Ренита де Силва
Обещанието (46)

Пуджа — сега
Носталгия с вкус на сепия

На олтара на входа на болницата, Пуджа свива ръце и се моли за живота на дъщеря си. Моли се на господ, когото е загърбила в деня, в който родителите й са загинали, деня, в който роди и остави дъщеря си.

Моля те, господи. Веднъж вече я оставих. Моля те, не ме карай да го преживея отново. Спаси я. Вземи мен.

 

 

Навсякъде около нея бликат шумове: клаксони и викове, лай и рев, дрънчат автобуси, тракат авто рикши, носи се женски смях, деца бъбрят на език, който тя не си е давала сметка колко много й е липсвал, докато не го чу отново. Мирисът на подправки и прах, на ароматни пръчици и жега, на гниещ боклук и отчаяние. Вкус на песъчинки и зреещи плодове, на слънце и пот. Индия. Дом.

— Куши Шанкар е в отделението по диализа, през тази врата и наляво по коридора — обяснява уморената рецепционистка, която е задушена от човешката гмеж, която приижда от всички страни.

Куши Шанкар. Бебето с остра косичка, за което копнееше почти осемнайсет години. Нейната дъщеря, същевременно не нейната.

Синът й, когото е предала не по-малко, дори може би повече, отколкото дъщеря си, стиска ръката й и тя му е благодарна. Тя, която се отдръпваше от физически контакт, докато дъщеря й беше жива.

— Не забравяй, мамо — казва той, — ти им правиш услуга.

— Шарда ми направи услуга, като отгледа Куши, Радж. Сега изпълнявам дълга си. Тя ми е дете. Отказах се от нея, защото не исках да я изгубя, а сега отново я губя.

— Не е вярно — отвръща Радж, своенравният й син, който по време на това пътуване се е превърнал в мъж, при това умен. — Тя ще се оправи.

— Ако ме попита защо съм се отказала от нея, какво да й кажа? — Тя вдъхва универсалния мирис на болница и потръпва.

— Кажи й истината. Че си мислила, че постъпваш по най-добрия начин. Така си смятала навремето, въпреки че решението ти може и да не е било най-доброто. Бъди честна, мамо, както беше с мен. Всичко ще бъде наред.

— Сине, ти порасна толкова добър, въпреки че те пренебрегвах — прошепва тя и най-сетне се предава на повика на сърцето си, на копнежа, който е потискала толкова дълго, че се е превърнал във втора природа и обрамчва лицето на сина си. Ледът, в който е било обвито сърцето й почти двайсет години, започна да се топи, когато Радж погали колебливо ръката й в самолета и я прегърна, когато тя се разплака преди малко. — Ти си същият като баща си, слава богу. Изпълнен с обич и грижовен.

— Като тебе съм — заявява синът й. — Изпълнен с обич и грижовен.

Тя преглъща топлите сълзи при тези думи.

— Съвсем не бях такава.

— Сега си — настоява той. — Тук си, когато дъщеря ти има най-голяма нужда от теб.

* * *

Една жена крачи напред-назад в коридора, пропит с миризма на дезинфектанти. Тя е прегърбена, сякаш се пази от удари.

Вдига поглед, когато Пуджа и Радж приближават. Лицето й е износено, с дълбоки бръчки на тревога и страх. Има обаче нещо в очите, в тези очи с цвят на къна, които вече не са скрити зад грозни очила… Пуджа не откъсва поглед. Не може това да е Шарда. Изглежда прекалено стара.

Лицето на жената грейва, когато познава Пуджа. И в тази усмивка, в тази срамежлива, предпазлива усмивка, която не достига съвсем тревожните очи, Пуджа вижда сестра си.

Изминалите години се свиват като акордеон. Пуджа отваря уста и вкусва миналото — земя и топлота, любов и загуба, и съжаления, ферментирали, солени от възрастта и една-единствена дума изскача от устата й и изминава разстоянието също като благословия.

— Шарда.

Тази единствена дума скъсява разстоянието между тях, разтваря болката и гнева, вината и съжаленията, оставя единствено връзката между двете сестри, сложен сплитък от любов, гени и кръв.

Това е сестра ми, която ме прегръщаше, когато повръщах, която ме носеше навсякъде, докато бях малка, която запозна и мен, и дъщеря ми със света, която отгледа дъщеря ми.

Това е сестра ми, единственият човек, който може да види в какъв възрастен човек съм се превърнала, детето, което съм била навремето; пазачът на свещените спомени на общото ни детство; единствената, която помни, също като мен как очите на мама променяха цвета си, когато се смееше, как баща ни ходеше с леко накуцване; единствената, чиито безценни спомени за родителите ни са набраздени с дим, изцапани от пламъци, които напират към едно село и го лишават от цвят, покриват го със сива пепел, обгорялата черупка на хиляди празни мечти, изгубен живот.

— Пуджа — мълви Шарда, гласът й е изпълнен със страхопочитание шепот на дете, което се буди и попада в дъгоцветен свят, украсен с щастие до края на дните както във вълшебните приказки, докоснати от магическата четка на снега. — Слава богу. Благодаря ти, че дойде.

Шарда пристъпва към нея и я докосва по бузата. Мазолестата й длан е същата като на мама и пренася Пуджа обратно в детството. Тя е одобрение и изкупление. Тя е опрощаване на греховете.

— Аз ти благодаря, Шарда, за всичко, което направи и все още правиш. Благодаря ти, че взе Куши — шепне Пуджа.

Горещи сълзи, сребристо сини, се стичат по лицето на Шарда и мокрят блузата на сарито.

— Куши… Тя… тя не… Бъбреците й…

Ужасът, който Пуджа изпитва, е отразен в очите на Шарда. А остатъците от бариерата от грешки и недоразумения, неточни преценки, която се е издигала между тях през годините, се срива пред неотложността на онова, което е тук и сега, отчаяният страх от онова, което може да бъде, което ги свързва.

В този момент те са две майки, обединени в битката да спасят любимото си дете.

Шарда привлича Пуджа до себе си, прегръща я.

— Благодаря ти — мълви тя, — задето ми даде Куши тогава. Тя ме спаси. — Мълчи за кратко. — Благодаря ти, че дойде сега, за да ми я дадеш отново.

Това е предупреждение. Пуджа разбира.

Тя е моя, казва Шарда.

— Куши не е моя, за да я взема, вече не. — Сърцето на Пуджа се свива, когато казва думите, знае, че са истина, но се чувства по същия начин, по който се чувстваше в онзи посивял от дим ден, наситен с болка, когато дъщеря й се роди и Пуджа й обърна гръб, въпреки че всичките й инстинкти говореха друго.

Шарда кима, очите й се наливат със сълзи.

— Тя е всичко, което имам. — След това заговаря по-тихо. — Сега имам и теб.

Сърцето на Пуджа прелива от радост.

Радж прочиства гърлото си някъде зад нея.

— Това е синът ми Радж. — Тя не е очаквала да изпита такава гордост, когато изрича думите. Сърцето й пее, докато представя сина си на сестра си.

— Леле, какъв красив младеж. И висок. Много приличаш на майка си. — Шарда не се колебае като Пуджа, навежда се напред и прегръща Радж.

Радж се изчервява като мокра кал и остава обзет от неловко чувство в ръцете на леля си.

Когато вижда сина си в прегръдката на сестра си, за пръв път от двайсет години насам Пуджа вижда бъдеще, което не е притиснато от станалото в миналото, а бъдеще полетяло на неуверените крила на оптимизма, ярко като светлина, която прониква в облачен ден и дава обещание за много слънце. Тя вдъхва дълбоко и усеща жизнерадост, мекото розово на нежен цвят, който се разтваря предпазливо под ласките на пролетта.

— Открих ти номера — продължава тихо Шарда. — Нося го в себе си, близо до сърцето, опитвах се да събера кураж, за да ти позвъня. През първите две години след като замина, бях като на тръни, тревожех се, че ще се върнеш и ще отведеш Куши. След това се успокоих, знаех, че си направила най-голямата жертва. Беше ми я дала завинаги. — Шарда преглъща. — Извинявай, Пуджа. Онзи ден…

Пуджа веднага разбира за кой ден говори Шарда: за деня, в който светът й се разпадна, за деня, в който момичето умря и се появи жената, която е сега. Споменът за него тупти в гърба й, усеща болка в гърдите, усеща вкуса на кръв и мъка.

— Аз предадох казаното от матроните на татко. Аз бях.

Пуджа вдига ръка, сякаш иска да спре случилото се тогава.

— О, Шарда, какво значение има? — въздиша тя.

Защо все още боли?

— Трябва да го кажа — прошепва Шарда. — Извинявам ти се в представите си толкова много години.

Пуджа кима, усеща вкуса на мъка и съжаление.

— Съжалявам, че позволих всичко това да се случи, че го предизвиках, че не те доведох обратно вкъщи, където ти беше мястото, че те оставих да си далече от нас, за всичко, което трябваше да преживееш сама — изброява Шарда и гласът й кърви.

Пуджа кима отново, изтощено. Безбройните грешки, чувството на вина, неизказаната болка, кървяла толкова години от живота им, е превила гърбовете им, накарала е сърцата им да тежат под товара на неизказаните чувства и неразрешени кавги, казани грешни неща и важни, останали неизказани, любов без отклик и любов, приета за даденост.

— И аз съжалявам — казва тя. — Извинявай, че те натоварих с Куши. Знам колко трудно ти е било да си самотна майка тук. Аз обаче знаех, че ако някой е в състояние да се справи, то това ще си ти, Шарда. Навремето мислех, че съм недостойна за бебе. Мислех, че мога да поверя безценната си дъщеря само на един човек — на теб.

Тесният, претъпкан коридор мирише на споделени тайни. Атмосферата е по-лека — облекчено сърце, подновена вяра, стари рани, пулсирали от болка толкова години, заздравяват.

Очите на Шарда се наливат със сълзи.

— Обичах я. Обичам я. В момента е много крехка. Току-що разбра. Аз… Не можах да й кажа преди. — Тя си поема дъх. — Куши е звезда, Пуджа. Тя е невероятна. Толкова е честна, толкова устремена, много държи на истината. Тя е най-доброто от мен и теб. Аз… аз трябваше да я пазя по-добре.

Лицето на Шарда е мокро от сълзи, а устните на Пуджа са мокри от тях.

— О, Шарда, не се обвинявай.

— Тя ще се осъзнае. Все това си повтарям. Само че не мога да си намеря място от тревога. Покрай вътрешните й травми…

— Те ще се оправи. Трябва да се оправи — отвръща Пуджа като молба, молитва.

Дадох я преди толкова много години, защото мислех, че я защитавам. Какъв е смисълът от тази жертва, от всичкото изгубено време, ако и сега не мога да я защитя? Господи, длъжник си ми.

— Ако мама и татко ни гледат сега, ще останат доволни — прошепва Шарда.

— Наистина ли? — пита Пуджа и от гласа й струи мъка, щръкнала като тресчица, забила се в нежна кожа.

— Татко не спря да тъгува за теб, Пуджа. Той се наказваше всеки миг, всеки ден.

— Защо тогава не дойде да ме вземе? Защо не ме доведе обратно?

— Щяхме да дойдем, но тогава стана пожарът. — Очите на Шарда са помръкнали от съжаление.

— Така ли? — Пуджа вдъхва кобалтовия мирис на грешен избор и необмислени грешки. В устата й горчи от мастиления вкус на хиляди минути заедно със семейството, които са й били отнети. Тя е връхлетяна от носталгия с вкус на сепия, перлените води на безброй щастливи спомени, които са изтъкали живота, който двете с Шарда някога са споделяли.

— Той те обичаше най-много. Обичаше те до самия край. И двамата те обичаха.

Пуджа не бе повярвала на бабата, когато й каза същото в онзи съдбовен ден, когато остави дъщеря си, но сега вярва на сестра си.

— Да — промълвява тя, гласът й лек, тъй като усеща, че товарът, който е носила, както й се струва цяла вечност, се смъква от раменете й.

— Гопи загина в катастрофа с мотора две години след заминаването ти. Нямаше нито съпруга, нито деца.

— Така ли? — Пуджа не може да определи какво чувства и дали изобщо чувства нещо.

— Господарят полудя от мъка и почина скоро след това.

Усеща неприятен вкус в гърлото, все едно е глътнала костилка от манго и тя е заседнала, задушава се и се бори за болезнено неуловимата сребърна същност на живота, бялата песен на тъгата.

Господарят с гръмовния глас, толкова самодоволен. Страхливият му син: момчето, което я научи да обича, но и как да не обича.

В края на краищата всички сме хора, мисли си тя и се опитва да си представи господаря, полудял от мъка. Беше обичал сина си по свой си начин. Знаел ли е Гопи?

Пропиляваме малкото време, което ни е дадено на този свят за неща без стойност, копнеем за един миг заедно, за миг, от който, ако ни бъде дарен, ще се възползваме и ще ценим, миг, в който да кажем всичко премълчано, миг, в който ще съберем хубавото от цял един живот.

Трябва да кажа на децата си, че ги обичам. Трябва да ги прегърна, както винаги съм копняла. Трябва да обясня на дъщеря си защо направих онова, което направих. Пропиляла съм предостатъчно време.

Пуджа се усмихва на сина си, който все още се намества в прегръдката на леля си.

Шарда подава малкото си пръстче на Пуджа. Пуджа го поема.

— Обичам те, Пуджа — признава Шарда.

— И аз те обичам — отвръща Пуджа. Думите, които мислеше, че ще я задавят, се изливат като шампанско и тя се усмихва широко, докато синът й я наблюдава с отворена от изумление уста.