото място, докато трае преобразяването му. Отивал е другаде едва след пълната или почти пълната промяна. Всичко, което прочетох по въпроса, както и наученото в Охайо потвърждават теорията ми. Сега обаче е бил принуден да промени обичайния си метод. Принуден е бил да избяга от Флинт Сити, след като онзи хлапак е разбрал за скривалището му в обора. Знаел е, че полицията ще довтаса. Ето защо е дошъл тук по-рано от предвиденото, за да не изпуска от око Клод Болтън. И е открил съвършеното скривалище.

— Мерисвил Хол — промълви Алек.

Холи кимна:

— Само че ние имаме предимство: той не подозира, че знаем. Да, Клод знае, че чичото и братовчедите му са погребани там, обаче няма представа, че Другия прекарва времето в хибернация във/или близо до гробища, като предпочита да са свързани с родственици на човека, в когото се преобразява. Убедена съм, че не греша. Трябва да е така!

„Защото ти се иска“ — помисли си Ралф, но колкото и да опитваше, не намираше пукнатини в логиката й. Теорията й беше издържана, стига да повярваха в нещо невероятно: свръхестествено същество, следващо повели, които никога нямаше да разберат.

— Дали Лави няма да му каже? — попита го Алек.

— Не вярвам. Ще си мълчи, защото е в негова полза.

Хауи пак взе едно фенерче и го насочи към дрънчащия климатик, върху който веднага се очертаха призрачни отпечатъци от пръсти. Той изключи фенерчето и подхвърли:

— Ами ако е имал помощник? Граф Дракула си е имал Ренфийлд. Доктор Франкенщайн — гърбушкото Игор, който…

— Това е широко разпространената заблуда — прекъсна го Холи. — В оригиналния филм „Франкенщайн“ асистентът на лекаря се казва Фриц и ролята се изпълнява от Дуайт Фрай, който играе и Ренфийлд в „Дракула“. По-късно Бела Лугоши…

— Грешката е моя, но въпросът остава: има ли съучастник Другия? Някой, на когото е възложил да ни следи. Не ви ли се струва логично? Дори да не знае, че сме разбрали за Мерисвил Хол, той е неспокоен, защото сме твърде близо.

— Разбирам накъде биеш — намеси се Алек, — обаче серийните убийци по принцип са единаци и най-дълго остават на свобода онези, което не се задържат на едно място. Разбира се, има изключения, но мисля, че „нашият човек“ не е сред тях. Прехвърлил се е от Флинт Сити в Дейтън. Ако проследите „кариерата му“ преди Охайо, може би ще откриете убити деца в Тампа, Флорида, или в Портланд, Мейн. Една африканска поговорка гласи: „Човек пътува най-бързо, когато е сам.“ Пък и кой би могъл да му е съучастник?

— Някой откачен! — заяви Хауи.

— Да речем, че си прав — намеси се Ралф. — Как го намира? Чрез обява във вестника или го взема под наем от психиатрична клиника?

— Добре, де — промърмори Голд. — Приемаме, че е сам, крие се в Мерисвил Хол и чака да го хванем. Да го изложим под унищожителните лъчи на слънцето, да му забием кол в сърцето или и двете.

— В романа от Брам Стокър отсякоха главата на Дракула и му запушиха устата с чесън — обясни Холи.

Хауи хвърли фенерчето на леглото и вдигна ръце:

— Бива. Отиваме в „Шопуел“, купуваме чесън и сатър, защото пропуснахме да се снабдим от „Хоум Депо“.

— И куршум в главата ще свърши работа — намеси се Ралф.

Помълчаха, като че ли обмисляха всички варианти, после Голд заяви, че отива да си легне, и добави:

— Преди това ми кажете какъв е планът за утре.

Ралф предположи, че Холи ще отговори, но тя безмълвно извърна поглед към него. Едва сега той забеляза с тревога (и със съчувствие) тъмните сенки под очите й и бръчките, вдълбали се в ъгълчетата на устните й. Самият той беше уморен, навярно всички бяха изтощени, ала Холи Гибни беше на края на силите си, само куражът й я крепеше. За човек с нестабилна психика това бе равнозначно на ходене по тръни. Или по натрошени стъкла.

— Няма да предприемаме каквото и да било преди девет — отговори той. — Трябва да спим поне осем часа, дори повече, ако е възможно. После си стягаме багажа, напускаме хотела, връщаме се в къщата на Болтън да вземем Юн й оттам потегляме към Мерисвил Хол…

— Което ще е голяма грешка, ако искаме Клод да си помисли, че се връщаме у дома — прекъсна го Алек. — Ще се учуди, че не тръгваме обратно към Плейнвил.

— Добре де, ще кажем, че първо отиваме в Типит, защото… ммм… ами, понеже сме забравили да купим нещо от „Хоум Депо“.

— Доста прозрачно — отбеляза Хауи.

— Помниш ли името на щатския полицай, който навести Клод, за да разговаря с него?

Ралф не си спомняше, но в айпада си беше въвел цялата информация, свързана с този случай. Процедурата си е процедура дори когато преследваш вампир.

— Казва се Оуен Сайп.

— Добре. Ще кажете на Клод и на маминка (което ще е равнозначно да кажете на Другия, ако той наистина чете мислите на Болтън), че се е обадил полицай Оуен Сайп, за да съобщи, че човек, отговарящ на описанието на Клод, е издирван от ченгетата в Типит във връзка с обир, кражба на кола или проникване с взлом в частен дом. Юн ще потвърди, че Клод си е бил вкъщи през цялата нощ…

— Не и ако самият той е спал в беседката — намръщи се Ралф.

— Твърдиш, че не би могъл да чуе, когато Клод включи двигателя? Гърнето на неговата таратайка още преди две години е било за смяна.

Ралф се усмихна:

— Имаш право.

— Така. Казвате, че заминавате за Типит да разберете за какво става въпрос и че ако тази следа води наникъде, отлитаме обратно за Флинт Сити. Как ти се струва?

— Добре. Само гледай Клод да не види фенерчетата и каските.