Ренита де Силва
Обещанието (42)

Пуджа — след това
Как да започнеш отново

С част от парите от продажбата на гривните, Пуджа си купува автобусен билет до Мумбай.

В автобуса, възрастната жена до нея пита:

— Къде в Мумбай си отседнала, дете?

Думата „дете“ извиква представата за щръкнала коса, разкривени крайници, вързопче във формата на запетайка, което й подава бабата.

— Детето ти има нужда от теб, вземи.

Пуджа затваря очи и се опитва да прогони образа. Когато ги отваря, възрастната жена чака търпеливо за отговор. Милите й очи сякаш пронизват душата на Пуджа.

Ниви и кокосови дървета, задушени в антрацитния мрак на настъпващата нощ профучават покрай тях, замаяни силуети се полюшват, отвеждат я към бъдеще, което тя не може да си представи, и живот, който не иска.

— Решила съм да се настаня в някое общежитие, поне в началото, докато не си намеря работа — успява да обясни тя.

— Градът е голям, дете. Трябва ти план. — Гласът на жената е мил. Тя посяга към чантата си, рови в нея, вади химикалка и откъсва страница от малко тефтерче с адреси, записва нещо. — Вземи, това е номерът на манастира на сестрите урсулинки в Дадар. Те приемат момичета като платени гостенки.

— Благодаря — отвръща Пуджа и усеща как очите й парят. Жената отпуска сгърчена ръка върху пръстите на Пуджа.

— Пази се, дете. Светът навън е огромен. Ще се моля за теб. Как се казваш?

— Пуджа.

Жената се усмихва, лицето й се сбръчква в мила благословия.

— Означава молитва. Това е то.

Куши, мисли си Пуджа, докато автобусът криволичи през нощта към град, който тя не познава, където се надява да потъне сред човешката гмеж. Означава щастие. Надявам се да си щастлива. Надявам се да откриеш в ръцете на сестра ми всичко, което не мога да ти дам.

Слушай, Гопи, аз бягам, точно както винаги сме планирали — въпреки че се чувствам като в затвор, не свободна. Ти избяга ли? Свободен ли си?

* * *

В Мумбай цари истински хаос, гъмжи от хора и превозни средства, бездомни животни и колички на улични продавачи, сградите са наблъскани една до друга, каналите преливат. Въздухът е син от шум и изгорели газове, задръстен от мръсотия и трафик, ехтят клаксони и викове. Смърди на разложен боклук и пържени подправки. Това притъпява мислите й. Това е балсам за ума й, лек за разбитата душа.

От уличен телефон на многолюдната автобусна гара набира номера, който възрастната жена й даде. Качва се на претъпканото метро до Дадар, притисната в задушен балон от хора, които плуват в пот. Вдишва техните уморени мисли, наситени с работа, доволна, че може да спре да прехвърля своите.

Настанява се в препълнената къща за гости на монахините урсулинки в манастира в Дадар. Съквартирантката й предлага работа като рецепционистка в мултинационална компания на две спирки с метрото.

Пуджа навежда глава и отговаря на телефоните. Не си позволява мислите за бебе с щръкнала коса и малки крачета и ръчички да й се натрапват.

Мъжете й обръщат внимание. Тя не ги поглежда. Дошло й е до гуша от мъже. Един от тях обаче е настойчив. Другите момичета в офиса настояват да не го пренебрегва. Той е един от най-видните личности в компанията, така казват, добра партия.

Обещава на Пуджа света. Тя отказва да излезе с него.

Той й предлага брак, казва, че ще я направи честна жена.

— Ще се преместим в Англия — обещава той.

Това я кара да се замисли. Ако се махне достатъчно далече, тогава може би ще успее да избяга от спомените, от образите на детето си, което я буди нощем, а настойчивото му хленчене нахлува в изтощените й сънища.

* * *

Как да започнеш отново:

1. Избягай в различна страна, отърси се от миналото си, както змия се отървава от кожата си.

2. Скрий корема, който издава какво се е случило неотдавна.

3. Изтрий старите престъпления и се съсредоточи над ново бъдеще.

4. Не позволявай чувствата да те завладеят отново. Дръж се винаги настрани от объркващи чувства, сантиментално обвързване.

* * *

Англия.

Страна студена като сърцето й, без любов, която да го затопли.

Тя открива, че не е достатъчно далече.

Наблюдава самотни майки, на които е позволено да си живеят живота и да отглеждат децата си, без да бъдат наранени от срам или заклеймени от чувство за вина и безчестие. Пита се как се справя Шарда. Старае се да не мисли за детето си.

Вонята на опетнена репутация и следите от дим я преследват със старите й грехове, процесия от допуснати грешки.

* * *

Съпругът й е мил. Той е добър. Не я притиска. Само че търпението му си има граници. Той иска дете. Тя не иска; споменът за бебето, което копнее да прегърне, но не смее да докосне, не я оставя на мира.

— Моля те, Пуджа, едно дете — умолява я той.

— Не мога, Дев — въздиша тя. — Остави ме — настоява, — не съм подходяща за теб. Трябва ти съпруга, която ще те обича както заслужаваш.

Използвах те, за да дойда тук, мислех, че ще успея да избягам от миналото си, от смъртта на родителите си, неразривно свързани с раждането на детето ми.

— Не искам друга съпруга. Обичам теб — крещи той безумно разстроен.

Следват скандали, гняв, обвинения.

Тя не може да търпи да вижда съпруга си толкова разстроен. Също така не може да понесе да роди още едно дете в този несигурен свят, капризен като времето в тази страна, в която открива себе си, още едно дете, което няма да има сили да изгуби, още едно съвършено създание, за което няма да бъде достойна, още един невинен ангел, който се страхува да не опетни с незаличимите си прегрешения.

Затова продължава да пие противозачатъчни.

След това обаче се разболява. Висока температура. Гадене и диария. Халюцинации на дъжд и огън, на смърт и раждане. Мирис на тор и кръв. Дете с щръкнала косичка, което не спира да плаче, въпреки че името му означава щастие. Ниско, набито момиче с очила, което обещава да обича и защитава Пуджа завинаги. Тя бръмчи на мотор, опашките й летят, големи мечти за бягство с момче, което казва, че тя е най-добрата му приятелка в целия свят. Седи с мама и татко на пазара, брои монетите. Майка й се смее, докато се въртят в двора и вдигат облак от прах с цвят на шафран. Баща й я вдига високо на ръце: Любимото ми момиче.

Съпругът й се грижи за нея. Той я утешава. Той я приласкава. Той я прегръща. Той я обича. Шест седмици по-късно тя разбира, че е бременна.

Дев е на седмото небе. Тя е ужасена.

Девет месеца по-късно се ражда Радж.

Този път тя не е вдървена от страх, не я преследват дим и огън, не я притиска присъствието на смъртта, до нея не е единствено бабата в барака, която мирише на отходен канал и кравешки тор.

Този път тя е в стерилна болнична стая, съпругът й я държи за ръката, а акушерката я кара да напъва.

Тя обаче вижда кратуните, вдишва мириса на канали и тор, чува гласа на старата до ухото си и се успокоява от пронизващия й поглед.

— Няма да мога да дам това — изпищява тя.

— Не се и налага — шепне старата тихо.

Радж е роден и посрещнат с тържество и викове, няма съпътстваща смърт. Не се налага да прави ужасна размяна.

Но има наказание.

Топло, жизнено създание на гърдите й. Живо, дишащо, плачещо, съвършено. Нейното дете. Нейно.

Тя не го докосва. Не може. Как да докосне това дете, след като не докосна Куши? Как да утешава това дете, след като остави Куши без утеха? Ами ако го бележи с грешките си или го накаже с клеймото на тъмното си минало? Няма да го понесе.

Него ще го обича баща му. На него ще му бъде по-добре без прокълнатата й любов. Любовта й е отрова, която поразява, когато най-малко очакваш.

Бебето й плаче, жалният плач на гладно коте, което чака гърдите й, иска помощ, иска повече, отколкото тя може да даде. Тя затваря очи. Горчивият вкус на страх, пожар и смърт се натрапват в умората й. Жалният плач на бебето разкъсва израненото й сърце и оцветява откраднатите сънища във восъчното жълто на сълзяща рана.

* * *

Дев се старае.

Наема бавачка. Ходи на работа, а когато се връща у дома, се грижи за Радж.

Старае се да бъде търпелив с Пуджа.

Тя обаче вижда, че му е по-трудно да намери обяснение, трудно му е да приеме тази жена, която отказва да бъде майка.

— Просто го подръж, той го иска.

Радж извива малкото си телце към нея, опитва се да изскочи от ръцете на Дев към нея, малките му ръчички се протягат, дланите трептят.

Пуджа си представя как малките ръчички обгръщат врата й, ноздрите й поемат сладкия бебешки аромат на момченцето, мирис на земя и влага, на радост и приключения.

Тя се обръща, мисли за малкото момиченце, което расте в друга страна и нарича „мамо“ друга жена.

Неизбежното се случва. Накрая на Дев му омръзва да се опитва. Една вечер той се прибира и я кара да седне и от сериозното му лице Пуджа разбира какво следва.

— Повече не мога така — заявява той. — Извинявай, Пуджа.

Тя кима. Тя разбира. Очакваше това още откакто се омъжи за него.

— Мислех, че любовта ми ще бъде достатъчна. Само че тя вече не е.

— Да.

— Ще виждам редовно Радж, разбира се.

— Разбира се.

И ето че всичко свършва. Поредната ера в живота й.

Сега остават само те с Радж, да се справят неумело.

Тя се опитва да направи най-доброто за сина си, но двамата са като изолирани балони, които ще се пръснат, ако се докоснат.

* * *

Благодарение на щедрата издръжка, която Пуджа получи от Дев при развода, тя инвестира в недвижими имоти. Нямаше никакво намерение да мизерства отново. Чува отново гласа на господаря: „Ти се провали на изпитите. Какво ще правиш?“ Потапя се в работа.

Радж започва училище, упорито, тихо момченце, което с радост прекарва времето с бавачката и не пита много за майка си.

Дев се жени отново и съпругата му е всичко, което заслужава: закръглена, щастлива, изпълнена с обич жена, която вечно готви, кухнята й е пълна с живот. Той се мести в Шотландия със съпругата си заради работата. Въпреки това не спира да посещава Радж, макар да има ново семейство, дъщери близначки и още един син.

След това съобщава, че се мести отново в Индия. Обещава на Радж да се чуват. Радж отива в стаята си и отказва да слезе, за да се сбогуват.

— Ти обичаш Радж толкова много, Пуджа. Знам го със сигурност. Но не мисля, че той го знае. Покажи му. Моля те. Направи го, преди да стане прекалено късно — увещава я Дев.

Пуджа кима, макар да знае, че Дев иска невъзможното от нея. Все пак нали затова се мести в Индия с друга жена.

Радж расте и двамата с Пуджа се отдалечават все повече. Той следва примера на майка си и се превръща в затворено, кисело, нацупено дете.

От време навреме я обвинява.

— Интересуваш се единствено от работата си.

Тя настръхва и му се разкрещява, въпреки че дълбоко в себе си знае, че той казва истината, защото това е видял и усетил като дете под нейния покрив, като единствения друг участник в тяхното мълчаливо, студено семейство от двама.

Тя разбира, че с нищо не е по-добра от Гопи, който е избрал парите пред нея. Тя също избира парите, безличната сигурност на богатството пред превратностите и капризите на любовта.

* * *

Тя разширява бизнеса си, трупа все повече и повече имоти. Губи сина си, късните вечери стават все повече, пропуснатите шансове се множат, грешките също.

Някъде в една гореща, прашна страна, другото й дете расте. Понякога Пуджа се пита дали Куши мечтае да избяга, също като нея, дали нямаше да е по-добре да я доведе тук, където личната свобода не е нещо, за което трябва да се бориш, а е осигурена. Тя обаче се отказва при тази мисъл. Как да се изправи пред детето си? Какво ще й каже? Как да съсипе живота й, живота, който самата Пуджа е решила, че е най-добър за дъщеря й?

Така тя потиска изпълненото си с болка сърце и копнежа, който заплашва да изригне.

Когато са на почивка в друга страна и тя види жена да готви на открито огнище, долови аромата на варящ се ориз или усети вонята на разлагащ се боклук, на помийна яма и мизерен живот, чуе ли немощния плач на бебе, как калта се разнася от непавиран път, задушлив облак прасковен смог, тя се преструва, че я боли глава и се връща в безличната хотелска стая, където остава до края на деня.

Най-сетне, с течение на времето, тя започва отново да нарича Индия свой дом в тайната част от сърцето си, където е заключила миналото.

Всяка година, в деня на раждането на дъщеря си, тя заявява, че има мигрена и се затваря в стаята си. Лежи със заровена под възглавницата глава в тишина и мрак, позволява си да се върне към спомени, които потиска. Дава възможност на жадния си мозък да се скита, измъчва го, като вика образа на детето, което умишлено е изоставила, детето, което расте, без да знае за нея.

Тя се оставя на скрити копнежи, вълна след вълна болезнени спомени, мириса на сестра си, удоволствието да се отпусне в нейните ласкави ръце. Вечерта приготвя супа от тиквички и маслената смес й напомня за деня, който не споменава, за любов, която тайно храни, минало, което й липсва, сестра, за която копнее, дете, което е дала на друг, но с радост би зърнала, докоснала, чула негова дума, усетила прегръдка, за което би искала да научи нещичко.

Пуджа разбира, че е сбъркала много. Заровила се е в дупка и не може да излезе от нея. Отчуждила се е от сина си. Дъщеря й расте без нея. Не знае как се чувства сестра й, след като е била обременена с дете, без дори да е имала шанс да си каже мнението. Детето, което Шарда трябваше да има с мъжа, за когото Шарда е трябвало да се омъжи.

Късно вечер тя наваксва с имейлите и чака разглезения си, мълчалив син да се прибере, а тя се дави в самота, пита се дали си е струвало. Пита се дали не е трябвало да рискува и да обича отново. Може би е трябвало да остане в Индия, да притисне детето до себе си и да отвори сърцето си, когато бабата й подаде Куши, в деня, в който родителите й загинаха и дъщеря й се появи на този свят. Какво ли щеше да се случи тогава?

Щеше ли всичко да бъде различно?

След това полицията довежда Радж у дома, Шарда се обажда и миналото я вика след почти две десетилетия, и докато се усети, тя е в самолета за Индия със сина си и му разказва за миналото, как е станала каквато е и защо.

Сега, след като е изляла всичко за миналото, след като цялата история излиза наяве, а не бе смяла да я разкаже в подробности дори пред себе си, дори в тайните кътчета на ума си, тя вижда ясно всичко, за пръв път от години.

Радж. Нейното момче. Нямаше да го има, ако беше останала в Индия. Той е тук. Той е неин.

Засега поне, това е достатъчно.