Брайън Морисън
Причина да умреш (20)

19.

Пат нервничеше. Крачеше из салона, като се мръщеше и удряше дланта на едната си ръка с юмрука на другата. Майк седеше на един от столовете с небрежно разкрачени крака и се усмихваше към крачещата фигура. Рандъл и О’Кийф си бяха поделили канапето. Рандъл поклати ядосано глава:

— За бога, Пат, би ли седнал, ако обичаш? Страхотно ни изнервяш така, като крачиш напред-назад.

Дебелакът се навъси още повече.

— Не мога да се сдържа. Онова копеле пак закъснява.

Майк погледна часовника си.

— Нищо работа за него — рече лениво той.

Пат се извърна към него, готов да отвърне нещо язвително, когато на вратата се чу шум. Хамид влетя в стаята. За пръв път гладкото му лице не беше усмихнато, а очите му изглеждаха навлажнени, сякаш малко му оставаше да се разплаче. Без дори следа от обичайната си жизнерадост кимна рязко на Майк да го последва. Сканлън и Джак Рандъл се изправиха и тръгнаха към вратата.

— Късмет.

Думата беше произнесена от О’Кийф. Той се усмихна на Майк. Усмивката му беше като бръснач. В същото време повдигна едната страна на сакото от тялото си, сякаш се опитваше да я нагласи, та да му е по-удобно. Хамид вече излизаше. Само Майк видя пистолета под сакото. Изглеждаше поне половин метър дълъг. Майк вдигна поглед от пистолета към лицето на О’Кийф и отвърна на широката му усмивка бързо, но някак унило:

— Благодаря, Хари. Ще се постараем да няма нужда от това.

После кимна на Пат, който стоеше навъсен зад О’Кийф, обърна се и последва Рандъл и Хамид.

Джипът, който ги закара до летището, се врязваше в уличното движение толкова безразсъдно, че даже и Хамид седеше като вцепенен. При пристигането си се доближиха до страничната порта на оградата, далеч от централните сгради на летището. След подробно разглеждане на документите на Хамид и някакви объркани обсъждания с пазачите вратите се отвориха и им беше позволено да влязат.

Появиха се още пазачи — мускулести младежи с парашутистки емблеми от червен филц на раменете на униформите им с къси ръкави. В групи по двама, те претърсиха всеки от хората в джипа с бърза, професионална прецизност. Накрая, доволни, им позволиха да се качат обратно. Джипът се засили през запустелия, обрасъл с бурени асфалт към чакащия хеликоптер.

Други четирима млади араби, с униформи на жълто-черни райета и шамии, седяха на пода до едната стена на хеликоптера с подгънати под себе си крака. Изглеждаха по-тренирани, по-енергични и по-добре екипирани от всички военни, които Майк беше виждал досега. Носеха само револвери на колана си, а ръцете им бяха възлести и силни. Гледаха остро към новодошлите, които се покатериха и насядаха до отсрещната стена.

Майк кимна и ги поздрави дружелюбно, докато сядаше в тясното пространство. Никой от войниците не отговори. Просто продължиха да го гледат втренчено, с някаква отегчена враждебност. Хамид не направи никакво усилие да покаже, че ги е забелязал, а седна мълчаливо и започна да си гризе ноктите. Летяха почти час, преди да се приземят. Единият от младите войници отвори вратата и им направи знак да слязат.

Майк се изправи отвън, огледа се и примижа на светлината на залязващото слънце. Беше очаквал нещо като лагер или може би военна база, но се намираха сред редица от пясъчни дюни. Вероятно пилотът беше използвал някакъв знак на земята, за да разпознае мястото, но какъвто и да бе той, със сигурност бе незабележим за нетренираното око на Майк.

Постепенно от маранята се отдели стълб дим. С наближаването му стана ясно, че това изобщо не е дим, а облак прах, вдиган от движещо се превозно средство. Няколко минути по-късно изникна джип, който се клатушкаше по гребена на дюната. Младият войник ги вкара вътре, като ги бутна грубо в гърбовете да побързат. Преди дори да бяха седнали както трябва, шофьорът отново включи джипа на скорост и тръгна шумно през стръмните склонове от мек пясък. Дюните бяха започнали да стават алени под лъчите на отмиращото слънце. Шофьорът, чиято глава беше увита така, че оставаше само една цепка за очите му, не се поколеба нито веднъж, докато караше с бясна скорост през безличните дюни. Майк си помисли, че е бедуин — член на пустинните племена, които все още се съпротивляваха на изкушенията на петролните пари и не се установяваха на едно място. Може би беше член на племето на Полковника; някой, заменил камилата си с джип, но все още чувстващ се повече у дома под небето на пустинята, отколкото в измазано с гипс бетонно жилище в Триполи.

Пристигнаха в един оазис. Нямаше никакво езерце като от илюстрована книжка, заобиколено от полюляващи се палми. Вместо това се виждаше високата кула на задвижвана от вятъра помпа, а наблизо бяха скупчени ниски кирпичени къщички, ослепителнобели на последните лъчи. На петстотин метра във всички посоки се простираха мънички ниви, където млади филизи образуваха сиво-зелени линии по червеникавата земя. На известно разстояние, доста далеч от къщите, бяха наредени ниски бедуински палатки от раирана вълна. Джипът се насочи натам.

Докато се приближаваха, Рандъл се наведе към Майк, измърмори нещо в ухото му и посочи с пръст мястото зад палатките, където в неравна линия бяха наредени джипове. До тях, едва видим в стръмната падина, стоеше хеликоптер във военен маскировъчен цвят, но без никакви други знаци.

Джипът спря на четиридесет метра от палатките. Шофьорът им каза да слязат и извървят пеш останалото разстояние и им посочи най-голямата палатка. Притеснението на Хамид ставаше по-осезаемо с всяка стъпка. Цялото му лице лъщеше от пот, а под мишниците на сакото му се виждаха тъмни мокри петна. Вървеше така, сякаш се движеше под водата.

Когато приближиха, четирима пазачи излязоха от тъмната сянка на нещо като навес, поддържан от колове. Претърсиха тримата посетители със същата груба енергичност като мъжете до портата на летището; бъркаха дълбоко във всяка гънка и търсеха всичко, което можеше да послужи като оръжие. Накрая единият от тях промърмори няколко думи на Хамид и дръпна вълнения килим, който заместваше вратата. Въведе ги пред себе си в сумрачната вътрешност на палатката.

Полковник Кадафи изглеждаше величествен. Беше се излегнал между ниска купчина възглавнички, разпръснати пласт върху пласт върху разкошния многоцветен килим. Около него в полукръг се бяха изтегнали няколко мъже. Някои от тях бяха много стари, с грубите, набръчкани от слънцето лица на истински пустинни бедуини. В средата тихо бълбукаше наргиле. Полковника слушаше сериозно и напрегнато единия от старците, който му говореше многословно и подчертаваше думите си със сложни, изящни жестове. Кадафи го изчака да свърши и му отговори с подобна многословност. Едва когато диалогът достигна естествения си край, той благоволи да забележи новодошлите, които стояха до входа. Заговори тихо на своите хора — толкова тихо, че Майк не можа да чуе нищо — и те се изнизаха един по един от палатката, като хвърляха любопитни погледи към посетителите. Накрая останаха само Майк, Рандъл, Хамид и мълчаливите стражи. Рандъл изпъчи рамене, като демонстрираше тромава нахаканост. Хамид направо се тресеше.

С плавно, удивително грациозно движение Полковника се изправи на крака. Майк го наблюдаваше с отпуснати ръце. Кадафи беше по-нисък, отколкото си го бе представял. Също така беше много по-хубав, отколкото на снимките. Лицето му — с дълбоките гънки и бразди, с тъмните живи очи, пулсираше от енергия. Няколко секунди никой не проговори. Полковника ги огледа поред, примижавайки така, че очите почти се скриха между плътта около тях. Неочаквано по лицето му се разля широка, ослепителна усмивка. Полумракът подчертаваше белотата на зъбите му.

— Ах-лан уасахалаан. — Той направи жест към възглавничките, разпръснати пред него. — Фадал. — После се отпусна обратно с още едно котешко движение.

Майк пое инициативата, докато Рандъл и Хамид се колебаеха — Джак, застанал нащрек, със здраво стиснати устни, а либиецът все още явно изплашен — и седна непринудено между възглавничките, хладнокръвен и искрено развеселен. Другите последваха примера му, като се настаниха близко до раменете му, сякаш той по някакъв начин се беше превърнал в техен естествен покровител. Рандъл измърмори с очевидна злост, докато се опитваше да кръстоса крака като него.

— Кафе?

Майк сведе глава, като прие от името на всички. За негова изненада, Полковника коленичи и започна сам да приготвя кафето в пиринчено джезве с дълга дръжка върху миниатюрна печка на въглени. Майк се усмихна. Внезапно беше много лесно да си представи картинно раздухания случай от една конференция, когато Кадафи бе укорил Хасан, краля на Мароко, задето е подал ръката си на един слуга да я целуне. Такива неща явно не бяха в стила му. Той им подаде месингов поднос с четири миниатюрни чашки без дръжки и четири чаши вода. Докато отпиваха, никой не проговори. Накрая Полковника привърши с кафето си, отпи голяма глътка вода, избърса внимателно устните си с мъничка бяла салфетка и заговори.

Продължи четиридесет и пет минути, като крачеше напред-назад из палатката и от време на време подчертаваше думите си с широки жестове. Често заставаше с гръб към гостите си. В такива моменти Рандъл се навеждаше към Майк и му изсъскваше да превежда. Сканлън, който се мъчеше да разбере непознатия диалект, му се намръщи и го накара отново да замълчи, макар и неохотно.

Когато речта свърши, Хамид направи опит да отговори, но само след секунди думите му секнаха тромаво — беше обладан от страхопочитание. Майк пое нещата в свои ръце и се впусна в речта, която беше преобръщал многократно в ума си — щедра възхвала на Либийската социалистическа народна арабска джамахирия. Беше му още по-трудно да я произнесе с безизразно лице на арабски, отколкото на английски. Превъзнасяше революцията и нейните постижения, но се погрижи да не хвали самия Полковник. Беше чувал от много източници, че мъжът не обича да го славословят лично и дори го приема като сериозна обида. Със сигурност присъствието му тук, в този простичък пустинен лагер, и държането му към тях досега изглеждаха много по-близо до този му образ, отколкото до картината на побъркания параноик, който западната преса предпочиташе да описва.

Полковник Кадафи слушаше сериозно, без да показва изненада, че един западняк, дошъл с такава мисия, говори арабски. Дори сякаш го приемаше за нещо дадено. Все пак той беше човекът, забранил използването на какъвто и да било друг език в администрацията и по обществените места в Либия, като по този начин здравата бе объркал цяло поколение посещаващи страната бизнесмени, които не можеха да открият тоалетните по летищата, откакто той бе дошъл на власт.

В края на речта на Майк Полковника се поклони и се впусна в заключително слово. Рандъл започна открито да нервничи.

— Майка му стара, какво говори? Какво му каза ти? Ще получим ли стоката или не? — Дрезгавият му висок шепот сякаш проехтя в палатката.

Майк поклати сърдито глава, като мълчаливо го молеше да запази тишина.

— Отде да знам? — промърмори той. — Нищо такова не е споменал.

Това, което наистина споменаваше, и то най-сетне, беше историческата борба на ирландската нация за отхвърляне на империалистическото иго. Майк кимна тържествено, за да изрази дълбокото си съгласие.

Неочаквано, с характерната си бърза смяна на настроенията, Полковника престана да говори за товара на британския империализъм и им предложи да вечерят с него. Майк имаше късмет, че го разбра веднага. Тонът на домакина не се беше променил и с нищо не издаваше преминаването към друга тема. Той канеше хората на вечеря с абсолютно същия тон, с който ги призоваваше да отхвърлят потисничеството.

Двама слуги в бели роби се появиха от сенките в задната част на палатката и разстлаха бродирана ленена покривка на пода между тях. След това започнаха да подреждат ястията върху нея. Отне им няколко минути, докато разположат по специален начин ориза, зеленчуците, рибата и порции от печено агне.

Рандъл изгледа подозрително храната и стисна устни. После, следвайки Полковника, започнаха да ядат. Майк започна пръв, като бръкна с удоволствие в храната. Хамид се опита да му подражава, но плахо, все още изпълнен със страхопочитание от присъствието на Кадафи. Рандъл ги погледа няколко секунди, а после посегна навъсено и взе колебливо малко храна. Разгледа я със съмнение и едва тогава я лапна. След това я сдъвка, глътна, помисли за миг и изгрухтя от удоволствие. Наведе се енергично напред, откъсна парче печено месо, смачка го заедно с малко ориз и напъха ронещата се хапка в устата си.

По време на вечерята разговорът се свеждаше само до някоя и друга забележка с пълна уста. Рандъл се беше издул здравата, когато слугите се появиха и започнаха да раздигат платата. Той се отдръпна назад с въздишка и избърса уста с опакото на ръката си. След това се втренчи с ужас в слугите, които се връщаха натоварени с подноси и нов набор от ястия. Когато и те бяха раздигнати, на Рандъл му се искаше да закрещи. Седеше зад купчина от разкъсана храна, натъпкан толкова здраво, че едва дишаше. Позата с кръстосани крака направо го убиваше. Левият му крак беше изтръпнал. От час насам му се искаше да пусне газовете си. Накрая, измъчен до крайност, не успя да се сдържи. Когато звукът прогърмя в почти пълната тишина на палатката, Полковника сведе стеснително глава, сякаш приемаше това за особено красноречив комплимент.

Появи се кафето заедно с бутилка скъпа френска тоалетна вода за всеки от тях и индивидуални кърпи за ръце, от които се вдигаше пара. Те изплакнаха церемониално пръсти и пуснаха кърпите върху подносите на чакащите ги слуги.

В палатката беше станало студено. Полковника, целият увит във вълнена роба, като че ли не го забелязваше. Рандъл, облечен в памучна риза с къси ръкави, започваше да го усеща. Той скръсти ръце на гърдите си и се потърка над лактите. Неочаквано вдигна стреснато поглед, когато Майк се изправи на крака. Изстена вътрешно — очевидно Сканлън се готвеше да произнесе още една реч.

Майк започна да хвали храната, възхити се от палатката, заговори с топло чувство за живота в пустинята. Полковника слушаше внимателно и отвръщаше с искрено удоволствие. Той самият беше от юг, от пустинята. Обичаше живота на номадските племена. В един кратък момент, докато говореше за детството си между хората от племето, Майк долови нещото, което търсеше. Беше просто оттенък на разочарование, на яд към ролята, която бяха стоварили върху раменете му. Не пропусна тази възможност:

— Полковник, мога ли да ви помоля да ме удостоите с една чест?

Кадафи застана нащрек.

— Тук вие сте гост — каза уклончиво той.

— Бихте ли ми показали пустинята? Искам да кажа сега, през нощта.

Това беше нещо, за което Майк знаеше, че всички араби — от Залива до Северна Африка, прости бедуини или префинени богаташи — обичат да правят. Да излязат в пустинята нощем и просто да съзерцават необятната празнота около себе си, задоволявайки по този начин някаква древна нужда, която продължаваше да живее дълбоко в тях.

Кадафи погледа Майк още малко и на лицето му отново грейна една от неговите неочаквани, блестящи усмивки. Той скочи пъргаво на крака.

— Елате — каза Полковника и направи плавен жест. — Да вървим.

Хамид преглътна изненадано и се изправи с мъка. Рандъл, който беше схванал смисъла на жеста, започна да се надига, като мърмореше, докато се опитваше да разгъне схванатите си колене. Майк ги спря с една-единствена, едва доловима кратка дума:

— Не.

Рандъл се спря само за миг. След това се изправи с труд и закуца към него.

— Къде, по дяволите…

Майк сложи пръст на устните му и размаха подигравателно ръка за сбогом.

— Бъди добро момче, Джак. Ще се видим по-късно.

Той остави Хамид да зяпа глуповато и объркано, докато Рандъл все още се опитваше да протестира, обърна се и закрачи сам след величествената, увита в роба фигура.

Стражите на входа се стегнаха и понечиха да ги придружат. Полковника ги освободи с поклащане на главата. После се понесе пред Майк и седна зад волана на един джип.

Няколко минути пътуваха в пълно мълчание. Полковника караше бясно и явно се забавляваше. Не изглеждаше да има някакъв проблем с определянето на посоката през дюните на светлината на звездите. Майк погледна назад. От оазиса нямаше и следа и никаква светлинка не издаваше местоположението на палатките.

Неочаквано Кадафи спря джипа и слезе, като остави спътника си да го последва. Изкачи се по склона на една висока дюна, движейки се с лекота по мекия пясък. Когато стигна на върха, седна и кръстоса крака със стъпала върху бедрата си. Още в същия момент застина. Майк седна до него, кръстоса крака, доколкото можа, но бе доста далеч от спортната йогийска поза на Полковника. Дълго време седяха в мълчание. Накрая Майк го наруши:

— Чули ли сте защо сме дошли, Полковник?

Кадафи продължи да гледа безмълвно към нощното небе.

— Имаме нужда от помощта ви, Полковник. Нашата революция има нужда от нея. Трябва да я получим.

Другият извърна бавно глава. После я поклати бавно:

— Вече направихме твърде много за това, което наричате ваша революция. А все още революция няма. Не сте постигнали никакъв напредък. Вашето правителство ви нанася удари, избива хората ви, прониква в структурата ви. От двадесет години ви даваме всякаква помощ, за каквато ни помолите, без да задаваме въпроси. И през всичките тези години вие я пропилявахте. Ако с Джалуд бяхме такива революционери като вас, нашата страна още щеше да бъде под игото на стария крал и неговите братовчеди. Те все още щяха да отнемат от народа това, което по право му принадлежеше, и да загниват в помийната яма на собствената си деградация.

Майк едва не се усмихна в тъмнината. Мъжът беше сложил пръст право в главния проблем на Шин Фейн.

— Вашето положение е различно от нашето, Полковник. Вие бяхте три милиона души, цялата нация, обединена против потисничеството на няколко от вашите собствени хора. Ние сме сами, а британците — много. В техни ръце са оръжията, войниците, властта. За нас е по-трудно.

Полковника цъкна с език:

— Вашите собствени провали го правят по-трудно. Вие го правите по-трудно за тези, които ви помагат. — В гласа му бе започнала да се прокрадва настойчива нотка на нетърпение. — В много отношения вие и палестинците си приличате. Ние ви осигуряваме оръжията, а вие ги използвате глупаво, срещу погрешни мишени. Умират цивилни граждани, а не войниците, които са вашите врагове. А тъкмо нас, либийците, светът ненавижда, нашата страна атакуват американците, нашия петрол бойкотират. Те не могат да нападнат вас или палестинците. Вие още не сте държави. За тях сте невидими. Задоволяват електората си, като наказват нас. Виждали сте техните твърдения, че произвеждаме химическо оръжие. Изпълнили са вестниците с такива истории. Постоянно си търсят нови причини да ни нападнат отново.

— Последния път това беше направено с помощта на британците, Полковник. Помогнете ни поне още веднъж да им нанесем удар. Той ще бъде и от името на Либия.

Кадафи бавно поклати глава. Гласът му прозвуча като мърморене, сякаш беше адски уморен:

— Не. Цялата тази работа и вие, хора, ме изморявате. Ние помагаме на други. Баските например. Те не оплескват работата. Помагали сме им много пъти и все пак отношенията ни с Испания са отлични. Те са дискретни! Знаят кой е техният враг. — Докато говореше, той гледаше право напред. В гласа му се прокрадна тъга: — Преди двадесет години бях различен. Бях много по-млад и исках да променя света. Тогава не ме беше грижа за дипломация и дискретност. Но сега се промених. Светът вече не ми изглежда същият. Твърде много хора се възползваха от нас, а вашите — повече от всички останали. Петролното ембарго вреди на народа ни. Американските нападения му вредят. Много от нашите хора загинаха. Аз плаках за нашите мъртъвци, за моето семейство.

Пресекването в гласа на Полковника при последните думи накара Майк да обърне глава и да го погледне внимателно. На слабата светлина на звездите видя влагата по бузите на мъжа. Той плачеше.

— Знам какво е да загубиш някой, когото обичаш, Полковник. — Гласът на Майк също се бе снижил до шепот. Внезапната горест в него накара Полковника да се обърне рязко и двамата се оказаха лице в лице. — Кълна се, и нека Бог ми е свидетел, аз също загубих единствената жена, която обичах. Загубих я поради насилието на моите врагове.

Той се спря. При вида на обляното в сълзи лице срещу него Майк почувства прилив на разбиране към този човек. От деня, в който Кадафи и мъничката му група офицери поддръжници бяха отнели властта от стария крал, Полковника непрекъснато бе мишена на подигравки и омраза. Бяха му предложили ролята на международно плашило и той я изпълняваше с необикновена наслада. И все пак дълбоко в душата си беше останал простичък човек. Макар лукав и чаровен, той никога не бе загубил напълно вкоренената наивност, която идваше от детството му, прекарано в пустинята. Майк откри, че харесва този човек.

— Може да се наложи американският президент да се научи да чувства, както чувстваме и ние.

Лицето на Полковника придоби по-твърдо, по-бдително изражение. Промяната в тона на Майк беше накарала сетивата му да потреперят.

— И той има деца, Полковник. Скоро те може да се окажат в голяма опасност. Ако не успеем да се споразумеем за нашата работа.

Кадафи не отговори, а само се втренчи в Майк. Тъгата се беше стопила от лицето му. Изражението му потъмняваше от надигащия се гняв. Майк се изплаши. Той извърна поглед и се втренчи право напред, докато говореше:

— Някои от нашите приятели в Съединените щати не могат да приемат промяната в сърцето ви, Полковник. Смятат решението ви за несправедливо.

— Това дори не е въпрос на мое решение. — Гласът беше равен и остър. — Вие обещахте да платите. Сега не носите пари. Все същите сте си. Мислите, че сме богати като Саудитска Арабия. Очаквате от мен да пръскам парите на народа, както правят техните управници! Или както онези глупаци в Емирствата.

— Ние имахме парите. Бяха на път за насам, но куриерът беше задържан. Трябва просто да ни дадете малко време. Ще бъдат изпратени други. Много скоро.

— Инш’аллах! И тогава може би ще получите материала, който искате. Дотогава не смейте да идвате тук с вашите глупави заплахи.

— Трябва да го получим сега, Полковник. — Майк все още едва смееше да погледне към събеседника си. Държеше очите си насочени право към бледия склон на дюната, която се простираше пред него, а гласът му бе в същия равен, разсъдлив, настоятелен тон. — Нашият кораб е тук и чака да товари. Няма да ви отправяме повече молби. Американските ни приятели държат на думата си, Полковник! Те плащат своите дългове. — Майк се обърна и погледна очите, които проблясваха яростно на две крачки от него. — И също умеят да си ги събират. Смятат, че вашата страна ни дължи нещо. Ние също сме ви помагали. В Холандия, когато беше застрелян консулът, не осигуриха ли нашите хора безопасна квартира? Американският президент все още не мрази страната ви, както предшественика си. Засега няма причина. — Погледите на двамата се сключиха, без нито един от тях да се отмести. — Но това може да се промени, Полковник. Лично мен тази възможност ме натъжава. Нашите приятели имат оръжия, чиито следи лесно биха довели до Триполи.

Майк не можа да сдържи трепването си, когато Кадафи внезапно скочи на крака, направи няколко крачки надолу по склона и се извъртя към него:

— Не!

— Трябва да го направите, Полковник. Моите хора настояват.

Лицето на Кадафи изразяваше огромно презрение.

— Настояват! И смеят да настояват! Вашата евтина организацийка, която поддържахме слепешката в продължение на двадесет години и която не постигна нищо, смее да идва при мен и да настоява!

— Ние почти свалихме британското правителство, Полковник.

— Почти? Почти? Дори и това не можете да направите компетентно. Снабдихме ви с всичко, което поискахте, и вие пак се провалихте! Направихте ги по-силни! — И той изсумтя презрително.

Майк бръкна в джоба си и извади един плик — дебелия кафяв плик, който О’Кийф беше взел в Хамбург. Беше измачкан от претърсванията. Подаде го на Кадафи:

— Погледнете това, Полковник. Моля ви.

Кадафи се намръщи, посегна неохотно и взе плика. Преобърна го няколко пъти в ръцете си. По лицето му все още беше изписан гняв. Изглеждаше величествен.

— Отворете го, моля ви. Погледнете вътре.

Кадафи му хвърли особен поглед, смесица между любопитство и заплаха, и разкъса плика. Оттам извади снимка. Светлината на звездите беше достатъчно ярка. Той вдигна снимката и се втренчи в нея за няколко секунди. След това нададе кратък приглушен вик и лицето му се изкриви.

Майк се изправи на крака и се вгледа в изтерзаното изражение на облечената в роба фигура. Беше много изплашен. Мъжът вероятно, дори сигурно, криеше оръжие под свободната си дреха. Но освен от страх, Майк беше обладан от някакво очарование, което държеше страха му под контрол. О’Кийф и носещият се от десет години из Средния изток слух в крайна сметка се бяха оказали прави — Полковника наистина имаше дъщеря инвалид. Слухът упорито повтаряше, че имало такова момиче и че то се лекувало в Германия от психиатрично заболяване. По някакъв начин О’Кийф беше направил това, което световните ловци на новини никога не бяха успели — бе открил следите й.

Майк остана неподвижен, когато Кадафи пристъпи към него с очи, изпълнени с ярост, която почти граничеше с лудост. Полковника пъхна ръка в робата си. За миг двамата стояха, втренчени напрегнато един в друг. През ума на Майк с бясна скорост преминаваха възможности. Никоя от тях не изглеждаше привлекателна.

— Вашите хора! — изплю думите Кадафи. Сканлън усети пръски слюнка по лицето си. — Вие сте го направили! Вие сте я отвлекли!

Майк не смееше да свали очи от Полковника. Стоеше като закован, без да реагира, и оставяше гневът на мъжа да пламти около него. Лицето на либиеца се движеше и кривеше от ярост. После, много бавно, Майк видя как към нея започна да се прибавя друго чувство. Внезапно Полковника отстъпи крачка назад. По лицето му отново започнаха да се стичат сълзи и се изписа изражение на неизразима загуба. Докато Майк го гледаше, все още неспособен да помръдне от страх, Кадафи се обърна и се отдалечи на няколко крачки, като залиташе по мекия пясък. Когато стигна до ръба на дюната, той се спря, отметна глава назад с гръб към събеседника си и нададе странен, гърлен вой.

Майк преглътна. Вече не се боеше, а бе страшно натъжен. Жалният вой, заедно с безутешната мъка по лицето на мъжа, докосна нещо дълбоко в него. Потъна в спомени за своята собствена скръб, когато научи в началото; за причините, които го бяха докарали тук, на тази невероятна сцена в пустинята под светлината на звездите. Очите му се насълзиха.

Воят спря внезапно. Кадафи се обърна с лице към Майк:

— Би трябвало да ви застрелям и да ви оставя тук за храна на плъховете.

Сканлън примигна два пъти и кимна бавно:

— Ако ми откажете, моите хора ще направят с мен нещо по-лошо от това. — Той направи крачка към либиеца. — Помогнете ни, Полковник, и с дъщеря ви няма да се случи нищо лошо. — Майк го гледаше в очите. — Няма да последват удари към вашата страна. Нашето корабче чака в Ал Бахри. Там няма израелски шпиони и никой няма да докладва за товара на американците, за да могат те и техните съюзници да проследят корабчето. Помогнете ни само още веднъж да нанесем удар върху британците. Накажете ги за това, че позволиха на американците да ви ударят от английските бази. Позволете на нас да им причиним болка заради това, което са сторили на вашето семейство.

Докато говореше, Майк се придвижваше към Полковника. Накрая застанаха гърди до гърди, с приковани един в друг погледи, без да трепват.

— Давате ли ми думата си, че няма да й се случи нищо лошо? Ако само косъм от главата й падне, кълна се, вие и вашите приятели ще съжалявате, че някога изобщо сте чували за Либия.

— Имате думата ми, Полковник. За нея се грижат добре. В момента, в който свърши сегашната ми мисия — не повече от три дни, считано от днес — тя ще бъде върната в болницата.

Кадафи постоя няколко секунди в дълбок размисъл, като гледаше втренчено през Майк и мислите му очевидно летяха някъде далеч. После неочаквано извади ръката си от робата. Сканлън въздъхна облекчено, когато видя, че е празна.

— Елате, ще имате това, което искате.

После мина покрай Майк и закрачи към джипа.