Ренита де Силва
Обещанието (3)

Куши
Дъгоцветен свят

Минала е година след смъртта на татко. Шест месеца, откакто написах писмото.

Заставам на витрината на магазина за сарита в Домпур, най-близкият ни град и чакам сигнала на Аша отвътре.

Съразмерни манекенки с бинди^[1], облечени в тюркоазено, червено и златно са се ухилили към мен от замъглената витрина — мръсен оттенък на наслоена сивота — размазана от хиляди пръсти.

Минала е година, а татко ми липсва всеки ден. Загубата му буди нестихваща болка в гърдите. Мама ми вдъхваше сили. Да не забравям и каузите, за които се боря. Те ми даваха цел. Участието ми в кампании за извеждане на хора от гетата и преместването им в жилища със стени и покрив, нищо че стените бяха от кал, а покривът сламен (всичко е по-добро от тънката мушама), е една от тези цели.

За писмото, което написах. Беше публикувано във всички вестници. То промени нещата.

Министрите най-сетне се престориха, че проявяват интерес. Посетиха Бомихали и се срещнаха с мен. Снимката, на която стискам ръката на Главния министър, докато той стиска писмото ми в другата си ръка, бе публикувана навсякъде, също и снимката, на която е приведен на входа на дома на Гуру, която има за цел да го представи в добра светлина пред простолюдието и поне малко да ограничи щетите върху доверието към него, нанесени от писмото.

Главният министър обеща, че системата по отпускане на места за инженерните колежи ще се базира изцяло на качества. Горе-долу се придържаха към този принцип при последното отпускане на места, ако не за друго, то поне защото журналистите чакаха пред залата, а студентите, които излизаха след проведения с тях разговор, щяха веднага да докладват за нередности.

Много от учениците от село получиха достъп до инженерния колеж и това е най-голямото удовлетворение за мен, защото на Сому бе предложено място в инженерния колеж на Домпур да учи електронно инженерство. Снимката на Главния министър със Сому и семейството му: майка му, двете му сестри и широко усмихнатия баща, неузнаваем в риза и панталони, щракната в неподходящия момент, когато бащата на Сому се опитва да си нагласи висулката, също влезе в новините, най-достойният момент за гордост в историята на семейството на Сому.

— От сега нататък ще има много моменти на гордост, които да празнуваме — отбеляза бащата на Сому и грейна към сина си, когато дойдоха да ми благодарят с подарък — най-големите си тиквички, пораснали на напуканата червена почва на тесния парцел до къщата им.

 

 

Имаше и други промени. Подпалвачите, които причиниха смъртта на татко, бяха изключени и им беше забранено да учат инженерство, въпреки че родителите им, които са били много високо на стълбицата на влиянието — същите, които финансират политици, — се опитаха да предотвратят това и лобираха да бъдат преместени в друг колеж в града. Все още съм на мнение, че се измъкнаха леко. Трябваше да им лепнат по една присъда или поне да получат условна. Мама разправя, че наказанието им е да живеят с необратимия факт, че действията им са отнели живота на татко.

Бомихали сега има две придобивки (те съвсем не са достатъчни, още повече че в момента има суша — и аз провеждам кампания за още), аптека и доктор, който идва по веднъж в седмицата, надут, седнал зад волана на автомобила си всеки понеделник. Няма селянин, който да не е добавил допълнителна молитва: „Моля те, боже, ако аз или член от семейството ми се разболее, нека бъде в понеделник“.

Така че повечето тревоги, за които споменах в онова съдбоносно писмо, което написах, тласкана от раздираща мъка, са разрешени. Прекъсването на тока все още се случва често, но не можем да имаме всичко, което искаме.

Това беше другото неочаквано, но силно желано постижение от писмото. Всичко в интерес на селото. Позападналият кетъринг бизнес на мама живна, хората идваха отблизо и отдалече, за да пробват „деликатесите на Шарда, които се топят в устата“, както станаха известни кулинарните измислици на мама.

Освен това, колежът най-сетне пое известна отговорност и предложи компенсация, задето неволно бе причинена смъртта на татко. Мама не искаше да приеме, но аз настоях, изтъкнах, че след като я заливат с поръчки, трябва да помисли за прилично място, от което да управлява търговията си, вместо от малката ни къща.

— Можем да купим онзи изоставен парцел близо до хълма, мамо, и да превърнем една от бараките във фабрика, да наемаме местните жени да помагат — настоях аз.

Сега бизнесът на мама (наречен Кухнята на Шарда) процъфтява. Тя наема повечето от хората в селото във фабриката си: всички мъже и жени, които са твърде стари или немощни, за да работят на полето. И снабдява много от големите дистрибутори в Бангалор и дори някои в Мумбай!

Ако татко гледа отгоре към нас, а на мен ми се иска да вярвам, че е така, той ще бъде доволен. Осигуряваме препитание на селяните, разпределяме по-голямата част от печалбата на мама сред хора, които имат по-голяма нужда от нас.

Татко щеше да бъде горд с мен, сигурна съм. Това писмо ме промени.

 

 

Оттогава станах говорител на селото ни. Аз ръководя кампанията за липсата на прилични здравни грижи и образование в селото и настоявам да се направи повече за отчайващо бедните; организирам разнасяне на храна и ваксини в клиниките, раздаване на дрехи и убежища за момичета и жени, които са жертви на изнасилване и домашно насилие.

Аз съм техният представител, защото вестниците слушат гласа ми — мога да напиша гадно писмо, което ще накара министрите да се задействат, за да избегнат негативното обществено мнение.

Получавам писма от хора, които изказват грижите си, молят за помощ, а сред молбите попаднах на едно заплашително писмо. Първия път, когато го получих, написано с едри, червени букви: „Ако не спреш веднага, ще си го получиш“, аз изпуснах листа, все едно ме беше ухапал.

Мама ме погледна с благия си, пронизващ поглед.

— Какво има? — попита тя.

— Ами… — Подадох й заплашителното писмо.

Тя пребледня, но това бе единственият външен признак за вътрешния й смут. Иначе се държеше спокойно, както винаги. Накъса писмото на малки късчета и ме прегърна.

— Винаги ще има хора, които са против теб, независимо какво правиш, Куши. Ще има още писма като това. Не бива да им обръщаш внимание. Прави онова, което смяташ, че е правилно. Хората, които пишат подобни послания — тя погледна презрително късчетата, които се надигаха при всеки порив на ветреца с дъх на тамаринд, който нахлуваше през вратата, — са страхливци, които разчитат на празни заплахи, защото нямат смелост да вършат онова, което вършиш ти. — Мама замълча. Тя обрамчи лицето ми с длани и ме погледна в очите. — Едно ще ти кажа, Куши. Знам, че се отнасяш с много плам към онова, което вършиш. Не забравяй обаче да обърнеш внимание и на чувствата на момичетата. Постави се на тяхна място. Не мисли, че знаеш кое е най-доброто за тях. Те трябва сами да решат. Знам, че оставаш разочарована, когато някоя от тях откаже да се промени. Процесът е дълъг, миличка.

— Да, мамо, знам.

Оттогава имаше още няколко злобни писма, аленото мастило редеше подобни заплахи, но не постигнаха същия ефект като първото. Понякога улавям странни погледи към мен, мъжете се мръщят и плюят, подвикват, когато водя събрания: съпрузи негодуват, че жените им са започнали да надигат глас, свекърви на жени, които вече не се държат като послушни кукли, дори майки, чиито дъщери отказват да се омъжат за избраниците на семейството.

Плаша се, но се научих да не показвам страха си. Приех съвета на мама, отпразнувах успеха си и се научих да не обръщам внимание на заплахите и подигравките, отнасях се към тях като към последствие от работата ми, махвах с ръка, сякаш бяха досадни комари.

 

 

Сега съм тук, за да помогна на Аша, затворена сред нови сарита и стари страхове, избила пот и предстоящи решения. Аша, дребно, слабо момиче, притиснато от майка си от едната страна и от бъдещата си свекърва от другата, оградили я като скоби, сложили запетайка след нея. Водопад от сарита в различни нюанси, каскада точно пред нея, докато майка й и бъдещата й свекърва й ги показват едно след друго, за да избере.

Родителите на Аша имат четири момичета — Аша е най-голямата. Мъжът, с когото е сгодена против волята си (не че е имала право на глас, никой не я е питал за мнението й), е разведен, на трийсет, докато тя е на седемнайсет, и има малко дете, за което тя трябва да се грижи. Той обаче живее в къща, не в барака като родителите на Аша и не иска чеиз, а това за родителите на Аша, които трябва да омъжат четири дъщери, е истински дар божи.

Аша иска да учи в инженерния колеж, да си намери работа, а не да се омъжва толкова рано. Опита се да каже на родителите си, но те отказаха да обърнат внимание, както се изразиха, на „капризите й“ и затова тя ме помоли да се намеся от нейно име.

Нещо трепка пред погледа ми. Вдигам очи и разбирам, че това е Аша, която ми маха, ококорена, уплашена. Усмихвам й се окуражително, избърсвам потта от лицето си с опакото на ръката, поемам си дълбоко дъх и влизам в магазина.

Магазинът за сарита е все едно да влезеш в пищен, дъгоцветен свят, толкова различен от онзи навън с противната воня на риба, канали и подправки, кръв от месарския магазин и изгнил боклук. Тук мирише на лъскави гладки платове, на обещание за нови дрехи и нещо друго, нещо екзотично. Много редици сарита, блестят във всички нюанси на дъгата по рафтовете зад щанда и се разстилат пред Аша.

— Заповядайте, госпожо, с какво да ви помогна? — пита собственикът с глас хлъзгав като разтопено масло.

— Извинявайте, аз съм с нея — отвръщам и соча Аша, а той се отдръпва, по лицето му се изписва ужас, но той не прави нищо, за да го прикрие.

— Здравей, Аша — поздравявам ведро, когато приближавам трите жени.

Майката и свекървата се обръщат и ме оглеждат подозрително. Аша ми отправя предпазлива усмивка, по лицето й се изписва страх, сенките трепкат в очите й. Жените ме гледат въпросително и аз минавам направо на въпроса.

— Питахте ли дъщеря си дали го иска? — питам аз и забождам поглед в майката на Аша.

Бъдещата свекърва сумти — едва ли ще е бъдеща, ако зависи от мен — изправя се рязко и пуска купчина сарита, които продавачката се хвърля да спаси тъкмо навреме.

— Ти коя си, че се месиш в личните ни дела? Ние предлагаме на Аша неповторима възможност. Синът ми има добра работа. За нея ще се грижат добре, а ние дори не искаме зестра! — Изпъкналите очи се въртят ожесточено след всяка разпалено изречена дума, която тя изрича.

Не откъсвам поглед от майката на Аша, която гледа ту дъщеря си, ту мен.

— Много добре знаете, че Аша е най-умното момиче в класа. Тя ще си извоюва с лекота място в инженерния колеж.

— Инженерство! — ахва бъдещата свекърва.

— Щом се дипломира, Аша ще си намери добра работа и ще стане независима — обяснявам аз, без да откъсвам поглед от майката на Аша. — Не искаш ли това за дъщеря си? Или предпочиташ да бъде вързана с мъж, почти два пъти по-възрастен от нея, да гледа детето на друга жена, след като тя самата е почти дете?

Докато изричам това, благодаря на господ, че съм отгледана и възпитана в дом на образовани хора, че майка ми не би и помислила да ме принуждава да се омъжа за някого против волята си, макар в някои отношения да е много старомодна.

Бъдещата свекърва си изкарва яда на майката на Аша.

— Защо търпиш тези глупости? Всичко вече е решено. Предлагаме всичко на дъщеря ти. Ако се откажете от този съюз, репутацията й ще бъде съсипана. Няма да й бъде от помощ, ако направи онова, което ненормалното момиче предлага. Че кой ще се ожени за Аша, ако тя отиде в колеж, където ще бъде единственото момиче в класа? И как ще омъжиш останалите си момичета, ако най-голямата ви посрами?

В погледа на майката на Аша долавям колебание. Знам, че трябва да направя нещо, при това бързо.

— Не е вярно, че Аша ще бъде единственото момиче в класа. Не знам защо всички мислят, че инженерството е професия за момчета, след като в специалност компютърно инженерство в колежа, от което Аша се интересува, има повече момичета от момчета.

Майката на Аша ме наблюдава внимателно, интересът й е събуден. Аз решавам да се възползвам.

— Накрая Аша ще си намери хубава работа, ще издържа и себе си, и ще намери човек, за когото да се омъжи, инженер като нея, който няма да обръща внимание на глупости като репутация. Ще води живот, за какъвто дори не сте мечтали, ще бъде удовлетворена от постигнатото, нещо, което — тук вече минавам границата, малко прекалявам, — ти не си имала. Да не би да искаш да има бъдеще като твоето? Бъдеще, в което да се труди денонощно и да не чува дори едно благодаря? Тя може да постигне много повече! Времената се менят. Да кажем, че не успеете да омъжите останалите си дъщери. Че какво му е лошото? Можем да живеем и без мъже. Осигурете на момичетата си образование. Нека си стъпят на краката.

Когато виждам как надеждата избуява в очите на майката на Аша и изтласква съмненията, аз разбирам, че двете с Аша сме победили. Да, обидих майката на Аша, но й казах истината. Както и повечето жени в селото, тя е търпяла живот, който не си е избрала, живот, който й е бил наложен, който понякога е мразела и едва ли иска децата й да бъдат подложени на същото, особено ако има изход.

Като я убедих, че Аша ще има работа и ще бъде независима, тя разбира, че казаното от Аша пред нея и съпруга й не е просто някаква прищявка, ами истината. Значи все пак има друг начин и тя ще се възползва от него, ще убеди съпруга си.

Майката на Аша поглежда извинително жената, която няма да стане свекърва на дъщеря й. Кърши ръце.

— Много се извинявам.

Другата жена изфучава навън с крясък.

— Ще съжаляваш. — След това трясва вратата след себе си и целият магазин се разтриса, а собственикът изскача иззад плота, лицето му е пребледняло като разредено мляко и през следващите няколко минути проверява пантите и резето, за да се убеди, че всичко е в изправност.

Намигам на Аша. Майка й я стиска за ръката.

— Трябва да учиш много и да си извоюваш онова инженерно място — нарежда тя, — докато аз убеждавам баща ти. Предстои ми битка. — През всичкото време се усмихва мило на дъщеря си.

Лицето на Аша грее като небето на разсъмване и раздава златната си увереност за поредния прекрасен ден.

— Добре, мамо — отвръща тя и се обръща към мен. — Благодаря ти.

Тръгвам си от магазина и смачквам собственика, който е застанал зад вратата и проверява пантите. Не обръщам никакво внимание на разгорещения му вик.

— Ей!

Сърцето ме прелива от радост, че съм изпълнила добре мисията си.

Навън мигам, докато очите ми привикват с безжалостните жълти отблясъци и си мисля какво ще кажа на мама. В този момент осъзнавам, че нормалните звуци на улицата са замаскирани от рев и лудешко форсиране на двигателя на автомобил, което се случва рядко дори в Домпур. Почти веднага чувам викове, писъци, ужасени крясъци.

— Ало! — чувам аз. — Ама какви ги върши този автомобил?

Едва ми остава време да видя, че колата лети прекалено бързо по пътя, вдига кафява прах, разпилява колоездачи и пешеходци като риби през дупката на мрежа, когато долавям, че някой ме вика по име, а името ми е разбито на части.

— Куши-и-и… — чувам. — Махни се оттам. — Гласът на Аша — едва разпознаваем — е станал остър от паника.

Отстъпвам назад и се препъвам на прага на магазина за сарита. Колата се отклонява от пътя си и се устремява право към мен. Наблюдавам я и не мога да повярвам на онова, което виждам.

Следва какофония: високи викове, писъци и викове, пищящи октави, които обхващат човешката паника, разбиване на дърво, чупене на стъкло.

Усещам разтърсващия вкус на шока, острия мирис на ръжда, усещането, че те бодат и разкъсват на безброй места, взрив от червено; нещо трепка, след това се установява; алени думи на мъхав бежов фон проблясват пред угасващите ми очи.