Брайън Морисън
Причина да умреш (22)

21.

Майк се напрегна да види върху какво се приземяваха. Когато се спусна по-ниско, хеликоптерът се залюля под шибащите удари на вятъра. Отдолу се виждаше само мъгла в цвят каки.

Майк погледна към Рандъл. От момента, в който бяха напуснали вилата, той се бе променил коренно. Изглежда, Джак отново се съживяваше след депресията си от новината за залавянето на куриера. Допреди няколко минути си подсвиркваше и тананикаше хитове от петдесетте, с което изненада Майк. Само през последните минути беше притихнал. Бурният вятър отвън мяташе хеликоптера насам-натам с ужасяваща непредсказуемост. Рандъл седеше блед и изпотен и му се искаше полетът да свърши по-скоро. Но дори гаденето от пътуването по въздуха не бе в състояние да потисне новопоявилото му се добро настроение.

Той все още успяваше да изкрещи към Майк някоя забележка, предимно изпълнена със сарказъм към отсъстващия Пат. Когато се обърна към прозореца, Сканлън видя тънката бяла линия на прибоя, която му показваше къде в кафявата мъгла се намира морето. Когато се спуснаха още повече, успя да различи един-единствен вълнолом с формата на L, който стърчеше под ъгъл от линията на брега и образуваше пристанище на заливчето. Там бяха акостирали два кораба. Освен неестествената права линия на брега и вълнолома, наблизо не се виждаше нищо — нито сграда, нито шосе, които да показват, че това е пристанище.

Летяха още малко и изгубиха морето и вълнолома от погледа си, преди да се приземят върху порутена асфалтова площадка за кацане близо до група ръждясали ламаринени колиби. Слязоха на ронещия се асфалт. Пилотът ги последва. Той примижа срещу вятъра, хвана Майк за ръката и поведе пътниците си към края на площадката. Без да каже нито дума, посочи останките от циментовата писта, почти скрита под пясъка, която се виеше между дюните. Вихрушки от пясък се издигаха и танцуваха около голите, полузатрупани парчета цимент, шибани от яростния вятър. Пилотът погледна тревожно към небето.

— Следвайте това. То ще ви заведе до пристанището. На около километър е — ухили се той. — Ако не се изгубите.

После пусна ръката на Майк и закрачи към хеликоптера. Майк и Рандъл го гледаха как се качва на мястото си. Няколко секунди по-късно залитнаха назад сред вихрушка от вятър, пясък и шум, когато машината сякаш се съживи и се отдели от площадката. Хеликоптерът се изгуби в мъглата. Докато се окопитят, вече беше изчезнал от погледите им.

Рандъл се усмихваше. Беше твърде щастлив, че отново е стъпил на твърда земя, за да забележи каквото и да било друго.

— Хубав човечец — каза радостно той и посочи с палец в посоката, накъдето беше изчезнал хеликоптерът.

Майк изплю песъчинки и се огледа. Пясъкът се виеше около глезените им и видимостта не бе повече от тридесет метра. Той направи кисела физиономия и се обърна към Рандъл:

— Искам да те питам нещо, Джак. Бил ли си някога в пясъчна буря?

Рандъл поклати глава, като държеше устните си здраво стиснати срещу пясъка.

— Аз пък съм бил. А това е началото на една такава. Не я подценявай. Не изпускай от очи пистата пред себе си. Не поглеждай назад. Този вятър ще изтрие следите ни за секунди. А и може да стане много по-лошо от това.

Напредваха, като оглеждаха внимателно земята пред себе си за незатрупани участъци цимент. Пясъкът потъваше под краката им чак до глезените. През цялото време Рандъл се движеше на две крачки след него. Майк се запита дали вървеше така, защото го считаше за нещо като водач, благодарение на познанията му за пустинята, или защото зад дружелюбните обноски все още имаше останки от подозрение и Рандъл предпочиташе постоянно да го държи под око. Пясъкът щипеше очите и изсушаваше лицата им. Придвижваха се напред мъчително, със сведени към гърдите глави, плюейки пясък. Имаха само известната с прекаления си оптимизъм арабска преценка за разстоянието, което трябваше да извървят, а условията правеха даже и нея безсмислена.

Вървяха около четиридесет минути, когато силуетът на кораба изникна пред тях. От кърмата му висеше брезент, който плющеше и се издуваше на вятъра. Служеше за прикритие на името и регистрационния номер. Тук може и да беше най-запустялото, забравено от бога пристанище, но все пак някой не искаше да рискува. Вече беше официално прието в главните либийски пристанища, че шпионите на Мосад са навсякъде и знаят всичко. Самите либийци отдавна се бяха примирили с това. В Триполи или Бенгази не се случваше нищо, което да не се докладва още същия ден в Тел Авив. Именно израелците преди години бяха информирали британците за „Клаудия“, кораба на контрабандистите на цигари, който беше заловен близо до ирландския бряг в опита си да прекара голяма пратка оръжие. Британците го бяха проследили от Либия през Средиземно море, почти до родни води, преди да нанесат удара. Очевидно както либийците, така и Шин Фейн си бяха взели поука.

Стигнаха подножието на мостчето. Беше крайбрежен кораб от около осемстотин тона според Майк; петдесет метра дълъг, с плоска палуба, кабина за щурвала, стълба към водата отзад и малък бак. И навсякъде ръжда — корабчето сякаш беше построено от ръжда.

Една фигура се начумери към тях от върха на мостика, засенчила очите си с ръка, докато ги гледаше как се изкачват. Майк стъпи на палубата, вдигна ръка за поздрав и се усмихна:

— Здрасти, Хари. Как си?

— Едва не закъсняхте — каза сърдито О’Кийф. — Къде, по дяволите, бяхте? — Погледна демонстративно часовника си. — Видях хеликоптера преди около четиридесет и пет минути.

Майк сви рамене:

— Няма нужда да се вълнуваш, Хари. Не сме се шляли. Там беше като да газиш до колене в пресни лайна.

— Аха — изръмжа О’Кийф. — Ама времето съвсем случайно има значение. — Той ги разбута и заслиза по мостика към кея. — Елате. Капитанът нещо се майтапи с мен. Преструва се, че не говори английски. Не иска да ми помогне да пренесем стоката.

Майк погледна часовника си и кимна:

— Както кажеш. Хайде да отидем да поговорим с него. — Той се отдръпна назад и направи жест на Рандъл да тръгне пред него. Докато вървеше, Майк огледа набързо палубата. Никъде нямаше нищо свободно — нито дърво, нито метал; нищо, което можеше да послужи като оръжие.

Извървяха около седемдесетте метра до другия кораб. Беше горе-долу същия цвят и тип, но по-хубав — на места все още се виждаха участъци необелена боя. Майк се спря в подножието на мостика.

— Имате ли някакви пари?

За момент и двамата го погледнаха странно. После О’Кийф извади шепа измачкана валута и я подаде. Рандъл сви рамене, измъкна портфейла си и го протегна. Майк го взе, извади от него всичките пари и го върна. Напъха банкнотите в джоба си и се качи на корабчето, следван от останалите.

Нямаше никакви признаци на живот. Влязоха в кабината на щурвала. Беше празна. Майк бутна вратата и заслиза по стръмната стълба. Мрачният коридор под палубата вонеше на гориво и риба. Сканлън извика и задумка по една врата. Другите двама застанаха нащрек в подножието на стълбата и се заоглеждаха. При второто извикване една врата в края на коридора се отвори и оттам изникна арабин с набола прошарена брада. Очите му не гледаха във фокус. Носеше измачкани долни гащета и мръсен потник. Беше се хванал разсеяно за чатала с едната ръка и дърпаше залепналата на това място материя.

— Къде е капитанът? — попита Майк.

Устата на мъжа зейна в широка прозявка и едновременно с това той бавно постави пръст върху средата на гърдите си. Майк се усмихна.

— Капитане — рече той и протегна ръка. Арабинът я погледна безизразно. Майк я прибра, без да престава да се усмихва. — Предполагам, че сте ни докарали стоката.

Капитанът погледна покрай него към другите двама и потърка око с долната част на дланта си. Това го изморяваше. Отново се прозя. След това с голямо усилие посочи с палец зад гърба си:

— Там е. Можете да си го вземете.

Майк сведе глава.

— Капитане, там има три тона стока. И вие нямате лебедка.

Арабинът кимна. И той беше забелязал същото. Сви рамене и понечи да се върне обратно в каютата си. Майк пристъпи на прага зад него. В кабината цареше сложната миризма на хора, които живеят в затворено помещение, с преобладаващ блудкав оттенък на сладникав одеколон.

— Капитане, твоите хора ще ни помогнат ли?

Мъжът го погледна с безкрайна неприязън, пусна гащетата си и се изпъчи:

— Моите хора са моряци, а не хамали.

Майк извади ръка от джоба си. Парите стърчаха като виещи се растения измежду пръстите на стиснатия му юмрук — американски долари, английски лири, холандски гулдени, либийски динари. Показа ги на капитана.

— А биха ли могли да се научат да бъдат хамали?

Либиецът облиза устни. Беше наклонил леко глава на една страна, сякаш се опитваше да преброи парите. Погледна бързо зад Майк, за да провери дали някой от екипажа не е станал свидетел на сцената. След това с внезапно движение сграбчи юмрука му в двете си ръце, сякаш Майк му беше любим братовчед, който се кани да емигрира. Без да изпуска от очи коридора, капитанът взе парите.

— Един момент, моля — каза той, избута Майк от прага на каютата си и затвори вратата под носа му. Малко по-късно отново се появи. Ръцете му бяха празни, ако не се смяташе връзката ключове. Беше нахлузил на краката си гумени джапанки. Дръпна вратата и я затвори. — Екипаж! — изрева капитанът с цяло гърло. — Хайде, ленивци такива! Има работа за вършене!

 

 

Мери се намъкна в салона, като само с яростта в погледа си принуждаваше Пат да отстъпва назад.

— Отишъл си е? Къде е отишъл, за бога? Трябва да го намеря! Къде е?

Пат поклати ядосано глава:

— Не мога да ти кажа.

— Какво би трябвало да означава това? Не знаеш или не искаш да ми кажеш?

Той потрепери под лазерния поглед и изхленчи:

— Не мога. Нареждане на О’Кийф. Никой не трябва да знае къде се намират. Освен мен и тях самите. — Последните думи прозвучаха с някаква отчаяна гордост, сякаш искаше да изтъкне жизненоважната си роля на вътрешен човек. — Работата е твърде важна.

Мери продължи да го гледа сърдито. Гневът й беше толкова силен, че лицето й остана безизразно, все едно бе в шок. Без да промени изражението си, тя пристъпи напред и замахна с долната част на дланта си. Ударът попадна под гръдната кост на Пат. Той издаде звук, сякаш изпускаше пара, и се строполи на един стол. Остана така, вперил поглед нагоре към нея със зяпнала уста, докато дробовете му се мъчеха да поемат въздух, а мозъкът му — да разбере какво става. Мери измъкна пистолета от чантата си и го ръгна болезнено под брадичката на Пат.

— Слушай, скапан мърльо такъв! Изпратиха ме тук, за да убия Сканлън. Копелето е информатор. Доносник! Разбираш ли ме? Изпратиха ме от Дъблин, за да ги отърва от него. — Тя се поспря, за да могат думите да проникнат до объркания мозък на събеседника й. — Що се отнася до работата, прав си. Да, наистина е голяма, най-голямата от години насам. И единият от нашия екип е шибан агент на шибаните британци! — Спусна оръжието малко по-надолу и отстъпи от треперещия Пат. — И така, къде са?

Пат се поизправи на стола, като потриваше врата си. Очите му продължаваха да пробягват от лицето й към пистолета. В доста нежната й ръка изглеждаше огромен, един-единствен изстрел можеше да направи главата му на каша.

— Ал Бахри — каза дрезгаво той.

— Къде, по дяволите, е това?

— На брега, източно от Триполи.

— Колко далече? — Докато говореше, тя вече пъхаше оръжието в чантата си.

Дебелакът погледа чантата още малко, след като пистолетът беше изчезнал в нея, сякаш се боеше, че той отново може да изскочи оттам. Накрая издиша дълбоко и вдигна поглед към Мери.

— На сто километра оттук. Или малко повече.

— Как отидоха дотам?

— Имаха хеликоптер.

— Скапана работа! Тогава по-добре да се намери един и за нас! — Тя посочи към телефона. — Имаш връзки. Кажи, че ни трябва веднага, но не обяснявай защо.

Пат кимна мрачно към прозореца. Светлината представляваше неясно оранжево.

— Не могат. Не и в това лайняно време. Даже и да са готови да излетят, няма да могат отново да се приземят. — Пат се изпъчи още повече, окуражен, задето му бе известно нещо, което тя не знаеше. — В такова скапано време не може да се види нищичко от трийсет метра височина.

— Значи ще отидем с кола. Знаеш ли пътя? — попита Мери, без да направи никакво усилие да скрие съмнението в гласа си.

Пат дръпна ръцете си назад, жегнат от презрителния й тон.

— Дали го знам? Ами сигурно. — Ухили се отвисоко с чувството, че е отбелязал още една точка в своя полза. — Проблемът ще бъде в откриването. Това отвън е по-лошо от старата гъста лондонска мъгла. По време на мъгла пътищата поне си стоят по местата. А тук в един миг могат просто да изчезнат. Дюните пропълзяват върху тях. Заличават ги напълно.

Тя потрепери, кипяща от гняв и нетърпение.

— Пет пари не давам за това! Изпратена съм от най-главните на движението, за да убия Сканлън, а не да слушам прогнозата за времето в Либия! Затова хайде, да те вземат мътните! Размърдай се!

Пат се надигна от стола. Все още държеше ръка на гърдите си и търкаше удареното място.

— О’Кийф е най-главният — промърмори той кисело и предизвикателно като дете.

— Ако не стигнем там навреме, О’Кийф сигурно вече ще бъде най-мъртвият. — Мери издържа на начумерения му поглед. — Но тогава ще бъдете двама!

Без да каже нито дума повече, Пат си взе якето и тръгна пръв към вратата. Когато излязоха навън, той махна с ръка, за да освободи шофьора, който беше докарал момичето, и двамата с Мери се качиха в покрития със спечена кал джип.