Брайън Морисън
Причина да умреш (13)

12.

Хамид караше по начина, който можеше да се очаква от хората, израснали в пустинята — бързо и зле, с някаква невинна вяра, която щеше да изглежда трогателна, ако не носеше такава потенциална опасност. Положението не ставаше по-добро от това, че сякаш половината от останалите шофьори споделяха същото отношение. Прашните мерцедеси и джипове „Тойота“ се втурваха без колебание по кръстовищата; коли и камиони изхвърчаха, без да се спират, от задънени улици, доверявайки се както на аллах, така и на клаксоните си. Обикновено се разминаваха един с друг. Понякога обаче не успяваха. Обгорените купчини метал покрай пътя свидетелстваха за това. За да прибави към вълнението, когато непрестанното му бърборене включваше нещо, което имаше нужда от подчертаване, Хамид се обръщаше на седалката си с лице към тях и им се хилеше, докато се убедеше, че са го разбрали напълно.

Майк и Рандъл седяха със стиснати устни. Първият все още обръщаше известно внимание на несвързаното бръщолевене на Хамид. Джак, който вече имаше някакъв опит с шофирането на либиеца, се беше втренчил навъсено през прозореца още от момента, в който бяха излезли от паркинга. Зяпаше с каменно лице возилата, които преминаваха на сантиметри от боята на колата им. Очевидно предпочиташе това пред напрежението на предстоящата им задача.

Хамид успя да премине с бясна скорост през вечерното движение по пътищата на града. Излязоха в по-широките и по-малко оживени улици на предградието Джорджийн Попули. Някои от вилите все още притежаваха силата да поразяват Майк. По-голямата част от този район беше застроена в дните преди революцията на Кадафи, през царуването на ленивия стар крал Идрис — корумпиран и влияещ се от чужбина режим, който гласовитите критици на Полковника извън Либия като че ли бяха предпочели да забравят.

Хамид скочи на спирачките и спътниците му залитнаха напред със свити на топка стомаси. Бяха спрели пред една от най-малко претенциозните вили. Беше заобиколена със стена от боядисани в розово бетонни блокове, прекъсната само от широка порта. Стоманени листове, закрепени зад извивките от ковано желязо, успяваха да скрият вътрешността на двора от очите на минувачите. На тесния тротоар извън портата войник, облечен в маскировъчни дрехи и шамия^[1], седеше изпружен върху дървен кухненски стол. Държеше хлабаво пушката си за цевта, а прикладът й беше между краката му. Повдигаше я и я пускаше ритмично, като убиваше скуката, размазвайки големите мравки, които пъплеха забързано около ботушите му. Когато чу шума от спиращата кола, той вдигна сепнато глава и стисна по-здраво пушката. При вида на Хамид кимна, отпусна се и отново насочи вниманието си върху мравките.

Хамид бутна портата и въведе спътниците си в павиран двор. Преди още да беше затворил напълно зад себе си, вратата на вилата се отвори рязко. Оттам изхвръкна дебел мъж с червендалесто лице и покрити с мрежа от спукани кръвоносни съдове бузи и се затича да ги поздрави. Беше едър, висок колкото Майк и с по-широки плещи, с дебел слой сланини около раменете и кръста. Памучните му панталони се бяха нагърчили на хармоника в началото на бедрата и зад коленете. Катарамата на протрития му кожен колан се впиваше в корема, изложен на показ под най-долното копче на ризата му. Къдрави посивяващи червеникави косми бяха полепнали от потта на няколкото сантиметра оголена бяла кожа. Върху ризата си мъжът носеше дебела жилетка с голяма дупка на лакътя. Той сграбчи ръката на Рандъл в един от огромните си юмруци. С другия го хвана над лакътя и я раздруса дружелюбно.

Джак, който беше с десетина сантиметра по-нисък, се усмихна изтънчено и отстъпи назад. Извади ръката си от лапата на другия и за момент изглеждаше така, сякаш имаше намерение да я избърше в дрехите си. Накрая, като компромис, посочи към Майк.

— Майк Сканлън. — Той погледна от него към едрия мъж. — Пат Кели. Пат е нашият постоянен човек тук, нашият посланик.

За внимателния слушател последните думи трептяха от презрение. Пат се ухили гордо на Майк:

— Точно така. От четири години съм в тая дупка. Познавам тия скапаняци като собствената си майка. — Докато говореше, той направи широк жест към Хамид — просто за да покаже точно какъв вид скапаняци имаше предвид. — Радвам се да се запозная с вас. — Мъжът грабна ръката му в месестия си юмрук и я раздруса. — Хайде да влезем в къщата.

Вмъкнаха се през немебелиран вестибюл в хладна дневна. Майк разпозна мебелировката — стандартния модел изгнаническа вила от около 1964 година. Когато човек в шорти се изправеше на крака в горещ летен ден, тапицерията от изкуствена кожа се разделяше от плътта му със звук, характерен за закопчалка тип „котешко езиче“. Подът беше направен от мрамор втора употреба, който сякаш изпиваше топлината от електрическата печка до едната стена и придаваше хладина на въздуха.

Внезапно Майк усети, че Хамид мълчи, и се огледа. Младият либиец се мотаеше на една стъпка от вратата в дневната и пристъпваше от крак на крак. Погледът на Майк внезапно като че ли напомни на Рандъл за съществуването на Хамид. Когато се обърна, очите на либиеца го гледаха втренчено. Молбата в тях размърда паметта му.

— О, господи, Хамид! — изсмя се неискрено той. — Извинявай! Съвсем забравих.

Постави луксозното куфарче на масата за хранене и завъртя ключалките на определения шифър. После го отвори и извади няколко лъскави списания. Бяха от тези, които можеха да се купят по-лесно в Холандия, отколкото в Англия. Всички, освен две от тях, имаха на корицата си снимки на неприлично наведени жени, които се хилеха към камерата с някаква пародия на съблазън. Другите две списания бяха с мускулести младежи в потници и разкопчани джинси. На лицата им беше изписано същото подканящо изражение, както на жените.

Хамид грабна списанията и ги прелисти нетърпеливо с палец. Очевидно това, което видя, му хареса. Той се ухили доволно, кимна на Рандъл и заотстъпя към вратата.

— Лека нощ, скъпи мои — рече либиецът и махна със списанията по посока на Рандъл. — Благодаря. — Когато стигна до вратата, се поспря. — Господин Майк, вашето обучение е уредено. Погрижил съм се за всичко. — Той погледна към другите двама, очаквайки тяхната признателност. — Всичко съм уредил. Превозът ще дойде утре сутринта да ви вземе. Бъдете готов, моля. Това е всичко.

Изненадан, Майк погледна към другите за някакво обяснение. Рандъл кимна и пристъпи към Хамид.

— Добре, Хамид. Чудесно. Благодаря ти. Лека нощ. — Хвана либиеца над лакътя и го избута твърдо в коридора. Другите чуха как вратата се затвори. Малко по-късно Рандъл отново влезе в стаята. Устните му бяха присвити като на човек, който току-що е стъпил в нещо гнусно. Той се усмихна кисело на Пат. — Имаш ли нещо за пиене?

Пат затътри крака към кухнята. Майк чу звука от лед, който се удря в стъкло, и се обърна към Рандъл:

— Обучение? Мислех, че съм изпратен тук, за да водя преговори. За какво, по дяволите, ще се обучавам?

Рандъл го погледна хладно за момент и каза:

— Да убиваш хора.

Майк пренебрегна леките подигравателни нотки в гласа му.

— Казаха ми, че задачата ми е да накарам тези хора да ни дадат семтекс. Вярно ли е това?

— Може би — сви рамене Рандъл. — Когато се наложи да знаеш, ще ти бъде казано. Междувременно ще посещаваш този курс. Забавлявай се. Много хора биха подскочили от радост при тази възможност.

Пат влезе в стаята с поднос в ръце. На него имаше голяма кана с кехлибарена течност и тънък слой нечиста пяна отгоре, по-малка кафява кана, гарафа с вода, чаши и лед.

— Бира или водка? — повдигна едната си вежда той.

Майк избра „водката“. Пат му наля два пръста безцветна течност от кафявата кана. Сканлън я погледна недоверчиво и допълни чашата си догоре с лед и вода. При добър късмет това щеше да бъде достатъчно, за да убие вкуса на антифриз от домашно приготвеното питие.

Рандъл също избра „водка“. Пат пи и от двете, като гаврътна два пръста чист спирт и половината си бира, преди Джак да беше успял да допълни чашата си с вода.

— А за мен да имаш нещо? — попита Пат с неприятно намигване.

Рандъл измърмори вяло някакво извинение и се обърна към куфарчето си. Порови малко вътре и извади пакет, увит в хотелска кърпа за лице. Пат го отвори толкова нежно, все едно съдържаше безценен порцелан. Само че беше нещо още по-добро — няколко буркана с ечемичен малц. Видимо доволен, той напълни чашите им догоре. Сега, когато беше сигурен, че е получил доставката си от малц, можеше да си позволи да бъде по-щедър. Това бе единственият съществен внос, от който контрабандистите в Триполи имаха нужда, за да правят сносна бира.

Седяха и пиха до късно през нощта. Майк поглъщаше наравно с тях чаша след чаша и казваше само толкова, колкото да поддържа разговора, докато ги оглеждаше внимателно. Рандъл се издаваше съвсем малко. Пиеше също толкова здраво, колкото Пат, без нито за миг да изгуби скования си, високомерен маниер, който му беше останал като махмурлук от годините на учителстване. Зад заучената хладност имаше и нещо друго, някаква нотка на постоянна разсеяност, която създаваше у Майк впечатлението, че мъжът е разтревожен за нещо, че очаква някакви новини.

Пат говореше най-много и не беше трудно да се разбере защо. Мъжът беше отчаяно самотен и отегчен до побъркване. Това, което цветът на кожата му говореше, се оказа вярно. Майк го беше виждал повече по лицата на жените от затънтените петролни лагери, отколкото у работещите в тази индустрия мъже. Алкохолици, които обичаха да пият, но повече не можеха да носят, напиваха се от първата чаша, и с всеки път все по-бързо.

Съчетанието на слушатели и алкохол бързо отприщи потока от дълго сдържаните ядове на Пат. Той ставаше все по-гръмогласен и изпълнен с горчивина с всяка изпита чаша. Поначало презираше арабите и се отвращаваше от тях, но за него либийците бяха най-отвратителните от този род.

— Лукава пасмина скапаняци! Станаха десет пъти по-лоши, откакто оня глупак Джамал направи смахнатия си удар и едва не повали Кадафи. Жалко, че не успяха. На оня льохман съвсем му се разхлопа дъската.

Майк се усмихна и хвърли поглед към Рандъл.

— Виждам защо Джак те нарича наш посланик. Има ли някакъв конкретен проблем?

Лицето на Пат се удължи. Той присви очи с пиянска лукавост, докато се опитваше да определи тона на Майк. Подозираше, че има сарказъм, но не можеше да усети къде. Затова предпочете да се разсърди:

— Конкретен проблем ли? Да, дявол да го вземе! Тия копелета отказват да ни дадат нашата стока! Това е всичко. Опитват се да ни накарат да повярваме, че не могат да се докопат до нея, че шибаните чехи са им отрязали доставките. Лично за мен това е купчина лайна. Доколкото чувам, чехите все още са толкова петимни за чуждестранна валута, колкото и преди. Ако не и повече.

Пат отпи голяма глътка водка, за да успокои гнева си. Майк се усмихна на Рандъл. Последният само присви рамене.

— Не чак толкова петимни, Пат. В това се състои проблемът с хората, които току-що са открили демокрацията. Приемат отговорностите си твърде сериозно.

Майк говореше меко, с точно толкова насмешливост в гласа, колкото да поддържа объркването му.

Пат го погледна глуповато за момент, после избухна в подигравателен смях и реши да смени темата:

— Виж, ние знаем, че имат на склад много от онова нещо. И те знаят, че знаем. Следователно извинението им е, че сме бавни с плащането. В един момент се хвалят с най-големия доход на глава от населението в целия шибан свят, а в следващия се стискат да ни дадат две седмици отсрочка. — Отпи още една глътка водка. Вече не си правеше труда да я разрежда с вода или лед.

Майк се възползва от момента, в който Пат си поемаше дъх.

— Може би наистина са закъсали. Саудитска Арабия се намъква лека-полека в същата лодка. Влизат милиарди, но още повече изтичат. — Вдигна ръка, за да спре възраженията на Пат. — Не ме прекъсвай. Ти самият би искал да имаш същите проблеми. Но това не променя факта, че те винаги ще поставят своите интереси на първо място. — После се обърна към Рандъл: — Не можем ли просто да съберем парите и да платим веднага? Така поне ще имат едно извинение по-малко.

Рандъл направи гримаса и докосна префинено мустака си с кокалчето на единия си пръст, за да отстрани някаква въображаема прашинка.

— Имаме намерение да… всъщност да платим в брой. Парите ги очаквах днес. — Погледна механично часовника си, сякаш да се увери, че не е сбъркал датата. После отново докосна мустака си, като че ли неочаквано бе започнал да го дразни. — Както и да е, трябва да бъдат тук утре. Обадих се на нашите хора в Ню Йорк от летището тази сутрин. Куриерът със сигурност е тръгнал от Бостън снощи.

— Куриер ли? За колко пари става дума, за бога?

— Два милиона — отговори неохотно Рандъл, сякаш сам не искаше да се чуе как го казва.

Майк се наведе невярващо напред:

— Два милиона долара?

Джак кимна със свити устни.

— Боже мой! И прекарваме толкова пари на ръка? Хората убиват и за малка част от тях. И какво ще спре куриера да офейка?

— Страхът. Два вида страх. Първо, използваме само хора, които имат някой близък — дете, родител, някой, чийто живот им е много по-скъп от парите. Второ, в случай че изкушението все пак се окаже твърде силно, винаги някой ги наблюдава. Група ги откарва до самолета, а след това ги посреща друга. Всичките са хора от бостънската ирландска общност. Знаят с кого си имат работа.

— И затова никога не се опитват да избягат? Струва ми се, че ако наистина искаш, винаги можеш да изчезнеш някъде из Хийтроу.

Рандъл му се усмихна лукаво.

— Може би. Веднъж един от тях опита. В Ню Йорк.

— И успя ли да се измъкне?

Усмивката на Джак угасна.

— Извадиха по-голямата част от него от Ийст Ривър. Все още търсят главата му. Погрижихме се другите да научат за него. Това беше единственият път, когато имахме проблеми.

— Досега?

Рандъл му хвърли нервен поглед, изпълнен с чиста злоба.

— Затваряй си устата. Ще дойде.

Майк сви рамене и махна помирително с ръка:

— Окей, извинявай. Нямах предвид нищо лично. Но все пак нямаме ли банки, които да се грижат за тези неща? Намират се достатъчно, дето не искат да знаят много подробности. Попитайте генерал Нориега. Попитайте колумбийските кокаинови картели.

— Имахме банки. Но вече край с това. През последната година всичките ни сметки отидоха по дяволите. До последната.

— Също като фабриките за бомби?

Рандъл трепна, сякаш Майк го беше зашлевил, и кимна мрачно:

— Точно така. Само дето това може да е работа на американското правителство. Упражняват голям натиск.

— Сигурно. А бомбените фабрики бяха само съвпадение и добра полицейска работа. Гибралтар беше кьорав удар, Уиндзор — тумба въоръжени мъже от спецчастите в почивния си ден, действащи по интуиция! Хайде, Джак, отвори си очите! Цялата организация е проникната до сърцевината. И то от години.

Раменете на Рандъл подскочиха назад, сякаш правеше съзнателно усилие да прогони спомените от лошите събития. После се наведе към Майк с внезапна нападателност.

— Именно затова и ти си тук! — Гласът му звучеше ледено.

Майк посрещна погледа му, като се втренчи дълбоко в очите на мъжа, опитвайки се да проникне зад престорената увереност. Търсеше следата от съмнение, която преди няколко секунди се беше опитала да си пробие път.

Внезапно Рандъл сви рамене, отново се отпусна и се облегна назад.

— Както и да е, използваме куриери и се получава. Само младежи, дори не и симпатизанти. Хлапета от колежа, които търсят откъде да припечелят малко пари. Дори не съм сигурен дали някои от тях осъзнават за кого пренасят.

Майк се разсмя високо:

— Сигурно! Мислят си, че прекарват чували с пари напред-назад в името на Организацията за борба с рака! Тези хора винаги заплашват да очистят децата ти, ако ги разочароваш! За кого, дявол да го вземе, си въобразяват, че го правят?

Очите на Рандъл отново придобиха стоманен блясък.

— Не започвай да ми се правиш на много умен, приятел. Знаят, че не е съвсем в реда на нещата. Просто не им се казва чии са парите. Повечето от тях мислят, че това са наркодолари. Както и да е, има нещо, което е по-добре да запомниш. Ти си нов в играта, аз — не. Живеем във века на електрониката. ЦРУ, Британското военно разузнаване, французите и всички останали са се включили направо в банковите компютри. Знаят за всяко движение на пари. Куриери, от ръка на ръка — това засега е най-безопасният начин. Не е добър, но е най-добрият, който имаме.

Майк се усмихна мрачно.

— Значи ето ни и нас — опитваме се да освободим една държава, а не можем да организираме работата си толкова добре, колкото банда южноамерикански дребни продавачи на кокаин. — Направи пауза, като се усмихваше с половин уста на мъжа отсреща. — Боже мой, ако има на света организация, която да има повече нужда от нови идеи…

 

 

Беше три без петнадесет сутринта, когато мъжът от Лисабон излезе от аутобана и започна да следва знаците, водещи към центъра на Хамбург. Два пъти тази вечер бе имал късмет — първо хвана полета от Лисабон за Париж, а после последната връзка за Франкфурт. Тогава късметът му бе изневерил — нямаше повече самолети за Хамбург тази нощ. Нае мощен мерцедес и измина четиристотин и няколко километра само за малко повече от два часа и половина.

Препускаше лесно с колата по празните улици. Познаваше града добре; беше живял тук две години, преди известно време, когато го бяха принудили да напусне Ирландия. Той провря колата в едно празно място на паркинга, сложи си очилата и закрачи бързо към кафенето, като поглеждаше нервно часовника си. Али беше казал, че може да чака до три. Сега беше три без четири минути.

Едва влязъл в заведението, мъжът се закова на крачка от вратата, като се чудеше дали не беше объркал мястото. Познаваше го като тихо, мрачно кафене, където старци и преждевременно остарели мъже идваха да пият кафе и да играят шах.

Сега светлините представляваха коктейл от наситени червено и синьо, а лампите — имитация на „Тифани“ — хвърляха петна от мека светлина върху масите, разположени дълбоко между изкуствените цветя. Мъжът влезе по-навътре в залата, като се чувстваше очебийно стар със сивата си коса с русоляв оттенък. Келнерка в минипола и трико, което отразяваше цветовете на светлините, се опита да го настани на една маса. Той отказа с разсеяна усмивка и продължи в полумрака.

Али седеше сам на малка маса в дъното на заведението и се опитваше да чете турски вестник на мътната светлина на лампата. Беше симпатичен тридесетгодишен мъж с гладка кожа и носеше памучни панталони, риза с къси ръкави, здраво опъната върху пласта сланини на талията му, и подплатен дънков блузон. При вида на новодошлия хвърли вестника настрани и скочи на крака. Нисък и мургав мъж, с жива, енергична усмивка, той представляваше забележителен контраст с мрачния си посетител.

— Колко се радвам да ви видя! Страхувах се, че може да не дойдете. — Изпи наведнъж останалото кафе и хвърли пари на масата. — Трябва да вървим. Много закъсняваме.

Излязоха от кафенето и тръгнаха към колата. Турчинът се плъзна в мерцедеса и подуши одобрително кожената тапицерия.

— М-м-м, може би когато си купя моя, за да си го откарам у дома, също ще бъде с кожена тапицерия.

— Да, обзалагам се, че е така. Кой е пътят към болницата?

Следвайки посоката, указана от Али, стигнаха за осем минути. Мъжът паркира колата, както беше редно, в една странична улица и тръгна след турчина, който свиваше зад ъгъла. Стената на болницата заемаше цялото пространство между двете пресечки. На петдесет метра от двамата мъже три бетонни стъпала водеха към тъмен страничен вход. Наблизо беше паркиран фолксваген-каравана със светъл цвят.

Али поведе мъжа към караваната. Когато се приближиха, от нея слязоха трима мъже и тръгнаха да ги посрещнат. Али ги поздрави, като раздруса ръката на всеки от тях и им заговори на турски, сочейки към спътника си. Те се усмихнаха и наведоха глави за поздрав. Мъжът отговори на усмивките им с рязко кимване. Али каза още няколко думи. Двама от мъжете се обърнаха и отново влязоха в караваната: единият отзад, а другият зад волана. Али се обърна и поведе сивокосия си гост и третия турчин зад ъгъла, към ярко осветения вход за персонала на болницата. Без да се огледа наляво или надясно, Али изтича нагоре по стълбите и влезе, следван от двамата си придружители. Зад едно бюро седеше униформен мъж, който ги погледна безучастно, докато минаваха, без дори да си направи труда да отговори на поздрава, отправен му пътьом от Али.

Последният ги поведе през фоайето към съблекалнята. Там отключи едно от редицата високи, боядисани в зелено гардеробчета — едно от няколкото с полуобелени ваденки с турското знаме на вратите — и извади три комплекта зелени гащеризони за санитари. Тримата ги навлякоха, като се оглеждаха дали някой не ги наблюдава.

После Али ги поведе през поредица от коридори, докато стигнаха до една врата без надпис. Той извади ключ от джоба си и я отключи, влезе вътре за момент и излезе, като буташе натоварена с лекарства количка.

Закрачиха заедно по коридорите. Само веднъж срещнаха някого — върлинест млад лекар, който вървеше забързано. По-възрастният мъж се напрегна при приближаването му и отново се отпусна, когато докторът отмина, явно без да забележи, че ръкавите и крачолите на сивокосия са по-къси, отколкото трябва.

Приближиха се до един ъгъл. На няколко метра от него Али им направи знак да спрат и сложи пръст на устните си. Беше изпотен. Огледа се нервно, хвана по-възрастния за реверите и издърпа главата му по-близо до лицето си.

— Точно като се завие тук — рече турчинът и посочи към ъгъла. — Пазачът седи отвън. Знае реда. Няма да очаква никакъв проблем.

Мъжът кимна, бръкна в джоба си и извади един плик.

— Носиш ли онова нещо?

Али кимна. По брадичката му се стичаше пот.

— Ето. — Извади сгънат кафяв плик изпод гащеризона си и го подаде на мъжа, който го отвори и погледна вътре, без да вади съдържанието.

— Добре — каза сивокосият и бутна своя плик в ръката на Али. — Ето. С това можеш да направиш първата си вноска за мерцедеса. — Кимна към количката. — Всичко друго ли е тук?

Али отново кимна.

— Ето. — Вдигна ъгълчето на ленената салфетка. — Дайте й тези. Но тя и без това няма да създава проблеми. Никога не създава.

Мъжът посочи с глава към другия турчин:

— А той? Екипиран ли е?

Турчинът разбираше английски. Без да дочака Али да отговори, той се ухили и вдигна лявата си ръка с леко свити пръсти. После ги изправи, за да могат другите да видят полираното дърво, което стърчеше от ръкава му и се гушеше в дланта му.

По-възрастният кимна, протегна ръка и потупа Али по рамото.

— Свърши чудесна работа. — После се обърна към другия мъж: — Да вървим.

С турчина от едната си страна, той зави с количката зад ъгъла. Двадесет и пет метра по-нататък пред една врата седеше униформен полицай с къс автомат на коленете. Изглеждаше задрямал. Когато приближиха, вдигна рязко брадичка, погледна ги безизразно, а после им се усмихна малко глуповато.

Турчинът измъкна с плавно движение тоягата от ръкава си и замахна към ухилената му физиономия. Един зъб издрънча върху метала на автомата. Главата на полицая се отметна назад. Турчинът вдигна тоягата и я стовари силно в челото на мъжа. При удара се чу изпращяване, сякаш се чупеше пръчка. Полицаят изгрухтя и започна да пада напред. Нападателят го хвана под мишниците. По-възрастният му придружител отвори вратата и отстъпи назад, за да може турчинът да довлече неподвижния полицай в стаята, после вмъкна вътре количката и затвори вратата.

Момиче на около четиринадесет години седеше изправено в леглото и гледаше право пред себе си, без да показва с нищо, че е забелязало присъствието им. Сивокосият мъж извади двете хапчета, отиде бързо до леглото и ги напъха в устата му. То седеше съвсем неподвижно. Той грабна чаша вода, допря я до устните й и я наклони, докато девойката се изкашля и отпи.

Косата й беше гарвановочерна, а бледото й лице — тясно и красиво. Семейната прилика беше очевидна. Турчинът, който стоеше до вратата, издаде звук на нетърпение. Другият мъж се огледа бързо, кимна и бутна момичето да легне по гръб. Тя се подчини, без да се съпротивлява, без дори да показва, че е забелязала присъствието му. Той подпъхна здраво одеялото от двете й страни и се наведе, за да освободи колелцата на леглото. После изръмжа на турчина да отвори вратата и избута кревата в коридора.

Али чакаше на края му. Веднага щом се убеди, че са го видели, изчезна от погледите им. Избутаха леглото до ъгъла. Той отново ги чакаше на другия край и те отново тръгнаха след него. Продължиха по същия начин още две или три минути през поредица от коридори и Али винаги ги предвождаше достатъчно напред, за да не може никой да си помисли, че са заедно. Завиха зад поредния ъгъл. Али ги чакаше пред двойните врати, над които имаше зелен светещ знак за авариен изход.

Стигнаха до него. Гладкото му лице блестеше от пот и той непрекъснато хвърляше нервни погледи около себе си. Когато го наближиха, видяха, че трепери. Али бутна резето и отвори вратата. Вторият турчин притича през тясното фоайе и останалите почувстваха прилив на леден въздух, когато отвори външните врати, водещи към улицата. После повика тихо другите. С хладнокръвна, методична бързина сивокосият мъж вдигна момичето на ръце заедно с одеялата и го изнесе навън.

— Две минути — обади се дрезгаво Али, докато се отдръпваше заднишком. — До две минути трябва да съм задействал алармата. — После остави вратата да се затвори сама и се отдалечи забързано, като заряза леглото там, където си беше.

Навън, на пустата улица, турчинът вече бе застанал до задния край на караваната. Почука на вратата. Тя се отвори веднага. Сивокосият мъж стигна до нея. Двамата турци поеха несъпротивляващото се момиче и го внесоха вътре. Мъжът съблече гащеризона, сви го на топка и го хвърли в караваната. Без да каже нито дума повече, той се обърна и започна да се отдалечава. Зад себе си чу как двигателят форсира тежко веднъж и затихна с отдалечаването на караваната.

Два и половина часа по-късно мъжът вече бе пред гишето на „Херц“ на франкфуртското летище и връщаше мерцедеса.