Ренита де Силва
Обещанието (25)

Пуджа — пропукване
Млечният аромат на зреещ ориз

Пуджа танцува към дома, обзета от възторг, вдъхва млечния аромат на зреещ ориз, който носи вкуса на жълто слънце по устните.

Той ме обича, обича ме.

Когато обаче наближава дома и подминава мястото, където моторът бе оставен вчера, тя забавя крачка. Как да се изправи пред Шарда? Как да й каже? Спомня си как вчера лицето на сестра й излъчваше щастие; как обикновената, трътлеста Шарда изглеждаше почти красива.

Но тя не обича Гопи. Дори не го познава добре!

Всичко ще бъде наред. Пуджа ще убеди Шарда и родителите си, както е успявала винаги досега.

Когато чува съсъка на пръчката, която изсвистява през въздуха и усеща удара по гърба си; когато вижда непознатия с разкривено лице, заел мястото на баща й, когато усеща как кожата й се цепи и разтваря, тя не може да повярва. Докато отстъпва и се опитва да избегне пръчката, която опарва отново и отново плътта й, тя се пита дали не сънува, дали не е попаднала в паралелен свят.

— Не — крещи майка й, — достатъчно. Какво правиш?

Мама стиска ръката на татко и се опитва да го спре, но татко удря Пуджа с другата си ръка и не спира. Тя чува приглушен вик, писък на паника, усеща вкуса на ръжда и сол и осъзнава, че воят излиза от нейното гърло.

Светът е полудял и се е наклонил. Пуджа хвърля торбата си на земята и се свива под ударите на любимия си баща, под пороя думи, които той изкрещява с непознат глас, който звучи така, сякаш той плаче и го боли не по-малко, отколкото нея.

— Как можа да го направиш? Как можа да ни стовариш това безчестие? Да откраднеш бъдещия съпруг на сестра си изпод носовете ни? Нямаш ли срам?

Вкусът на нещастие и негодувание, на ярост и недоверие. Пламнала агония с цвят на гранат. Воят на кучето е същият като на хората. Гърбът й гори. Пръчката се счупва. Баща й пада.

Майка й се грижи за раните й под акомпанимента на солени ридания. Маже я с балсам с аромата на мента и евкалипт, на хиляди трескави сънища, на горещо мляко, смесено с ечемик и горчиви хапчета.

Шарда се е свила в ъгъла, главата й увиснала над скута.

Баща й поглежда ръцете си, същите ръце, които вдигаха Пуджа във въздуха и я въртяха, ръцете, в чиято прегръдка тя винаги се е чувствала в безопасност, ръцете, които са я наложили с пръчка безжалостно, разкъсали са нежната кожа и са разбили сърцето й.

— Ти не си моя дъщеря.

Думи, които никога не е мислила, че ще чуе, изречени с глас, познат като собственото й име, глас, който шепне нежности: „Моята принцеса, моята радост, моята гордост и щастие“.

— Не — изписква майка й.

Шарда заравя лице в ръце и риданията разтърсват тялото й.

Пуджа е изтръпнала. Озадачена. Нищо не разбира.

Баща й, който току-що се е отрекъл от нея, оглежда ръцете си, сякаш не ги познава — тези ръце, които са причинили такава болка. Но думите, които излизат от устата му унищожават, раздират тъканта на живота й.

— Отиваш при леля си Нилама в селото от другата страна на реката. Повече няма да се виждаш с това момче. И с нас няма да се виждаш.