Ренита де Силва
Обещанието (37)

Пуджа — бездна
Кратуни на жълти резки

Пуджа простира дрехите на въжето от кокосовото дърво до тамаринда, когато чува новината.

Слънцето пари, не се отдръпва от жадната за влага опечена земя, мусоните с нищо не показват, че са чули молитвите, които редят отчаяните фермери. Всеки ден слънцето изгрява в ясното небе, безупречното синьо на чистата съвест и изпълнените с надежда сърца на селяните се свиват. Притиснати от умора, те отиват отново в храма с дарове, които увяхват бързо под безжалостното златно слънце.

Когато Пуджа спира, за да избърше потта от мокрото си лице, тя забелязва приятелката на леля си, Гангама, да се влачи по хълма, живата крачка крие възрастта й, бързите стъпки ситнят по обсипаната с камъчета пътека.

Къщата на Нилама се намира най-горе на хълма в покрайнините на това ново село, в което Пуджа бе прокудена. Хълмът от червена кал, осеяна на места с кафяви скали и зелен мъх, прилича на гигантски юмрук; прораслата с бурени, разронена тухлена стена е кокалче на гигант; къщичката на Нилама — квадратна скала щръкнала отвътре — пръстът на гиганта.

Съседи няма. Пуджа предполага, че тъкмо затова баща й я е изпратил тук, далече от любопитните очи и клюките, само с една възрастна жена, крава и няколко кокошки за компания.

Мястото отблъсква и посетителите. Пуджа се пита защо е дошла Гангама и какви са новините, които не могат да чакат. В продължение на една изпълнена с надежда трепетна минута, тя си мисли: Може би идва с предложение за примирие от татко, мама и Шарда.

Мисълта се задържа, след това Пуджа я прогонва. Защо ще искат да я видят сега, след толкова време? Тя не си позволява удоволствието на надеждата, за да бъде разочарована след това, и болката, която е успяла да потисне, да избуи отново.

— Тази къща бе чудесна за съпруга ми, който обичаше природата и самотата — обясни Нилама, когато Пуджа пристигна. — Откакто почина, все си мисля да се преместя по-близо до селото, но така и не ми стигат сили или желание да го сторя. А и на това място има толкова много спомени. Тук усещам присъствието му. Ако се преместя, може и да не го почувствам отново до себе си.

Браво, помисли си Пуджа, това е моят късмет, да ме затворят с една луда, която живее с призраци.

Истината бе, че тя обикна Нилама. Възрастната жена я е оставила на мира, дава й свобода. Тя е тиха, никога не се натрапва, истинско облекчение след нахалното вмешателство на матроните в селото, в което Пуджа е расла.

— Няма да те питам какво се е случило, защо си тук — каза Нилама първия ден. — Не ми е работа да съдя. Баща ти обаче иска да те наглеждам, така че, ако ще ходиш някъде, да ми казваш къде и кога.

И тя остана вярна на думите си.

Сега, докато бременността й напредва, Пуджа е много благодарна, че Нилама не проявява любопитство, доволна е, че живеят тук, далече от онези, които обичат да си врат носовете. Леля й, поне доколкото Пуджа може да каже, не подозира за бременността й. Пуджа е отпуснала чуридара по шевовете, старите дрехи на Шарда, които бяха по-широки, а майка й беше хванала отстрани, за да й станат, сега са добре. Това е другото, за което Пуджа е благодарна, въпреки че навремето вечно мрънкаше и съскаше, че никога не получава нови дрехи.

Накрая майка й беше отстъпила и я заведе в Домпур, накара я да си избере плат, от който да ушие чуридар специално за нея. Пуджа преглътна сълзите, когато откри нарязания чуридар, докато си събираше вещите, за да дойде тук. Беше нарязан на парчета, сякаш някой го беше накълцал с коса. Поредната загуба, освен другите.

Тя си спомня лъскавия плат със сребърни нишки, който избра с мама в Домпур; взеха й мярката при шивач за първия нов чуридар, след като години наред беше носила неугледните стари дрехи на Шарда. Каква радост беше да си избере модел от дебелата книга, която й показа шивачът, а след това да носи чуридар, който е единствено неин и да вдъхва непознатата, замайваща миризма на новия плат, да се чувства преобразена. И сега я заболява от загубата. Е, сега вече няма смисъл да мисли за това.

Тя разшива неумелите шевове на майка си и носи чуридара на Шарда, за да скрива корема й. Докато разшива шевовете, тя си представя как майка й ги шие, как ръката й е била на същото място, на което е ръката на Пуджа в този момент и се успокоява, че и тя, по един различен начин докосва майка си, докато проследява пътеката на шевовете й.

Клати глава и се опитва да отблъсне копнежа и спомените, които нахлуват напоследък, за живота с любящо семейство, който е приемала за даденост; за живота, който й се иска да осигури на малкото същество, което расте в нея.

Нощем, след като леля й заспи и тя не може да си намери място или когато мечтите за миналото я връхлетят, тя говори на бебето, гали нежно корема си, леката издутина — единственото доказателство за чудото, което расте вътре. Разказва историите, които Шарда й е разказвала, отблъсква копнежа да усети ръцете на сестра си. Бебето скача в утробата й, откликва на допира й и Пуджа не се чувства чак толкова самотна.

Изгубила е семейството си, изгубила е и Гопи. Сега обаче има това бебе. То е част от нея. Никой не може да й го вземе.

В дните, когато приключи с работата вкъщи, Пуджа сяда на скалата на върха на хълма и поглежда надолу към колибите, осеяли полята — преди зелени, сега напукани и сухи. Реката вече не е лъскава сребристосиня лента, прилича на нишка кално червено, а зад нея се намира нейното село и нейният дом. Тя усеща ветреца с мирис на носталгия да гали лицето й, да шепне думи за успокоение и си представя как вижда Шарда, майка си и баща си да отиват да си вършат работата.

Мислят ли за нея? Тя е завладяна от чувство на загуба и копнеж и в този момент бебето ритва, преобръща се в утробата и тъгата е заменена с благодарност, че детето й расте, без да иска от нея нищо повече, освен да съществува. То не я съди и не я проклина. То я е избрало за майка.

Тя отпуска панталоните на чуридара и гали корема си. Детето скача и лудува при всеки неин допир и тя му говори, пее му тихо. Обича го.

— Ще ти позволявам да правиш каквото пожелаеш. Няма да ти режа крилцата — обещава тя на детето си. — Ще отидем далече, където бъдещето ти няма да бъде омърсено от миналото ми. Там хората ще бъдат по-широко скроени и няма да ни гледат отвисоко, нито мен, нито теб. Там двете с теб ще бъдем свободни.

Вятърът гали и приласкава; подсвирва и се задъхва и тя си представя как донася съобщения от майка й и Шарда, дори от баща й, но също и от нероденото й дете.

Не си позволява да мисли за Гопи.

Засега обаче калният път е изоставен и Пуджа вижда, че Гангама се напряга, за да измине последните няколко стъпки по хълма. Въздухът мирише сладко — на медено кашу и щастливи спомени, — но донася и привкус на дим и Пуджа си представя, че вижда черни петна сред праха с цвят на тамаринд, които ветрецът завихря.

Уморена е. Цял ден не е във форма. Има остри болки. От време навреме коремът й се стяга, сякаш нещо я прихваща като в щипка. Не може да е бебето. Прекалено рано е.

Струва й се, че вижда червена светкавица, която веднага е скрита от тъмен къдрав облак в мержелеещата се далечина с кестеняв цвят. Присвива очи и тя изчезва. Тръсва глава, за да я проясни.

Престани да си въобразяваш.

След това Гангама връхлита и стиска китката й в кокалестата си ръка.

— Къде е леля ти? — пита задъхано тя.

— Полегнала е. Ела, седни, ще ти направя чай — кани я Пуджа.

И Пуджа има нужда да поседне. Работата, която не я затрудняваше преди, сега я изтощава. Тя просто няма енергия, докато бебето й расте в нея.

Понякога я притиска страх, паника. Чува подигравателните думи на господаря, презрителното му ръмжене. „Как ще оцелееш?“ „Не изкара дори изпитите.“

Как ще се грижи за бебето?

В такива моменти тя къта тайната, която носи със себе си, близо до сърцето, заедно с тайната на все по-големия си корем. Златните гривни, които майка й пъхна в ръката, когато Пуджа бе принудена да напусне, бяха част от чеиза на майка й, когато се е омъжила за баща й.

— Да си имаш нещичко, докато се върнеш — бе прошепнала до ухото й тя.

Ще продаде гривните и ще използва парите, за да замине надалече. Сега просто изчаква, докато бебето се роди, за да е близо до бабата, която се съгласи да й помогне при раждането.

Преди това обаче трябва да пробва още веднъж. Ще отиде при семейството си. Иска да разбере дали ще я приемат заедно с детето й. Ако не стане (а от тази мисъл я боли, но трябва да има предвид и тази възможност), тя е решила да замине, да даде на детето си ново начало.

Преди това обаче трябва да разбере дали това бебе ще да свърже разпадналото се семейство, или ще ги раздели завинаги. Това бебе няма право да съществува, то е продукт на обстоятелствата, създадено в един вълшебен момент, откраднат от времето. Това бебе тя вече обича повече от живота.

Ще отидат на място, където слуховете няма да ги последват, в град, недокоснат нито от клюките, нито от вятъра на бедствието. Ще бъде голям град, за да може да изчезне в него, там никой няма да си вре носа в нейните работи, ще приемат историята, която е измислила, че е млада вдовица, чийто съпруг се е разболял и починал от треска.

— Събуди леля си, дете — нарежда Гангама настойчиво, без да крие паниката в гласа си.

Без предупреждение, коремът на Пуджа се стяга и я връхлита река от болка. Тя е концентриран, разгръщащ се прилив на чиста болка.

Когато преминава, тя поглежда Гангама внимателно за пръв път и забелязва мъката в очите, оцветена в тъмносиньо.

— Какво се е случило? Кажи ми, моля те.

Чува се гръм.

— Пазарът Нандихали гори.

Неочакван порив на вятъра носи мирис на дим и скършени мечти.

— Не — изкрещява Пуджа. — Не, не, не.

Онази сергия, на която е прекарала толкова много следобеди и е прехвърляла манго и банани от една кошница в друга, където Шарда я научи да брои, като използваше зеленчуци, миризмата на риба и зрели плодове, развълнуваното квакане покрай клюки и подрънкването на стари монети, вкусът на смях и банички с яйца, мекото, успокояващо докосване на износеното памучно сари на майка й и приятния скут — сергията, на която бе преживяла някои от най-щастливите си спомени от детството.

Моля те, господи, опази мама, татко и Шарда живи и здрави.

Усеща как нещо я стиска като в менгеме в кръста и натиска. Болката е изгаряща. Надига се чиста агония. Бебето иска да излезе, разбира тя и страхът се превръща в мухлясала маслина в устата й, докато се опитва да осъзнае какво приказва Гангама.

Прекалено рано е.

Моля те, господи, бебето ми. Няма да мога да преживея нова загуба. Много те моля.

С господ ли се пазари? Разменя живота на бебето си за семейството ли? Дотук ли се стигна? Той това ли иска?

Сянка се надвесва над хълма, небето потъмнява, облаците се мръщят и се разнася нов гръм.

Леля й изскача навън боса, рошава, смачкана.

— Какво е станало?

Падат първите едри капки, превръщат прахта в тъмно боровинково. Миризмата на мокра прах се разнася в блестящия, разкъсван от дъжда въздух. Дрехите, които току-що е проснала, се мокрят, но никой не се интересува.

Нова контракция. Тя изчаква, обляга се на най-близкото дърво, вдъхва дълбоко мириса на тамаринд, старае се да не позволи болката да се изпише по лицето й. Бебето идва. Тя не може да отиде на пазара, за да се сдобри с родителите си и сестра си. Ами ако са… Ако…

Моля те, господи.

Отваря уста, суха от страх и съжаление.

— Аз ще остана, ти върви — едва успява да прошепне тя на леля си.

Направила е избора си. Избрала е бебето.

Пази го, господи, то е невинно. Аз съм тази, която е допуснала грешките. Моля те. Не наказвай бебето ми.

Означава ли това, че господ ще й отнеме семейството?

Не може да мисли за болката. Не знае каква е ролята й в тази игра, която господ играе с нея. Единственото й желание е това дете, което й помогна да оцелее през тъмните месеци, което беше нейната надежда, нейният кураж да бъде живо и здраво.

Моля те.

Леля й, все още по домашни дрехи, поема надолу по хълма с Гангама, всяка стъпка е натежала от очакване.

Веднага след като се превръщат в точици в далечината, Пуджа притиска ръка към корема си и се втурва в обратната посока, изминава целия мъчителен път към колибата на бабата, моли се и не спира, опитва се да сключи договор с отмъстителния господ над боботенето и трепета, над дъжда, който се превръща в неочакван порой. Тя отваря уста между контракциите и усеща солените спазми на загубата, помирисва овъглените останки на надеждата да се събере отново със семейството си. Знае без съмнение, че това е начинът господ да й каже — господ е отмъстителен като баща й и като господаря — Как можа ти, грешнице, паднала жена, да си представиш щастлив завършек?

* * *

Гротескно бременни кратуни на жълти резки висят от тавана от кокосови клони, увиват се и се скриват в забвение.

— Напъвай — чува тя отдалече, — напъвай, момиче, напъвай.

Сребрист блясък. Дива коса. Блестящи очи. Бабата. Коремът й се надига, има си собствено мнение. Не може да мисли за болката. Тя е нещо съвсем отделно, което я обсебва, притежава я. Тя е уморена, много уморена. Върху клепачите й сякаш тежат камъни.

— Ш-ш-ш… Всичко ще бъде наред. Не се тревожи — успокоява я старата.

Пот капе от лицето на Пуджа, стича се между гърдите, стига чак до хълмчето на корема. Тя усеща мокър парцал на лицето, който мирише на оцет — старата мило се опитва да помогне, но само размазва потта по лицето на Пуджа.

Стаята се тресе от писъци — нейните, разбира тя, когато се опитва да събере слюнка, за да намокри пресъхналото си гърло.

Неподвижният въздух е наситен с миризми — ръжда, болка, пот, безпокойство и умора, от която костите натежават — застоял мирис, пулсиращ, който тя винаги ще свързва с този… следобед ли е, вечер или нощ?

Шарени сенки се протягат на влажната, лющеща се стена отсреща. Розово-червено, което се издължава до черно. Сумрак. Мирисът на топло сено и пресни кравешки изпражнения се смесват с другите миризми. Конджи къкри в огнището в далечния ъгъл. Разръфаната рогозка, върху която лежи, е пропита с пот и агония. Над главата си вижда разядени греди. Висят кратуни.

— Напъвай. Напъвай. Напъвай — носи се дрезгавият глас на старата.

Не мога, мисли си тя, но не може да го каже на глас. Няма сили. Иска да спи. Изневиделица, иззад тежките й клепки се появява лицето на Гопи, за да я мами и дразни.

Не, не мисли за него. Той е причината, поради която си тук сега.

След това лицето на баща й нахлува в мислите. Любимо лице. Бледо. Разкривено от страх. Трепти.

— Напъвай, Пуджа.

— Прости ли ми, татко?

— Не ме наричай татко. Ти не си ми дъщеря. — Лицето му е разкривено от гняв, любовта му се превърна в омраза за времето, в което сърцето отмерва един удар, в което се създава един живот, очите му са кални от срама, който тя им е донесла.

— Напъвай, Пуджа, моля те. — Измъченото лице на майка й. Превръща се в лицето на Шарда.

— Как може да го направиш, Пуджа? Да откраднеш годеника ми?

— Извинявай, Шарда. Много се извинявам.

— Засрами се. — И тримата й любими хора се обръщат настрани. — Няма да ни видиш повече.

Не, не, не. Ще бъда добра. Покорна дъщеря като Шарда. Обещавам. Моля ви, върнете се. Много ви моля.

— Хайде, вижда му се краят. Още един голям напън. — Гласът на старата я връща в окървавената, пълна с болка и страх стая.

Вижда му се краят.

Тя напъва. Продължава да напъва.

Изпепеляващият пулс на всепоглъщаща болка. Разкъсваща агония.

След това… пропискване. Вик. Рев. Вой. Мяукане.

— О, Пуджа! — разнася се гласът на старата, изпълнен с вълнение и страхопочитание, весел като стъклени гривни, които подрънкват на ръката на булка. — Съвършено, здраво бебе.

Кратуните танцуват весело в слънчево жълто.

* * *

Когато идва на себе си, бабата държи в ръце вързопче с щръкнала коса и от погледа, който отправя на Пуджа, блика доброта. Подава вързопчето на Пуджа.

Малко, съвършено личице с кичури къдрава черна коса. Мънички ръчички са свити в юмруци. Безупречно малко телце с формата на въпросителен знак. Миниатюрни крачета се гърчат, описват полукръгове във въздуха.

Пуджа е завладяна от желание да притисне бебето си и никога да не го пусне. Не посяга към детето си.

— Родителите ми…

Погледът на старата помръква.

— Много съжалявам.

— И двамата ли?

Бабата кима.

Вината е моя, мисли си Пуджа. Всичко е по моя вина.

— Ами Шарда?

— Тя е била пощадена — прошепва старата.

Тя усеща тръпчив вкус на кръв, на разложение. Соленият, суров вкус на загуба.

Осмелих се да сънувам щастлив край, ново начало. Надявах се това бебе да ни събере, да възстанови бездната в семейството, която създадох аз с безпътното си поведение. Седях на върха на онзи хълм и си измислях какви ли не приказки. Представях си как татко ми прощава, как мама протяга ръце към нас. През всичкото това време господ е планирал отмъщението си, наказанието за греховете ми.

— Не можах да се сдобря с тях — прошепва Пуджа.

— Те истински те обичаха, дете.

— Наистина ли?

— До последния си дъх.

Защо не вярва на бабата? Защо измъченото й сърце й казва друго?

— Детето ти има нужда от теб. Вземи. — Бабата още веднъж й подава детето.

Пуджа отново вдъхва аромата на бебето си, съвършенството, което е създала в несъвършеното си тяло, омърсеното й същество е родило това безупречно създание.

— Не. — Тя няма да прегърне бебето си. Ако го направи, няма да може да се откаже от нея.

Поглежда отново детето, чието раждане е предизвикало жертвоприношението на родителите й и запомня всяка минута.

Пощади ли ме, или ме лишаваш, детенце, като решаваш да влезеш в този свят в мига, в който родителите ми ни напускат, така че да не мога да ги видя за последно, същите тези родители, които се отказаха от мен с такава лекота, сякаш бях омръзнала играчка, гост, който е стоял прекалено дълго.

Мислех, че аз ще ги оставя, ще избягам от ограниченията на това село, което винаги ме е притискало и задушавало. Сега, последният ми спомен ще бъде как татко отказва да ме погледне, думите му: „Ти не си ми дъщеря“, ще виждам как ръката му замахва с пръчката и разкъсва връзката ни като кожата на гърба ми.

Мама моли съпруга си, ала не смее да му се противопостави дори заради дъщеря си.

Сестра ми е сломена.

Кажи, дете, душата ти докоснала ли се е до душите на майка ми и баща ми? Да не би те да умряха, за да можеш ти да живееш?

Тебе ли избрах пред тях?

Тя губи всичко и всички, които обича. Семейството си. Гопи.

Тя е неморална, слаба. Семейството й, което я познава най-добре и я обичаше, мислеше така и затова я прогониха от живота си.

Тя е негодна за обич, проклета, недостойна.

Копнее да притисне детето си по-близо, да го защити от превратностите на капризния свят. Само че това бебе има нужда да бъде защитено от нея, от майка си.

Това бебе още не е развалено, то е безгрешно. Как ще развали тази чистота, как ще докосне това дете с мръсната четка на греховете си, на безбройните си несъвършенства?

Това прекрасно създание заслужава много повече, някой, който ще запази невинността му, някой, който ще му дава пример. Някой, който ще бъде добър родител.

Тя унищожи всичко добро и красиво в живота си: и обожанието на родителите си, и връзката си с Шарда.

Не иска да провали и това бебе, което обича повече, отколкото е обичала друго човешко същество, обича го дори повече от себе си.

Мило мое дете, ти имаш правото на прекрасен живот и аз не мога да ти го обещая. Осмелих се да мисля, че ще мога, но господ ме попита как смея. Той ми показа глупостта на мислите ми за бъдеще с теб, като ми отне родителите. Вместо прошка и връщане при тях, сега ми остана единствено товара от мъчителната им смърт, тяхната болка и гняв, натискът на срама, който им стоварих.

Ако те задържа, както копнея, против желанието на господ, ще те съсипя както съсипах себе си. А те обичам прекалено много, за да те подложа на това, безценно мое дете.

Обич. Тя изцежда живота от човек, дете.

Обичах и изгубих… Мама, татко, Шарда, Гопи.

Теб.

Пуджа затваря очи и обръща гръб на детето си.