Ренита де Силва
Обещанието (34)

Куши
Скулптура, изваяна от глина

Светлините на отделението са приглушени и аз чета на жълтите отблясъци на нощната лампа.

Около мен се носят различни звуци — пъшкане, стонове и мърморене, хъркане, молитви и молби. Една жена прехвърля броеница. Чува се глухото прокапване на мъчителни сълзи — измъчени роднини се предават пред страховете си, докато любимите им хора се оставят на упоения сън на хора, които вземат много лекарства.

— Престани да четеш поне за малко, Куши. Опитай се да си починеш — настоява милата сестра, която идва да провери как съм.

Само че аз не мога. Не искам.

Тялото ми се оплаква в мига, в който затварям очи. Чувствам се хваната в капан. Виждам как колата ме връхлита, премазва тялото ми като скулптура, изваяна от глина; виждам как бъбреците ми се разпадат, как кръвта ми изтича и животът ме напуска.

Когато се опитвам да почивам, страхът, който съм успяла да овладея, избуява. Ами ако това е бъдещето ми? Ами ако Пуджа не се съгласи да ми дари бъбрека си? Ами ако се съгласи и той не става? Ами ако не открият подходящ донор? Какво ще стане тогава?

Самоувереността, която нахлу в мен, когато селяните ме посетиха, се е стопила заедно със съблазнителната дневна светлина пред прозореца.

— Ще продължим да търсим донори, докато трябва — уверява ме лекарят, когато колебливо споделям опасенията си. — И докато чакаме донор, щом те стабилизираме, ще можеш да се прибереш у дома и да идваш тук за диализа през ден.

Той ми се усмихна, сякаш ми връчваше специална награда.

Аз обаче се чувствах така, сякаш потъвах по-дълбоко в тресавището на безкраен кошмар, когато осмислих думите му. Така ли ще бъде до края на живота ми? Ще бъда ли вързана за болницата? Ще бъда ли подложена на агонията да чакам подходящ донор? Този полуживот на болест и нараняване, този живот, в който съм пациентка, жертва също като момичетата, на които помагам. Склонна към инфекции, при което смъртта ще бъде по-близо, ледени пръсти ще се протягат към гръбнака ми и ще шепнат в ухото ми: „Олеле“.

Никога не съм била добра в чакането. Аз съм много нетърпелива. Ако измисля нещо, трябва да го сторя веднага. Това е най-ужасното наказание, за което мога да се сетя. Да чакам животът ми да продължи.

Защо? Защо съм наказана? За какъв грях?

Колкото и банки да обиколи мама, за да иска заеми, дори след като продаде фабриката и къщата, няма начин да събере достатъчно пари за диализа за цял живот…

Ненавиждам това положение, в което се намирам. Винаги съм била действен човек. Ненавиждам това бездействие, тази безпомощност, да наблюдавам отстрани как губя живота си. Толкова мразя хората, които ми причиниха това. Когато не чета писмата на мама, планирам отмъщение на извършителите, измислям начини да ги накарам да платят.

Възрастна жена се тътри към леглото от общата баня, пристъпя мъчително и една от сестрите й помага.

Винаги съм мислила, че животът е предопределен за велики дела. Започна се с Бомихали и аз знам, че съм родена, за да променя света. За да оставя вълни след себе си. Да подобря живота на хората.

Мястото ми не е тук, да вдъхвам киселия вкус на смърт и разложение, които са полепнали по жълтите стени на тази стая също като гущери, които пълзят между пукнатините на замазката на тавана и търсят мухи.

Откакто се помня, мечтата ми беше да стана адвокат, който се бори за справедливост за онеправданите, а след това да стана един от малкото некорумпирани политици в Индия.

Никога не съм си представяла това… да съм прикована към леглото и да чакам за бъбрек, за парче месо, което ще ми даде нова устойчивост на тялото. Чакам жена, която не познавам — жената, която е откраднала любимия на мама, жената, която е погубила мама, — чакам я да дойде. Чакам да видя дали ще се съгласи да стане донор и моя спасителка (стига бъбрекът й да е съвместим).

Обръщам писмото на мама и го прибавям към купчината, която вече съм прочела и откривам, че и това има постскриптум, добавен с различно мастило.

Дълго време, мамо, обвинявах Пуджа за всичко, което се случи. Мислех, че ако тя беше спазвала приличие, ако беше държала на репутацията си, ако беше обърнала внимание на нашите предупреждения, нито едно от тези неща нямаше да се случи. Част от мен бе на мнение, че тя заслужаваше боя и да бъде изхвърлена от семейството. Затова не направих нищо.

За това съжалявам най-много: понякога се питам какво ли щеше да стане, ако бях молила татко да върне Пуджа, дали той щеше да го направи? Дали не защитаваше мен, защото аз бях онеправданата? Ти искаше да помоля татко да върне Пуджа, знам, както ти самата направи. Ти не спираше да пускаш намеци, а аз нарочно ги пренебрегвах.

Ревност и болка — те ме съсипаха. Те съсипаха всички ни.

Куши ми отвори очите за истината. Куши, която е най-доброто от мен и Пуджа, мамо. Тя има силна воля, също като Пуджа, но също така има разумна глава на младите си рамене. Тя мисли, преди да действа, за разлика от Пуджа, която се втурва напред към приключението. Това беше причината за падението й, сега вече ми е ясно.

Каквото и да правеше Пуджа, тя му се отдаваше с цялото си сърце. Куши е същата, но с една малка, жизненоважна разлика. Преди Куши да пробва нещо, тя отстъпва крачка назад, обмисля за и против и едва тогава действа.

Когато Куши прави нещо, с което се гордея, аз искам да го споделя с Пуджа. Онзи ден, когато Куши ми каза, че жените са забележителни по свой начин, че нямат нужда от мъже, които да подчертават успеха им (няма начин да си спомня за какво говорехме и как стигнахме до това), се замислих за Пуджа, как тя въздишаше и мърмореше, защото ти сервираше първо на татко, даваше му най-хубавите парчета риба, а за нас оставаха другите, с костите.

— Защо татко спи на единствената пейка, а ние трябва да се свиваме на пода? Само защото е мъж ли? Къде е справедливостта? — питаше тя, а ти клатеше глава, защото приемаше това за противоречие.

Винаги съм съжалявала, че не можах да родя братче или сестриче на Куши. Пробвахме. Но не ми е било писано…

Връзката между братя и сестри е нещо специално. Въпреки че двете с Пуджа не сме си говорили от години, сега разбирам каква е връзката между нас, връзка, която ни свързва дори през разстоянието, което ни разделя. Винаги я е имало, дори в онова ужасно време, когато отидох при баща ми да му разкажа какво е направила, и когато той я наби, а аз бях толкова ядосана, че не изпитах никакво състрадание, бях прекалено шокирана, за да се намеся, прекалено потопена в собственото си нещастие, за да разбера, че наблюдавам как семейството ни се разпада също като пръчката, с която я налагаше татко.

Тя ми липсва толкова много, мамо, всеки ден.

Докато Куши расте и аз запомням всичко, което тя говори и прави, разбирам, че Пуджа е единствената, която споделя спомените ми за общото ни детство. Тя ги е преживяла с мен.

Написах ти това писмо, когато Куши беше още дете, когато спомените за случилото се бяха все още болезнени. Сега тя е почти на осемнайсет и лежи неподвижно, а аз чета писмото, чакам да се събуди и Пуджа да пристигне.

Спирам, защото усещам, че ръцете ми треперят. Мама е добавила това съвсем скоро, може би днес сутринта, докато ме е чакала да дойда в съзнание…

Отново свеждам очи към думите й.

Докато чета, мамо, разбирам, че омразата я няма, няма го и гнева, и чувството за вина.

Сега остават единствено съжаленията за всичко, което сме изгубили, за пропуснатото време. И надежда. Надеждата, че ще видя отново Пуджа, ще позная в жената, в която се е превърнала, сестрата, която познавах и обичах, че ще можем да загърбим годините на раздяла и болка и ще си върнем обичта, която сме изпитвали навремето. Вярвам, че всичко ще бъде наред.

Мигам. Ще бъде ли наред, мамо, искам да попитам моята майка, която съм сигурна, че вече се връща при мен. Ще бъде ли наред?

Знам, че в писмото тя говори за връзката със сестра си. Ами ако Пуджа все още е сърдита заради случилото се в миналото и не се съгласи да ми даде бъбрек? Какво ще стане тогава?

Ами ако Пуджа идва единствено, за да злорадства? За да ликува?

Не, мисля, че не е това…

Моята майка е толкова мила, не може сестра й да е по-различна. Само че мама не е била мила, когато е ставало въпрос за сестра й. Защо Пуджа да бъде мила? Какъв стимул има?

В частта от коридора, която се вижда от леглото ми, забелязвам жена, която мие пода. Защо, за бога, чисти, след като все още се стичат хора, просто не разбирам. Заради мокрия под като нищо може да стане беля. А и някога мокрите плочки сега са станали мръсно червени от стотици крака на болни и натопеният в дезинфекционен разтвор парцал, който се влачи отгоре-отгоре по пода, няма да свърши голяма работа, мисля си аз.

Пред прозореца на този затвор, денят гасне. Представям си как здрачът пристигна на крилете на хладен ветрец с аромат на кашу, розовият грейпфрут на залязващото слънце обгражда с внимание грациозните черни криле — птици летят към дома, за да се приберат — силуетите им се очертават на разноцветното небе.