Ренита де Силва
Обещанието (41)

Радж
Бог с глава на слон

Таксиметровият шофьор изскача, оставя двигателя включен и вдига глава, удря силно багажника.

Майката на Радж трепва, сякаш някой я е ударил.

Радж я поглежда, тази жена, с която е живял цял живот и никога не е знаел нищо за нея. Тази жена, която се е криела цял един живот толкова внимателно под изискана, крехка броня. Тази жена, която е страдала, след като е била прогонена, изгубила е родителите си и е родила по времето, когато е била съвсем малко по-голяма от него. Тази жена, която е била смазана и е оцеляла, ако не цяла, то поне е оцеляла и е успяла да продължи напред със силата на волята си.

Неговата майка.

Шофьорът удря отново багажника.

— Какво правиш? — пита Радж.

Шофьорът се ухилва, жълта усмивка, беззъба и след този здрав удар, багажникът зейва.

— Третият път е винаги на късмет — обяснява той и вади багажа им.

Ели, мисли си Радж, иска ми се да видиш това.

Майката на Радж се обръща и поглежда болницата, забелязва олтара на входа, бог със слонска глава, украсен с гирлянди, откъдето се носи аромат на сандалово дърво и ароматни пръчици. В следващия миг тя застава пред олтара, затваря очи и притиска длани, а устните й се движат, докато изрича молитва.

— Мамо — побутва я след малко Радж. — Трябва да платиш на шофьора.

— А, да. — Майка му рови в чантата и вади банкноти. — Задръж рестото — казва тя на шофьора.

Очите на човека заблестяват, когато преброява банкнотите и ги натъпква в джоба си. Благодари многословно на Пуджа, отправя поредната жълта усмивка и подкарва сред облак прах, маха с благодарност и не спира да надува клаксона — единствената част от бракмата, която работи безотказно.

Въпреки че сумракът вече е придал на небето цвят на зряло грозде, жегата не стихва, влагата притиска и полепва по кожата на Радж, вмъква се в душата му.

Продавачи се състезават един с друг, крещят и предлагат стоката си, последен опит да продадат нещо, преди да приключат за деня. Петънца мръсотия се носят в наситения с аромат на подправки въздух.

Жени на рибари минават наблизо, бъбрят безспир, докато дъвчат нещо, което прилича на червена лига. Устните им мляскат с естествена грация, качили са почти празните си кошници на главите, рибни люспи блестят по кожата и дрехите им.

Мъже се скупчват около малък навес, пият чай с цвета на залеза от мънички чашки и ядат оранжеви закуски, които продавачът им подава направо от цвърчащ тиган.

— Какво направи с бебето? — пита Радж. Въпросът, който напираше, най-сетне излиза. — Кажи, мамо!

Автобус изтрещява от отсрещната страна и изпъшква, спира и се разклаща, звучи като поразен от артрит старец. Лицето на майка му пребледнява.

— Обичах я толкова много. Нямах търпение да я гушна. Но дори не я докоснах. Не исках да я омърся с нечистата си любов.

— Нея ли?

— Да. Помолих Шарда да я кръсти Куши в писмото, което оставих. Надявах се името да е предвестник на хубавите неща, които й предстоят. Беше ми толкова трудно да стоя далече. Но го направих. Дори не се обадих, за да питам как е тя. Бях я оставила при Шарда, защото мислех, че това е най-доброто за нея. Понякога обаче се тревожех, че съм ограничила живота й, като съм я оставила. Исках да знам дали и тя е копняла да избяга от селото, дали и тя е била задушена от ограниченията, също като мен. Исках да знам дали е щастлива, дали животът й е бил отражение на името, което й бях дала. Исках да видя как расте. Исках да я привлека до себе си и да не я пускам. — Дъхът й излиза разтреперан. — Не направих нищо. Не смеех да поддържам връзка. Не исках така егоистично да изкореня живота й, онзи живот, който й бях дарила, като я изоставих, само защото копнеех за нея. Бях взела решение. Придържах се към него. Но едва сега разбирам, че това ме е изяждало. Като говорих с теб, като ти разказах историята на миналото си, очите ми се отвориха. Това решение оказа влияние върху мен, промени ме, оказа влияние и върху теб, Радж. То ме превърна в човек, който не може да обича. Превърна ме в черупка.

— Куши е твоя дъщеря, така ли?

— Да.

— Затова значи си тук. Затова не си могла да откажеш на сестра си.

Той вече разбира. Най-сетне разбира защо майка му е изоставила всичко, за да дойде тук. Той мислеше, че е било заради сестра й, предполагаше, че Шарда по някакъв начин държи майка му.

Оказа се, че е било заради Куши. Първородното дете на майка му. Нейната дъщеря. Негова сестра.

— Ще й дадеш бъбрека си. — Това не беше въпрос.

— Ще й дам и сърцето си, ако това е нужно, за да я спася. — Очите блестят като скреж в зимна нощ. — Бих направила същото и за теб.

Някак, въпреки всичко, което е било преди, въпреки разклатените им отношения, той знае, че тя наистина ще го направи.

Знае го със сигурност.