Ренита де Силва
Обещанието (28)

Радж
Дрезгавината на розов цвят

— Не е възможно баща ти да го е направил! — възкликна Радж.

— Напротив. — От очите на майка му лъха огорчение и меланхолия. Гласът й кърви от стари рани, които сълзят с прясна болка, докато коричката на времето не се отлепи. — Той беше толкова мил човек; за мен беше истински шок…

— Сигурно. — Радж клати глава и свива ръце в юмруци. Учуден е, че е обзет от такъв гняв заради майка си.

— Затова, когато те ударих… не съм по-добра от него. Сега разбирам как можа да го направи, докато е бил разгорещен, докато яростта го е заслепявала и е решил, че така е правилно. — Гласът й пресеква.

— Било е различно, мамо. Един шамар е различен от това да съдереш кожата от гърба на дъщеря си! Пребил те е, а след това те е изгонил.

Майка му кима, неспособна да проговори.

— Пиле или вегетарианско? — пита стюардесата.

И двамата отказват, но Радж моли за още една кола.

Малкият самолет на миниатюрния екран пред него е изминал малко повече от половината път между Англия и Индия. Радж постепенно добива представа за тази страна, която никога не е посещавал, въпреки че баща му го е канил много пъти, дори бе изпратил билети на Радж за голямо пътуване, които Радж върна неизползвани.

Радж отказваше, защото чувстваше, че Индия го е лишила от баща му.

Той не се сърдеше, че баща му е напуснал майка му. Разбираше защо го е направил. Не се сърдеше и за новото семейство на баща си. Но не можеше да му прости, че е отишъл в Индия. Това му се струваше окончателно, сякаш баща му напускаше него. Не можеше да прости на баща си това.

Преди баща му да замине за Индия, Радж тайно се надяваше един ден да напусне безчувствената си майка и да отиде при баща си. Когато обаче баща му емигрира, тази възможност му беше отнета. Преди виждаше баща си поне веднъж в месеца, докато бе все още в страната. След това престана да го вижда изобщо, освен онзи път, когато той дойде във Великобритания, за да види сина си, след като Радж отхвърли всичките му покани.

— Не мога да си позволя да идвам да те виждам, Радж — въздъхна баща му. — Както знаеш, имам свой бизнес и…

— Тогава не идвай — отвърна Радж. — Ти не си идвал досега. Това е единственият път.

— Защо не ми дойдеш на гости? Уверявам те, че ще ми бъде много приятно. Ще бъде приятна промяна — молеше баща му.

Радж обаче не отстъпи, заинати се. Баща му се отказа и се върна в Индия сломен, не го покани отново.

Обаждаше се по веднъж седмично, провеждаха мъчителен разговор, в който нямаха какво да си кажат, много нещо оставаха неизказани, премълчаваха се стари недоразумения и се трупаха нови обвинения.

Ти си замина и ме остави на моята майка робот. Ти имаше избор. Аз обаче нямах. Защо не ме взе със себе си?

Може би, мисли си Радж, майка му не е чак толкова студена, за каквато винаги я е смятал. Започва да подозира, че тя е пълна с чувства, които прикрива и потиска, с любов, която е скрила, и обич, която не показва заради случилото се с нея, а на него му предстои да разбере всичко.

А пък Индия — благодарение на историята на майка си, той постепенно придобива представа за тази страна на противоречия, за хората, които отдават изцяло обичта си и съдят строго, за характери, които са горещи и несломими като времето, за предразсъдъци, които властват в затворено общество, и за чувства, за океан от чувства.

Той разбира притегателната сила на тази влажна, жарка страна. Струва му се, че разбира защо баща му се е върнал. От онова, което Радж научи, докато слушаше разказа на майка си, всичко в тази страна е крайно: и времето, и хората.

Той мрази онова, което е сторила на майка му, ненавижда факта, че е лишен от изпълнената с обич жена, която тя е можела да бъде, ако обстоятелствата не са се обърнали срещу нея. Освен това, той започна да харесва образа на страната, която вижда през погледа на майка си. Той си мисли, че с течение на времето може дори да я обикне. Чувствата му към тази страна, с която е свързан, все още не са избуяли, докато негодуванието и гневът, които изпитваше към майка си, се стопяват.

— Баща ми ме обичаше най-много от всичко — прошепва майка му и го връща към настоящето. — А аз го разочаровах.

— Вината не е била твоя! Ти си обичала Гопи. Баща ти дори не ти е дал шанс да обясниш.

— Не ми даде. А от това ме заболя най-много. Затова… — Болка нахлува в гласа й, с дрезгавината на розов цвят. — Аз направих нещо след това…