Брайън Морисън
Причина да умреш (2)

1.

Майк Сканлън слезе от караваната и примижа с бледосините си очи срещу ослепителната светлина. Цялото му облекло се състоеше от незавързани маратонки, които носеше заради острите камъни и скорпионите. Той вдигна хавлията, която държеше в дясната си ръка, и избърса небрежно обраслите си с прошарени косми гърди. Ивица от малко по-изпъкнала плът, широка колкото човешки пръст, минаваше отпред и стигаше до гърба му, петнадесет сантиметра под дясната му мишница. Половин дузина по-малки кръгли белези се бяха струпали високо на гърдите му — между ключицата и зърното, но половината бяха скрити от космите. Белезите бяха стари, съвсем мъничко по-светлокафяви от загорялата му кожа. Майк хвърли хавлията зад себе си в отворената каравана. Нямаше нужда да се избърсва старателно. Слънцето на Западен Египет щеше да се погрижи за това.

Докато си тананикаше първите няколко реда — всъщност само тях можеше да си спомни — от една песен, голям хит на 60-те, той се запъти нехайно по каменистата земя към другата каравана. Зад нея се виждаха увисналите ротори на кацналия хеликоптер. Беше пристигнал с обичайната им седмична доставка, докато Майк бе под душа. Той изкачи стъпалата към хладния от климатика въздух на караваната.

Група мъже се трупаха около масата и се преструваха, че преглеждат купчината писма и пакети. Повечето от тях носеха само къси гащета, а други — нищо, като Майк. Пилотът на хеликоптера — висок, слаб, загорял до кафяво мъж с избледняла от слънцето руса коса, стоеше малко по-настрани от групата и ги гледаше с разсеяно любопитство. Приличаше на човек, който току-що е хвърлил парче месо в басейн с акули. Беше абсолютно гол, ако не се смяташе вехтият сив чорап, който носеше върху гениталиите си.

— Здрасти, Ханс — поздрави Майк пилота на хеликоптера, като едновременно с това завъртя очи с престорен ужас към шумната група около масата.

Облеклото на Ханс явно изобщо не го изненадваше. То закриваше единственото нещо, за което на пилотите, изглежда, им пукаше. Майк си взе една бира, отпи голяма глътка и отстъпи назад, за да изчака, докато единият от мъжете разкъса опаковката на пакет с размерите на възглавница.

Вътре имаше връзка вестници. Някои от мъжете си взеха от тях. Единият, приветливо усмихнат пакистанец, вдигна няколко броя на „Гардиън“.

— Ето, Майк — каза той и му ги подхвърли. — Твоите вестници. Моята бира. Какво ще кажеш да си вземеш една за теб?

Майк се ухили, кимна, остави тенекиената кутия и отиде до големия хладилник. Извади си една бира и я понесе към стъпалата. Зад него жилест, загорял до тъмнокафяво мъж с обица на едното ухо и подчертан бирмингамски акцент отваряше броевете на „Сън“ на трета страница и ги разстилаше по масата. Няколко души надничаха зад рамото му и правеха неприлични забележки.

— Глутница скапани животни, ето какво сте вие! — подвикна Майк, докато подреждаше вестниците си по дати. След това се зачете.

Останалите все още се занимаваха да закачат изрезки по стените, когато ужасен вик заглуши гласовете им. Приличаше на дълбоко, гърлено, агонизиращо мучене. Мъжете замлъкнаха рязко и се обърнаха към Майк, който седеше на стъпалата на караваната. Вестникът беше паднал от ръцете му на земята. Майк бе вперил невиждащи очи в разпилените страници. Лицето му беше изкривено. Пакистанецът се спогледа с другите, приближи се до Майк и сложи ръка на рамото му. Лицата им бяха съвсем близо едно до друго.

— Какво има, Майк? Какво, по дяволите, се е случило? Нещо нередно ли?

Майк махна безцелно във въздуха, като едва успя да посочи вестника. Издаде само гърлен звук. Явно още не беше в състояние да говори. Другият мъж го избута, скочи леко на земята и вдигна вестника от прахта. По-голямата част от първата страница беше заета от статия за опит на ИРА да постави кола с бомба близо до футболен стадион. Пакистанецът погледна към Майк, намръщи се озадачено и попита съвсем меко:

— Не разбирам, Майк. Какво има?

Лицето на Майк се раздвижи, докато се опитваше да проговори. Бузите му бяха мокри от сълзи. Той потупа с длан едно каре на първа страница. Пакистанецът се вгледа по-внимателно в него.

— О, господи! — След това върна погледа си към лицето на Майк. — Познаваше ли я?

Майк се втренчи в него така, сякаш въпросът го беше слисал.

— Това е Аликс — каза той, сякаш очакваше думите му да означават нещо за другите, без да има нужда от допълнителни обяснения.

Другият мъж продължи да го гледа озадачено.

— Аликс! — повтори Майк по-натъртено и примигна срещу събеседника си. — Не разбираш ли, Саид — Аликс! Тя ми е годеница. — Раменете му се разтресоха и от очите му отново бликнаха сълзи. — Ох, божичко! Беше моя годеница! Щяхме да се женим след два месеца.

— О! — Другият мъж се отпусна на стъпалата до него и сложи ръка на раменете му. — О, мили боже! — почти прошепна той.

Майк хвана главата си с две ръце и облегна лакти върху коленете си. Между кокалестите му пръсти се затъркаляха сълзи, които падаха в прахта.

— Скапаняци! Копелета! Гадни, безмозъчни, безполезни копелета! Убийци!

Саид погледна над рамото му към другите мъже, които бяха замръзнали около масата и ги наблюдаваха мълчаливо. Пакистанецът кимна на един от тях да донесе нещо за пиене. Мъжът грабна бутилката с бренди, която стоеше върху хладилника, наля два пръста в чаша и забърза към тях. Пакистанецът я грабна и я бутна под носа на Майк.

— Ето, изпий това. Ще ти помогне.

Майк премести празния си поглед от чашата към лицето на мъжа, сякаш в мъката си не можеше да различи нито едното, нито другото. Сълзите се търкаляха като непрекъснат поток по сгърченото му от болка лице.

— Не разбираш, Саид. Ние щяхме да се женим. Тя беше бременна. Носеше моето дете!

 

 

— Пристигаме след 15 минути, Майк — изкрещя Ханс, като се опитваше да надвика шума от двигателя, и се извърна към мястото до себе си.

Майк седеше, вперил безжизнен поглед през предното стъкло към жълтеникавата мараня пред себе си, която показваше, че приближават към Кайро. На коленете си държеше брезентов сак. Той вдигна бутилката с бренди към устните си, навири я, после я свали и се втренчи неразбиращо в нея. Очевидно започваше съвсем бавно да му просветва, че е празна.

Пилотът направи още един опит:

— Какво смяташ да правиш?

Майк се огледа рязко, втренчи се в Ханс за момент, след това сви рамене.

— Първо да намеря телефон. Да се обадя на родителите на Аликс. Да говоря с Том, ако ми позволят.

После отново потъна в мълчание. Няколко минути по-късно хеликоптерът кацна на площадката между група порутени панелни сгради в прашните покрайнини на летището в Кайро. Майк слезе сковано върху асфалта. Не беше сигурен дали е трезвен, или е пиян. Имаше странното, нереално чувство, че вижда света през стъкло. Ханс заобиколи хеликоптера, носейки якето на спътника си, и му го подаде. Майк го навлече механично и преметна каишката на пилотския сак през рамо.

— Добре ли си? Мога ли да направя още нещо? Искаш ли да те закарам до офиса?

Майк го погледна и поклати глава.

— Добре съм. Благодаря, Ханс. Няма смисъл да ходя в офиса. Ако искаш, само ме закарай до централната сграда на летището, за да се обадя по телефона оттам.

Другият сви рамене, усмихна се и сложи ръка на рамото му.

— Разбира се. Ще направя всичко, което поискаш. Само почакай да си облека нещо. — Той свали чорапа и измъкна иззад седалката чифт мръсни къси гащета. След това отново сложи ръка на рамото на Майк и двамата поеха към прашния ленд роувър. — Хайде. Ще бъдем там след пет минути.

 

 

Летището, както и всичко останало в Кайро, беше претъпкано с хора. Ханс си запроправя грубо път през блъсканицата и забута Майк към телефонната кабина. Двамата стърчаха с цяла глава над тълпата. Пилотът накара Майк да застане пред гишето.

— Имаш ли номера? — попита го той, но Майк го гледаше вяло. — На родителите й. На хората, дето искаш да им се обадиш.

Майк разтърси глава като боксьор, който се опитва да се окопити след удар. След това погледът му бавно се проясни.

— А, да. Разбира се.

Той бръкна във вътрешния си джоб и извади оръфаното тефтерче, което му беше служило за портфейл през последните петнадесет години. На пода изпаднаха няколко стари визитни картички. Ханс се наведе, събра ги и ги бутна в джоба на Майк, докато последният прелистваше тефтерчето.

— Ето го.

Майк надраска номера на формуляра, който им подаде чиновникът от гишето. Служителят промърмори нещо и махна великодушно с ръка към редиците седалки. Всичките бяха пълни. Хората седяха върху куфари и бохчи. Някои дори лежаха на земята и очевидно спяха. Майк и Ханс откриха едно свободно ъгълче и се пъхнаха между двама, които дремеха прави, с опрени върху гърдите си брадички. Изглеждаха така, сякаш бяха стояли тук дълго време. Ханс направи гримаса към Майк, който най-накрая успя да се усмихне леко.

— Искаш ли да пийнеш нещо? — попита пилотът.

Майк кимна. Ханс се огледа и успя да привлече вниманието на мъжа с тлъсто лице, умалял костюм и оръфани плетени обувки, който сновеше до вратата. Последният забърза към тях, вече подкупващо ухилен. Ханс повдигна едното си бедро и измъкна малко пари от задния си джоб. После отброи няколко банкноти и ги подаде на египтянина.

— Бутилка „Реми Мартен“.

Докато го казваше, Ханс повдигна въпросително вежда към приятеля си. Майк кимна. Египтянинът приклекна в нещо като реверанс и се отдалечи забързано. През прозореца на служебното отделение го видяха да си проправя път през тълпата от пристигащи пътници. След това кимна на полицая на бариерата и влезе в митницата.

Върна се след по-малко от десет минути. Докато преминаваше през бариерата, ръката му докосна тази на полицая, който се усмихна и сложи бакшиша в джоба си, без да поглежда надолу. Ханс плати на хопа, отвори бутилката и я подаде мълчаливо на Майк.

От съдържанието й беше останало едва една трета, когато чиновникът извика името на Майк и му посочи една телефонна кабина. Той тръгна към нея, наблюдаван от Ханс, и влезе с леко пресилената целенасоченост на човек, който държи да остане пиян.

 

 

— Ало?

Гласът беше учудващо ясен. Пискливият, снизходителен тон с фалшиво звучащи гласни можеше да идва и от съседната стая.

— Госпожо Лоримър?

— А-а, да. Тук е дом Лоримър. Кой е на телефона, моля?

Макар и съзнанието му да беше потънало в мъгла, Майк едва се сдържа да не изсумти. „Дом Лоримър“! Някаква си нестабилна сградичка в Кингстън на Темза! Но все пак самостоятелна, както те никога не пропускаха да напомнят. Разделена от съседната, съвсем еднаква къща само от цепнатина, през която едва можеше да се провре и котка.

— Госпожо Лоримър, аз съм, Майк. Майк Сканлън.

Последва пауза.

— А, да. Господин Сканлън. Ъ-ъ, Майк.

Гласните бяха станали трошливи като ледени висулки. Майк повдигна озадачено едната си вежда. Между тях двамата винаги бе съществувала негласна неприязън, но сега някакво допълнително смущение караше госпожа Лоримър да се обърква.

— А-а, как си? — попита тя и без да дочака отговор, побърза да прибави: — Ще извикам съпруга си.

След това го остави да чака. През жуженето на линията се чуваше приглушен разговор. Майк изчака няколко секунди, като се стараеше да овладее раздразнението си. Тя беше тъпа, снобска женичка без приятели, посветила живота си на това да намира допълнителни основания да се чувства нещо повече от другите. Съпругът й беше нейният ентусиазиран съюзник. Бе работил в банка през целия си живот. Малко преди да се пенсионира, ръководството от чиста любезност го беше назначило за директор на един от най-забатачените клонове. Идеята бе да му осигурят прилична пенсия. Оттогава той не беше престанал да се държи все едно е бил шеф на Бундесбанк. Когато вдигна слушалката, гласът му прозвуча така, сякаш отказваше някому кредит.

— Майкъл?

— Аз съм, господин Лоримър. Обаждам се от летището в Кайро. Току-що научих за случилото се. Как сте? Как прие нещата госпожа Лоримър?

— Много е трудно, Майкъл, много трудно. Опитваме се да го понесем колкото се може по-спокойно.

Майк поклати глава и направи гримаса. Мъжът от другия край на линията все още звучеше така, сякаш отказваше някому заем срещу ипотека.

— А Том? — Том беше единственият от тримата, който го интересуваше. — Как е той? Добре ли е? Искам да кажа… е, дали е… ами, дявол да го вземе… той добре ли е?

Почувства се глупаво. Как можеше да се чувства добре едно шестгодишно момче, което съвсем наскоро е видяло как застрелват майка му?

— Е, разбира се, ударът беше много тежък за Том, Майкъл. Но той е смело момче. Опитва се да го понесе. Госпожа Лоримър беше чудесна.

Майк прехапа устни, за да сдържи гнева си. Знаеше много добре, че за това положение няма подходящи думи, но този човек говореше така, сякаш четеше пожеланията от коледни бисквити.

— Вижте, господин Лоримър, както вече ви казах, аз съм в Кайро. На летището. Ще взема първия самолет за дома. Кога е… ъ-ъ… кога ще… ъ-ъ… — В гърдите му се надигна мъка и думите заседнаха в гърлото му. Той изтри една сълза от скулата си. — Кога е погребението, господин Лоримър?

Последва пауза, която продължи доста дълго. Майк почти усещаше как мъжът на другия край се гърчи от притеснение. В гърдите му заседнаха гняв и мъка. Знаеше много добре какво ще каже събеседникът му.

— А-а, дъщеря ни беше погребана вчера, Майкъл. Сметнахме, че така ще бъде по-добре за Том. Ние…

Ханс скочи на крака и се втурна срещу Майк, който излезе като сляп от телефонната кабина. Пилотът го сграбчи здраво над лакътя с едната си ръка, а другата, в която все още държеше бутилката, преметна през раменете му. Докато вратата на кабината се затвори, от слушалката, която висеше върху кабела си, продължаваше да се чува неясен глас.

— Мили боже, Майк! Какво стана сега? Пребледнял си като чаршаф бе, човече!

Майк крачеше през тълпата и почти влачеше Ханс след себе си. Пилотът се спря за малко, хвърли няколко монети на протестиращия чиновник и отново забърза след приятеля си. Когато го настигна, застана пред него и го принуди да спре.

— Майка му стара, ще ми кажеш ли какво става, за бога? — Както повечето холандци, които говорят безупречен английски, Ханс понякога поставяше ругатните съвсем не на място. — Кажи, мога ли да ти помогна?

Майк погледна към него и очите му бавно започнаха да се нагласят на фокус. После заговори със стържещ глас:

— Родителите й. Онези две малки проклети лайна. Не са ме изчакали, дори не са се опитали да се свържат с мен. Направо са я погребали.

Ханс на свой ред се втренчи в него и издиша шумно, което прозвуча почти като подсвирване. После му протегна бутилката.

— Искаш ли?

Майк кимна и отпи голяма глътка.

— Какво смяташ да правиш?

Майк поклати глава.

— Не знам. Ще се махна оттук и ще се върна в Европа. Още с първия полет. Имам нужда да помисля.

 

 

— Майка му стара! — промърмори Майк.

Гласът му звучеше приглушено. Лицето му беше заровено във възглавницата. Той направи усилие и обърна глава. Слънчевата светлина, която струеше в стаята, го накара да трепне болезнено. Отново затвори очи. Беше горещо като в ад. Майк изстена още веднъж, претърколи се и отметна завивките. Беше напълно облечен, с изключение на едната си обувка. Устата му сякаш бе покрита отвътре с мъх. Той се изправи с мъка и тръгна, залитайки, към огледалото на тоалетката. Външният му вид го потресе. Дрехите му бяха мръсни, четиридневна брада покриваше шията и челюстта му. На челото му имаше драскотина със засъхнала кръв. Изглеждаше така, сякаш бе спал цяла седмица в неудобна поза. Или сякаш изобщо не беше спал.

Той започна да се съблича, като хвърляше безредно дрехите си. След това отиде до банята. Другата му обувка лежеше на средата на пода. Майк понечи да си свали часовника, но него го нямаше. Преди да привърши със събличането, на два пъти му се повдигна. Пусна душа с пълна сила и толкова горещ, колкото можеше да търпи, плъзна се по стената и клекна долу. Остана така повече от четвърт час, като се опитваше да подреди мислите си. Това не му помогна много. Периодът от сбогуването с Ханс и качването на самолета насам му се губеше. Не знаеше какво се беше случило през това време, освен че болката и яростта, които го изгаряха отвътре, ни най-малко не бяха притъпени.

Той се върна в спалнята и дръпна завесите. Гледката, която се разкри пред него, му се стори позната. Обърна се с гръб към прозореца, отиде до леглото, седна и вдигна от пода рекламен кибрит, който вероятно беше съборил от нощното шкафче. Огледа го и изръмжа доволно. Намираше се в Атина, в хотел „Хилтън“. Погледна към часовника на масичката до леглото. Показваше три часа. Имаше още един въпрос, който чакаше отговор. Майк се обади на рецепцията.

— Какъв ден сме днес?

— Сър?

— Какъв ден. От седмицата.

— Четвъртък, сър.

— По дяволите!

— Сър?

— Кога пристигнах?

— Тази сутрин, сър. — Пауза. — В четири и половина.

Майк огледа стаята. От сака му нямаше и следа.

— Не носех ли някакъв багаж?

Отново пауза. Майк дочу приглушен разговор.

— Не, сър.

— И вие ми позволихте да се настаня? В това състояние?

— Колегата ми ви познаваше, господин Сканлън.

— Благодарете му от мое име за проявеното разбиране.

— За нас е удоволствие, сър. Във вас бяха кредитните ви карти. Колегата ми ви накара да подпишете разписка.

Майк се усмихна на бездушната учтивост на мъжа, като в същото време се потупа по джоба, за да провери дали тефтерчето с кредитните му карти е още там.

— Изпратете някое момче да ми донесе принадлежности за бръснене, четка и паста за зъби, моля. — Погледът му падна върху дрехите на пода. — О, и риза. Номер четиридесет и втори.

 

 

Един час по-късно, избръснат и чист, с леко влажен от почистването и гладенето на хотелския домакин костюм, Майк излезе през главния вход и се отправи към центъра на града. Крачеше бързо. Имаше нужда от малко движение, за да проясни главата си и подреди мислите си. Докато вървеше, образът на Аликс предизвикваше бъркотия в ума му.

Беше се запознал с нея преди почти година. В Лондон, между два договора, беше срещнал случайно един свой познат от младежките години. Майк тъкмо купуваше българско червено вино от щанда за вина на магазин „Сейнзбъри“ на Кромуел Роуд. Приятелят му пълнеше количката си с шампанско. Последният беше придобил нов акцент, съобразен с новите му вкусове — пронизителна интерпретация на говора на висшето общество. Мъжът бе поканил Майк на купон.

Апартаментът се оказана единия от площадите, където Ърлс Корт Роуд ставаше Кенсингтън. Старият познат бе направил пари като дилър в някаква търговска банка, а останалите гости или ги имаха, или очакваха да ги наследят. Всичките говореха с един и същи акцент, с една и съща височина на гласа. Никога не им минаваше през ума, че това, което имаха да кажат, можеше да не интересува околните. Майк се почувства не на място и почти веднага се отегчи. Измачканият му костюм биеше на очи сред саката с подплънки на раменете и обърнати маншети. Не че това го притесняваше. Никой от мъжете не направи опит да го заговори; още с първия поглед разбираха, че не може да им донесе никаква полза. Две или три от жените се опитаха да го доближат колебливо, явно привлечени от небрежния му вид. И всеки път само след няколко секунди му ставаше неприятно.

Когато измина по-малко от половин час, Майк остави третата си чаша шампанско и се приготви да си тръгне. Тогава влезе нова група от трима души — две жени и един мъж. Купчината гости веднага се нахвърли върху тях с вихрушка от фалшиви любезности. Между целувките едната от жените, висока и слаба, с коса с цвят на мед, изостана малко от групата. Остави върволицата от хора да я целува по бузите, без да изгубва нито за момент нотката си на резервираност. Когато поредната жена пристъпи към нея, за да я прегърне, тя улови погледа на Майк. Почти веднага, без да го осъзнава, той си взе още едно питие и реши да остане.

След може би пет минути, когато успя да се освободи, тя се приближи към него и протегна ръка:

— Аликс дьо Салобер.

— Майк Сканлън. — Двамата се ръкуваха. Той се усмихна. — Дали съм разбрал правилно името? Френска аристокрация?

— Да, правилно сте разбрали. Дьо Салобер. Това беше фамилията на съпруга ми. Много нисша аристокрация. — Тя се усмихна. — Макар че родителите му биха се обърнали в гробовете си, ако можеха да ме чуят. Моите пък биха се обърнали в креслата си. За тях Филип беше едва ли не претендент за френския трон.

— Беше? — попита той и гърлото му се сви.

— Аха. Беше. Почина преди пет години. Във Франция. Автомобилна катастрофа. Един камион пресякъл шосето и го ударил челно.

Майк направи гримаса:

— Шофьорът пиян ли е бил?

Тя поклати глава и се усмихна горчиво.

— Не и по френските стандарти. Само бутилка червено вино с обяда. Един френски шофьор на камион не нарича това пиене. За него то би включвало три чаши „Перно“, после виното и накрая няколко коняка за добро храносмилане. — Тя се усмихна отново, този път по-топло, и сви рамене. — Филип е умрял веднага. А и аз го преживях. — Аликс се огледа бързо. — Познаваш ли някого тук?

— Само Патрик. И то го познавам от времето, когато беше само Пат. Да не би да изпускам нещо?

Тя го погледна дяволито и поклати глава.

— Гладен ли си?

Майк се обърна и погледна бюфета зад себе си.

— Да, но за храна, а не за тези малки квадратни нещица с маслинка отгоре.

— Искаш ли да отидем да хапнем някъде?

Той остави веднага чашата си, хвана нежно Аликс за лакътя и започна да си проправя път към вратата.

 

 

Отидоха пеш до италианския ресторант на Бромптън Роуд. Когато излязоха оттам и прозяващият се келнер заключи след тях, и двамата знаеха, че животът им е претърпял необратима промяна. Майк беше вече на тридесет и седем и беше срещал само две жени, с които се чувстваше способен да прекара целия си живот. През последните три часа обаче беше открил жената, без която не искаше да живее.

Спряха се на тротоара пред ресторанта. Майк се обърна към Аликс. Разговорът им до този момент бе протекъл толкова непринудено, че не му се бе наложило да прибягва до въпроса къде се намира жилището й.

— А сега какво?

— Отиваме си вкъщи — усмихна се тя.

— И къде е това?

— За мен в Батърсий. А за теб?

— Фулъм.

— Къде е колата ти?

— Нямам кола. Дойдох с метрото. Мислех да се върна с такси.

Тя вдигна ръце с престорен ужас:

— Да не би да се влюбвам в някакъв чудак на тема околна среда? — След това ги отпусна и хвана неговата. — Ела, ще те закарам. Колата ми е на площада, откъдето дойдохме.

Отидоха бавно до мъничкия й фиат. Тя се качи живо на шофьорското място и му отвори вратата, за да влезе и да се сгъне до нея. Само след няколко минути стигнаха до къщата на Майк и Аликс спря на едно свободно място малко по-нататък. Тя се облегна назад и се обърна към него, но не изключи двигателя. По този начин отговори на въпроса, който той си беше задавал, откакто свършиха с вечерята.

Аликс се наведе към него и го целуна леко по устните.

— Съжалявам. Вкъщи имам детегледачка.

Той отвърна на целувката, сложи леко ръка на рамото й, облегна се назад към вратата и я погледна.

— Заета ли си утре?

— С Том. Свободен ли си през деня? Защо не дойдеш да ви запозная?

Той кимна:

— В колко часа е закуската?

 

 

Двамата със сина й се харесаха от пръв поглед. Том беше интелигентно и живо момче с тъмна коса и напрегнати тъмни очи, които явно бе наследил от баща си. Веднага щом закуската свърши, той си присвои Майк. Докато Аликс шеташе в кухнята и от време на време подхвърляше по някоя забележка през отворената врата, синът й го включи в многобройни трескави серии от пъзели, състезания с колички и игри.

Майк изрази необичайно възхищение от колекцията съкровища на Том — няколко чуждестранни монети и камъчета със странна форма. По-късно двамата отидоха в парка на Батърсий, докато Аликс пазаруваше, и Том назначи Майк за вратар, а себе си — за център-нападател. Когато се върнаха, Аликс им отвори и не можа да сдържи смеха си при вида на Майк, който гледаше тъжно надолу към панталоните си. Светлокафявата рипсена материя беше покрита със засъхнала кал и зелени петна от тревата.

До осем часа вечерта, когато Том беше сложен да си легне, той и Майк вече бяха близки приятели. Два часа по-късно вечерята стоеше недовършена на масата, а Майк и Аликс вече бяха любовници.

През следващите три седмици бяха заедно всеки ден. Аликс работеше до обяд за един агент на недвижими имоти в Кенсингтън. Всеки ден Майк я вземаше от работа и отиваха в жилището на единия от двамата, за да се любят. Понякога отиваха на кино или изложба. Докато станеше време за лягане на момчето, тримата прекарваха заедно. В края на трите седмици, когато Майк трябваше да замине отново за Средния изток, Том беше най-неутешимият от тях. През тези седмици бе започнал да обича и да се доверява на Майк така, както би обичал и се доверявал на собствения си баща.

 

 

Четирите месеца от договора бяха почти непоносими. По време на тридневните си отпуски от пустинята Майк прелиташе от Абу Даби до Лондон, за да прекара два дни и една нощ с тях. После се връщаше обратно към следващия дълъг период от непоносима самота. Но времето, прекарано в пустинния лагер, имаше едно предимство — беше му дало време да размишлява над неочаквания си късмет. Майк беше единствено дете. В някои семейства това означаваше задушаваща любов. В неговото обаче се смяташе за пропуск. Баща му беше твърде голям егоист и твърде често пиян, а майка му — твърде наплашена и изтощена, за да го дарят с любов. Вълнението и радостта, които го изпълваха от самото му събуждане сутрин, откакто беше срещнал Аликс, и дълбокото удоволствие от доверието на Том бяха нещо съвсем ново за Майк. Аликс сякаш беше запалила в него някакъв вътрешен пламък, за който не бе подозирал и който озаряваше целия му свят в нова светлина.

На една от редките си срещи двамата решиха да се опитат да имат бебе. Докато си говореха за това късно през нощта, се страхуваха единствено от реакцията на Том. Но когато на другата сутрин му казаха, той подскочи от радост — нов брат или сестра и Майк за баща! Идеята му хареса точно толкова, колкото и на тях.

Другото им важно решение през онази нощ бе, че веднага щом Аликс забременее, Майк ще намери друг начин да си изкарва прехраната, така че да няма нужда да бъде далеч от къщи. И само преди две седмици, в неделя, той бе говорил с нея и бе разбрал, че този му договор ще бъде последен. В продължение на две радостни, изпълнени с еуфория седмици бе живял с мисълта, че тя носи неговото бебе. А през втората седмица Аликс бе убита.

Мисълта му подейства като нов удар, накара го да потрепне и издаде гърлен звук, сякаш се задушаваше. Двама минувачи се обърнаха рязко. Погледите им веднага го върнаха към действителността. Светлините в кафенетата вече бяха запалени. Вечерта беше настъпила, без Майк дори да я усети. Сега по улиците имаше повече хора. Забеляза, че много от тях му хвърляха странни, предпазливи погледи. Стана му чудно защо, макар и да не го беше особено грижа. Той влезе в остъкленото отделение на кафе-терасата, седна на първия свободен стол и си поръча бренди. Келнерът също го изгледа странно. Майк прокара механично ръка по лицето си и то се оказа мокро от сълзи.

Скиташе от бар на бар, като едва забелязваше сгъстяващата се тълпа, която излизаше, за да се включи в празничния нощен живот на Атина. Но пиенето на Майк нямаше нищо общо с празнуване. Макар и да бе погълнал солидно количество гръцко бренди, той не бе успял да се напие. Мислите му останаха съсредоточени върху сегашното положение.

Нямаше близки. Бяха му останали няколко братовчеди, които живееха около Бирмингам, но никой от тях не означаваше нищо за него. За последен път ги беше видял преди около седем или осем години, когато представляваше майка си на едно погребение. Имаше няколко близки приятели, но всички те си имаха семейства. Никой и никъде нямаше нужда от него. Освен Том. През няколкото месеца, откакто се беше запознал с момчето, бе започнал да го счита за свой собствен син. Само след няколко седмици двамата с Аликс щяха да бъдат женени. И тогава Том щеше да бъде негов син. А сега?

По закон родителите на Аликс щяха да поемат настойничеството му. При тази мисъл Майк възкликна гневно на глас. В съзнанието му нахлуха спомени за времето, прекарано с Том — футболните игри; концентрацията на момчето, докато редеше пъзели; писъците му на удоволствие, когато Майк го носеше на раменете си; хиляди малки, незначителни неща. Почувства как гърлото му се сви и в очите му отново започнаха да напират сълзи. Под влиянието на майка си момчето беше забавно, винаги готово да играе или научи нещо ново, естествено вежливо. Бе трудно да се повярва, че в ръцете на баба му и дядо му тези негови качества щяха да се запазят. Онези бяха двойка тесногръди, лицемерни, тъпи и дребнави сноби — нищо общо с интелигентната, открита, жилава, забавна и щастлива Аликс. Майк преглътна мъчително. Мъртвата Аликс. Той остави питието си недопито, излезе навън в топлата нощ и закрачи бързо към хотела си.

Когато пристигна, на небето вече се бяха появили първите отблясъци на зората. Беше решил да се върне в Лондон и да поговори с родителите на Аликс. Щеше да се опита да уреди нещо, позовавайки се на намерението на дъщеря им. Нещо, което да му позволи да бъде близо до Том, макар и да не бяха успели да се оженят с Аликс.