Ренита де Силва
Обещанието (8)

Пуджа
Сурово резенче лимон

Синът на Пуджа я наблюдава с озадачен поглед, на шокираното му лице потичат стреснати сълзи, когато вдига ръка към бузата си, на която се вижда отпечатъка от дланта й.

Радж оглежда Пуджа, сякаш я вижда за пръв път, лицето му, с изключение на червената буза е бледо.

В травматизираната тишина, която мирише на стари тайни и нови опасения, екот от миналото, което тя е крила години наред, резонира през пластове броня, обгърнали сърцето й: мирис на шок, вкус на сълзи, розова саламура.

Не съм с нищо по-добра от татко, мисли си тя.

Телефонът й звънва, разкъсва ранената атмосфера, оцветява я с изтъркан до блясък звук и тя го вади от джоба си с разтреперана ръка, а дланта й тръпне.

— Ало?

Ранен удар на сърцето, разкъсан от статичен шум, а след това чува:

— Пуджа?

Ти прекара почти двайсет години да издигаш стена, мисли си тя, олюлява се. Ти я построи тухла след тухла с мълчанието на всеки месец, който минаваше без каквато и да било връзка с миналото, а след това, също както мъх пълзи по стената като мравки, които откриват пукнатините по износени векове наред тухли и с труд си прокарват пътя от едната страна на стената към другата, един глас прескача бездната и построява мост — тази интонация, този тон, толкова познат, колкото и твоят, е способен да извика толкова много любов и толкова много болка.

Този глас се надявах да чуя, страхувах се от него, мисли си тя, докато се отпуска внимателно на протрития килим в стаята на сина си, всеки път, когато вдигах телефона, всеки ден, без изключение, през изминалите две десетилетия.

— Шарда? — прописква тя — единственият звук, който гласните струни могат да издадат.

— Ти ли си? — Във въпроса се долавя облекчение, очакване, агония — болка, смесена с песимизъм. Най-силно е нетърпението.

И ето че просто така, изминалите години, откакто е видяла тази жена за последен път, се сриват също като земя, залята от наводнение, измита от нестихващите вълни на ревящ океан, тласкан напред от мусоните.

— Какво има?

Тя си представя усуканата жица, която ги свързва през почти двайсет години и разстояние от осем хиляди километра. Иска й се да оправи кабела, да изглади миналото, за да няма повече неравности и болка, да я няма болката и чувството за вина, обвиненията и недоразуменията, заради които са разделени — минало като затлачена река, през която трябва да изгазят, за да се озоват от другата страна, да се доберат един до друг.

— Става въпрос… за дъщеря ми, Куши… тя умира. — Сълзи разкъсват гласа на Шарда и нахлуват по кабела.

Пуджа затваря очи. Шарда. Говоря с Шарда.

— Куши има нужда от бъбрек, спешно. Моят… — Въздишката е прекъсната от ридание. — Излиза, че аз имам само един. Моля те. Тя има нужда от теб. Ние имаме нужда от теб. Ела си вкъщи.

Вкъщи… цял калейдоскоп от нюанси избликват от тази малка думичка. Всичко е загубено. Всичко…

— Домът ми не е там. Не съм се връщала цяла вечност.

— Знам. Знам. Само че… не знам какво друго да направя…

— Значи съм последната ти възможност? — Не че искаше да го каже, но думите излязоха като жлъчен прилив, по-остри, отколкото възнамеряваше, сякаш смучеше сок от суров резен лимон. Пуджа прехапва долната си устна, усеща вкуса на желязо и сол.

— Да те моля ли искаш? Тогава ще го направя. Моля те, Пуджа, много те моля, помогни.

— Аз… — Образи от миналото преминават зад затворените клепки на Пуджа, образи, които тя е отблъсквала през годините, на които се е старала да не обръща внимание. Думи на болка, гневни обвинения: мариновани в мъка, замазани с прахта на почти двайсет години сън, проникнала навсякъде оранжева пудра, която се стеле във въздуха на страната, която е отхвърлила, на живота, който е погребала.

— В момента Куши е на диализа, но не мога да си позволя да я поддържам дълго. — Отчаяният глас на Шарда прорязва мислите на Пуджа и я връща към настоящето.

Пуджа си поема дълбоко дъх и се стяга.

— Ако искаш пари…

— Не ти искаме парите… — Гореща искра се надига през разкъсания, пропит с ужас глас на Шарда и прави гласа й по-остър, рязък. — Имам нужда от теб. Куши има нужда от теб. Моля те, Пуджа. — Гневът на Шарда се разсейва бързо, както е пламнал и е заменен от сурова мъка.

Същата мъка отеква в гърдите на Пуджа и тя има чувството, че е разкъсана, че всички защити, които си е изградила през годините се сриват.

Бъди внимателна. Сърцето й, което така и не е напълно излекувано след миналото, е приключило с нея, предупреждава.

— Не знам дали ще мога…

— Моля те… — мълви нещастно Шарда.

— Ами… ще дойда — отвръща Пуджа, без да е премислила ясно. Или може би, защото мисли по-ясно, отколкото от години. — Не обещавам обаче…

— Благодаря ти. — Гласът на Шарда се надига от благодарност също като разцъфващ жасмин. — Благодаря ти. Моля те, ела колкото е възможно по-скоро.

Какво направих, пита се Пуджа. Въпреки че Шарда е прекъснала, тя продължава да притиска телефона към ухото си с все още пламнала длан, а по изпръхналите си устни усеща вкуса на сълзи.