Ренита де Силва
Обещанието (6)

Пуджа
Казан, пълен с тайни

Лондон, Великобритания

Пуджа седи в хола, нагласила е лаптопа в скута си и преглежда служебните имейли: един от счетоводителя, който трябва да прегледа, пет от председателя на съвета на съкооператорите в една от нейните сгради, които стават все по-настойчиви и остри, а последният е изцяло написан с главни букви.

Както винаги, тя преглежда цифрите от счетоводителя и си позволява за миг да се почувства горда, да се наслади на чувството, че е постигнала нещо. Колко далече е стигнала! След всичко, което се случи, ето я къде е. Успешна бизнесдама. Собственичка на няколко имота в Лондон.

Поглежда към часовника, който мига в ъгъла на екрана, и се връща отново на земята, доброто й настроение се изпарява като мехурчета от чаша шампанско. Почти полунощ е. Къде е синът й? Тя се опитва да потисне тръпките на безпокойство, стрелите на гнева, горчиво пурпурния вкус на съжаление и неуспех. Сигурна е, че Радж я наказва заради спора им тази сутрин. Сигурно е с противната си банда приятели и след училище са се заврели в онова имение.

Първия път, когато се случи, когато се прибра и откри, че той не си е в леглото, както обикновено, тя се качи в колата и обиколи навсякъде, за да го търси. Откри го в имението да пуши, пие и да се смее по начин, какъвто не бе виждала отдавна. Изправи се пред него, но той не й обърна внимание, направи го, за да й го върне. Накрая не й остави друг избор, освен да се прибере и да го чака. Той се дотътри у дома късно и след него се разстла смрад на цигари, която се разнесе из цялата къща. След това се скараха жестоко.

Тя въздиша дълбоко, докато си представя какво ще се случи, когато той благоволи да се прибере. Ще се скарат за пореден път. Тя ще му отреже джобните. Той ще се разкрещи, ще фучи и ще се цупи дни наред.

Тя въздиша и отново се заема с имейлите, разтрива врата си с уморена ръка, докато мисли над все по-острите оплаквания на съвета на съкооператорите.

Откъси от съня, който я разтърси предишната вечер, който не можа да си спомни, когато се събуди, но остави стелещо се чувство на безпокойство, неочаквано изникна ярък, наситен пред очите й…

Някаква жена с коса като на дивачка: гъста сребърна плетеница, която обрамчваше лице, набраздено от нежните нишки спуснати от изтощения стан на дълъг живот. Крачеше целенасочено с разкъсано сари. Шалът, който бе метнала на рамене бе сив като съненото море след буря, проблясваха матови зелени нишки, може би остатъци от някогашни времена, когато шалът е бил нов и лъскав, пълен с обещания.

Променила се е през годините, прегърбила се е. Очите й са си все още същите: наситени късчета стоманено сиво. Гласът й, когато заговори, е висок, носов.

— Казанът на тайните бълбука. Ще прелее. Трябва да разкриеш истината. Признай, замети лъжите. Време е…

Пуджа мига; имейлът, който се опитваше да състави, но така и не успя, се размазва пред очите й. От доста време не бе сънувала тези сънища.

Значи затова се въртях цяла нощ.

Миналото, което така глупаво бе решила, че е покорила и замела, неочаквано застава, точно пред нея, тази жена я е отвела обратно към деня, когато всичко приключи: натрапчивия мирис на оборски тор и агония; поклащащи се тела; похотливи, жълти усмивки. Спокойните очи на жената: море от тишина сред наситен с паника здрач, котва сред объркването, тревога с вкус на желязо и амоняк.

Лъскави сини лъчи се извиват и приплъзват в сумрака на хола, за кратко го осветяват и я изтръгват обратно към настоящето. Работила е в тъмното, забелязва чак сега, забравила е да включи лампата или да затвори завесите. Единствената светлина в стаята идва от екрана на компютъра и образите, които трепкат на телевизора с изключен звук.

На вратата се звънва и Пуджа се стряска, изключва екрана на компютъра и се загръща с жилетката.

Най-сетне. Радж, както обикновено, си е забравил ключа.

Тя лепва усмивка на лицето си, за да покаже готовност за помирение, след като тази сутрин потегли, без да го чака и вижда сина си на прага, притиснат между двама полицаи. Шокът я оставя без глас.

Разбира се, мисли си тя, не че има значение._ Блестящите сини светлини в хола; те идваха по нашата алея._

Тя вдъхва мириса на сина си, всеки сантиметър от него. Той изглежда добре, няма нищо счупено. Благодаря ти, господи.

Радж хапе долната си устна, както винаги, когато е неспокоен. Очите му са подпухнали, изражението, когато е уязвим й напомня за срамежливото малко момченце, което вдигаше очи към нея и протягаше ръце, молеше за обич.

Сърцето й се свива. Защо не го глезех? Не можех? Господ да ми е на помощ, просто не можех. Все още не мога, не че той търси обичта ми.

С течение на времето се научи да не иска, голата нужда в очите му бе заменена с кисел, нацупен поглед; въпреки че искрици от малкото изгубено момченце проблясват иззад бариерата, която той непрекъснато спуска.

Вината е моя. Аз го разочаровах. Разочаровах го толкова много.

— Радж, сине, добре ли си? Какво се е случило? — успява да избълва тя, гласът й е жалък писък.

Лицето на Радж е зелено. Той се поклаща. Изглежда така, сякаш всеки момент ще повърне. Полицаите го пускат с предупреждението, че няма повече да търпят поведението му, че има късмет, че кенът, който изритал, не е надраскал автомобила, че следващия път Пуджа ще го прибира от полицията. Радж кима покорно и хуква към горния етаж, без да им каже и дума.

Пуджа мести тежестта си от крак на крак, гърлото й е сковано от страх, от мисли за онова, което е можело да се случи. Какъв е етикетът в подобна ситуация? Трябва ли да покани полицаите?

Те не остават, слава богу, а тя затваря вратата след тях и се обляга на нея, дървото е хладно до задната част на главата, която тупти от болка.

Чува, че синът й повръща в банята и й се иска да беше различна жена, която ще се качи при детето си и ще го прегърне, ще облекчи болката му, ще успокои тревогите му. Пуджа остава неподвижно, докато пулсиращата синя светлина на отдалечаващата се патрулка не описва арка на стената в тъмния хол, а след това, тя дръпва завесите, изключва телевизора и се качва горе.

Радж си е легнал, дългото му тяло на подрастващ крие безпомощното момче скрито вътре, което сега й е обърнало гръб.

— Не може да продължава по този начин, Радж — заявява тя.

Отговор няма.

— Къде ти беше умът? — пита тя. — Какво следва? Ще те прибирам от полицейското управление ли? Мислех, че това са просто безобидни тийнейджърски забавления, етап, през който минаваш. Но положението става все по-лошо. Толкова съм заета, не ми трябва и това като капак на всичко останало…

Обръща се към нея и лицето му е станало възлесто от гняв.

— Работа, работа, работа! Това е единственото, което те интересува. Ако съм просто едно неудобство, което се е изпречило на успеха ти, защо изобщо си ме родила?

Ферментирали алкохолни изпарения, застоял мирис на цигари и повръщано се завихрят в затворената стая и тя усеща как й се повдига.

— Виж се само, Радж. Разбираш ли какъв си късметлия с плейстейшъна, ексбокса, телевизора и марковите си дрехи? Откъде, според теб, се появиха?

— Държиш единствено на материалните неща, да изкарваш повече пари — крещи Радж и очите му блестят. — Пет пари не давам за тези неща, мога да живея и без тях…

— Наистина ли? Защо тогава се оплакваш, когато ти спра джобните? Какво знаеш за глада? Някога изпитвал ли си болките, когато стомахът ти е празен и свит, тръпките на страх, защото не знаеш кога отново ще имаш храна? Ти, разглезено келешче. Само в стаята ти могат да се поберат две къщи като тази, в която съм расла. Непрекъснато ти търся извинения, мисля, че си тийнейджър, че преживяваш много, но имаш ли представа какво правех аз, когато бях на твоя възраст? Имаш ли бегла представа?

Цялото безпокойство, ужасът, който изпита, когато видя Радж между полицаите, избликва от нея в тази ожесточена тирада. Просто искаше да каже на Радж, че е преминал линията, че тя няма да позволи представители на закона да го водят у дома. Вместо това, докато се опитваше да каже спокойно онова, което мислеше, тя изгуби самообладание.

Защо се държи така със сина си? Защо не може да му каже какво мисли, да го прегърне, както иска, да му покаже, че държи на него?

Защото се страхувам. Толкова се страхувам да обичам, да не би… да не би той да остане наранен. Да не би да го изгубя.

Вместо това тя беснее срещу него, отблъсква го все повече и повече.

Той е наранен. И без това го губя.

И защо повдига въпроса за миналото си? Защо точно сега? Заради онзи сън. Толкова истински. Върна всичко обратно…

Радж става, кръстосва дългите си крака, вдига предизвикателно поглед към нея.

— Не, мамо, не знам какво си правила, когато си била на моя възраст. Не знам нищичко за миналото ти, защото или не искаш да ми разкажеш, или не ти е останало време. Може би е така, защото вечно работиш, мама му стара.

Това е последната капка. Нещо у нея се пречупва. Тя пристъпва към сина си, вдига ръка и го удря, силно, по бузата.