Ренита де Силва
Обещанието (45)

Шарда — сега
Сянка от спомен

Мила мамо,

В моменти на мъка и отчаяние както винаги разговарям с теб. Обикновено ти пиша, но сега нямам сили да го направя, затова говоря наум с теб.

Ти, която си мъртва от времето, когато Куши е жива, ти, която си сянка от спомен, чието лице не помня ясно, но следи от него забелязвам по лицето на Куши в някои нейни изражения, когато се намръщи и събере вежди, опитвайки се да запомни някоя мисъл.

Луда ли съм, след като разговарям с теб наум? Сигурно съм луда. Полудяла съм от тревога. Полудяла съм, че нося товара на грешния избор, който съм направила, на грешния път, който съм следвала в тази луда надпревара, наречена живот.

Как само ми се иска да мога да готвя в този момент, мамо. Да омеся тесто за чапати. Да мариновам патладжан в пикантен сос. Да панирам банан. Да приготвя смляна масала за рибно къри.

Чувствам се толкова несигурна, цялата съм настръхнала, докато чакам: идването на Пуджа, Куши да се излекува както от физическите наранявания, които й нанесоха онези жестоки хора, така и от вътрешните, които аз нанесох на душата й, като не й казах истината.

Чувствам ръцете си безполезни, те би трябвало да режат, да бъркат, да пържат — каквото и да е, само и само да не гледам стените на този пълен с болка болничен коридор, да чакам потънала в отчаяние и ужас. Съжаленията не ме оставят на мира, мариновани в „ами ако“, включени в най-различни сценарии — всички начини, по които можех да защитя Куши, всички начини, по които можех да й кажа истината за родителите й.

Мамо, не мога да търпя повече тези тревожни, разкъсващи мисли, които се тълпят в ума ми. Вместо това ще готвя. Ако мога да разговарям с човек, който живее единствено в главата ми, мога да готвя и там, как мислиш?

Затова ще приготвя марината за пикантната сепия, която ти обичаш толкова много, мамо. Виж, слагам две лъжички чили, лъжичка канела и още една кориандър, лъжичка куркума и цяла супена лъжица оцет.

Сега смесвам всички подправки, докато комбинацията придобие лъскав златисто червен цвят. Прибавям сол на вкус, внимателно посягам към сепията, избрана от нас с татко от остатъците от лодките, които пристигат на зазоряване. Държа гърчещата се като медуза твар в ръка, помагам ти да махнеш мастилените черни късчета вътре. Слагаме я в маринатата и наблюдаваме как кремавата сепия става мандаринено розова като лятно небе на залез.

Незнайно как започнах в настоящето и се върнах в миналото, мамо, и въпреки че винаги съм обичала тези фантазии, в които вие с татко сте живи и здрави у дома, в момента не успявам да се съсредоточа.

Умът ме тегли към отделението, където на четвъртото легло от дясната страна лежи дъщеря ми, травматизирана от наученото. Тегли ме към Куши, която също обича сепия, приготвена по този начин; Куши, която като малка хващаше пържената сепия с две ръце и я натъпкваше в устата. Веднъж по невнимание разтърка очи и ги подлюти с подправките. Как само сгърчи лице и се разплака! Измих й нежно очите със студена вода, докато най-сетне успя да ги отвори.

— Мислиш ли, че ще мога да виждам отново, мамо? — попита тя, когато ме погледна с подпухнали очи, пълни със сълзи.

— Кажи ми какво виждаш, Куши — вдигнах аз два пръста и тя отвърна „два“. Смених ги на три. Двете прихнахме заедно, болката й бе забравена, недоядената сепия оставена в чинията й.

Куши, моето момиче, толкова открита по отношение на чувствата си, мамо, така изпълнена с обич, винаги ми показваше открито какво изпитва.

— Ти си моят пример, мамо — казваше често тя и аз се усмихвах, въпреки че сърцето ме болеше, притиснато от товара, който криех от нея.

Сега вече тя знае.

Чакам тук в коридора до отделението й. Чакам дъщеря си с разбитото сърце да се излекува — и макар да знам, че е прекалено да го искам след стореното, се надявам да видя ясните очи на Куши да блестят с желание да оправи неправдите на света, сега потъмнели от несправедливостта, причинена й от жената, на която е имала доверие толкова дълго.

Надявам се раменете й да не са завинаги притиснати от нечестността и лъжите.

Моля се бъбрекът на сестра ми — нейната майка — да излекува дъщеря ми. Момичето, което отгледах като свое, за което мислех, че любовта ще бъде достатъчна.

Мечтая тя да ми прости.

И чакам.