Ренита де Силва
Обещанието (2)

Куши
Призракът на дързостта да мечтаеш за велики неща

Бомихали, Индия

В трескавите сънища, все още в полусън, си представям как пиша писмото.

На пръв поглед безвредна купчина листа превърната в грижливо написани писма, с най-красивия ми почерк. Гласът на мама продължава да се носи.

— Не забравяй, че за някои хора почеркът ти е първото и може би единственото запознанство с теб.

Главата ми е пламнала, ярки образи на кехлибарени пламъци танцуват пред очите ми, пръстите с размазано по тях мастило работят неуморно.

Ето че разбуненият ми ум шепне предупреждение от скритите кътчета на това странно легло, в което открих, че съм завързана; медицински чаршафи ме обгръщат в клаустрофобична прегръдка, докато наблюдавам своето по-младо и по-наивно аз как пише, добавя адреси, лепи пликове.

Мога единствено да усетя позивите на гадене от горчивия вкус на лепило, влажна хартия и негодувание, празният ми стомах се свива, знае, че всичко това е приключено и останало в миналото. Думите ми са изпратени, попаднали са в подходящите ръце и са задействали събития, които ще доведат до настоящия момент: това състояние на унес, този странен затвор. Какво гласи писмото?

До: Главния министър на Карнатака

Копие до: Министъра на висшето образование; Министъра на законите, справедливостта и човешките права.

Уважаеми господа,

Казвам се Куши Шанкар. Аз съм на седемнайсет години и живея в село Бомихали. Пиша това писмо до вас, защото — според мен — въпреки че сте избрани да представлявате хората от този щат и сте се заклели да полагате всички усилия за тяхното добруване, вие понякога забравяте как те, по-точно ние, обикновените хора, живеем.

Господин Главен министър, знам, че сте расъл в града, че сте започнал политическата си кариера там и сега живеете в огромна къща в най-изисканата част от града. Не ви виня за това. Просто се питам дали знаете какво им е на хората в селата, нищо повече. Говоря за хората, които би трябвало да защитавате, за които би трябвало да се грижите, чиито грижи, както ни уверявате, са ваш приоритет.

Ние не се чувстваме по този начин в Бомихали и съм сигурна, че положението е същото и в другите села. Ние се чувстваме изоставени, разочаровани. Вие ни обещавате какво ли не, за да гласуваме за вас: чисти пътища, питейна вода, медицински центрове, добро образование, а в мига, в който ви изберат обръщате гръб на всички тези обещания. Смятате ли, че постъпвате честно?

Защо ни се налага да търпим прекъсването на електроподаването всяка вечер без изключение и през нощта, докато вашите внушителни къщи в града имат електричество денонощно? Защо все още нямаме медицинския център, който ни обещава всеки политик преди избори още от времето, когато татко е бил момче и е трябвало да пътува до Домпур за медицинска помощ и лекарства? Защо трябва да се редим на опашки часове наред пред единствената чешма в общността всяко лято, когато кладенците пресъхнат, а водата с цвят на кал тече по час на ден в различно и непредсказуемо време? Къде са помпите, които ни обещахте? Къде е чистата, питейна вода?

Всички тези въпроси, които повдигам, са важни, разбира се, но те съвсем не са истинската причина, поради която ви пиша. Имам причина, за да пиша това писмо и ще ви я обясня след малко. Преди всичко написаното е молба, начин да ви покажа как е при нас и да ви помоля да направите нещо.

Сега ще ви представя един сценарий.

Представете си следното:

Инженерния колеж в покрайнините на Домпур. Говоря за онзи с внушителната порта и обточената с разлистени дървета алея, която води към двуетажна сграда с циментиран покрив и високи фронтони; с бъбриви, самоуверени студенти, чието чувство, че имат право във всичко е като допълнителен комплект дрехи. Същите студенти, чийто лъскав проспект им обещава сто процента заетост в края на четиригодишния курс, гарантира им чиновническо място.

Всяко дете в Бомихали и съседните села се опитва да проникне зад свещения портал на колежа, копнее да стане един от уважаваните студенти, наперени, напълно уверени в слънчевото си бъдеще. Родителите на всички деца от Бомихали, които се стремят натам, са селскостопански работници, за които е безкрайно трудно да осигурят на децата си образованието, което за тях е било невъзможно и затова превиват гърбове по чуждите ниви, за да получат поне някакви пари.

Тези фермери биха искали децата им да бъдат чиновници, да носят ризи и панталони, не лунги^[1] и елечета. На тях им се иска децата им да носят куфарчета пълни с документи — които те, най-обикновени работници, не могат да четат — вместо тухли и замазка или да теглят впрягове и да влачат копи сено. Те искат децата им да са изправени, вместо гърбовете им да са непрекъснато превити под тежките грижи, които светът стоварва върху тях. Те искат кожата на децата им да е поддържана, охладена от климатиците в офисите, а не почерняла от безжалостното слънце.

Те биха искали децата им да говорят английския на образованите, не канадския и тулу на масите. Те искат децата им да имат добре напълнени кореми, които увисват над коланите, а не вдлъбнати от глад кореми.

На тях им се иска децата им да ядат месо поне три пъти в седмицата, а неведнъж на няколко месеца, когато кравата, която е цялото им препитание, най-сетне се предаде и трябва да бъде заколена, а оскъдното, жилаво месо по костите й има вкус на тревога. Как ще заменят Нандини, която е била толкова вярна и е давала мляко всеки ден, въпреки че е живяла на диета и се е хранила единствено с изгоряла, жълта трева.

А селяните познават един-единствен начин децата им да получат всичко това и той е с помощта на образование, тази вълшебна дума, която обещава да попаднат в ешелона на богатите и добре уредени.

В местното училище, което посещават децата на тези работници, учителите се менят като времето, появяват се и изчезват като привидения, като богове, които от време навреме дават даршан^[2] на любимите си молители. Когато учителите изчезнат — не им се плаща достатъчно, така казват, и отиват в градовете, където да търсят по-добро възнаграждение за труда си и големия пробив, който знаят, че им предстои — не остава друг избор, освен да се съберат заедно два или три класа, без значение каква е възрастта на учениците. А те са от единайсет до петнайсет и някои от по-големите деца се заемат да учат по-малките. Е, как тогава няма да има коренна разлика между училищата в градовете и в селата?

Учителите, които остават повече от месец-два, повтарят все една мантра, без да искат изричат посланието, което родителите на селските деца са набили в главите им: учи упорито, осигури си място в инженерния колеж, махай се оттук.

И така, децата на работниците учат, а родителите им полагат допълнителен труд, за да им осигурят нужните учебници. С наближаването на изпитите селяните престават да се хранят седмица, дори две, за да изпратят децата на учител в Домпур, до центрове, които тръбят, че „гарантират сигурен успех в подготовката за университета и изпитите“.

И тези деца, които нямат нито учебници, нито учители, нито място, на което да седнат в час, издържат блестящо изпитите, високите им резултати гарантират място в Инженерния колеж. Те са поканени в града да си изберат място, тяхното блестящо, осигурено бъдеще искри примамливо пред тях.

Поне на хартия е така.

Така ли става обаче?

Мама казва, че системата е била различна, докато е расла. По нейно време всеки си избирал училището, което иска по пощата. Изпращаш формуляр и те или ти предлагат място, или не. Така че пародията, която ще разкажа, навремето е била по-лесна и не чак толкова прозрачна, както сами ще се убедите.

Както и да е, учудващото е, че моята майка, да, правилно сте разбрали, е получила предложение да учи медицина в колеж „Хосаханапур“! Станало е така, защото е спечелила първо място в целия щат и борда по образованието не е могъл да й откаже място в колежа, който си е била избрала. Тя все пак имала право на избор от всички. Ако й откажели, това можело да предизвика прекалено голям фурор, който нямало да могат да заметат под килима, както често се случвало.

Сега обаче да се върнем към моя сценарий. За да стане по-лесно, ще го разкажа от името на Сому, момчето, което миналата година изкара най-висок резултат в цялото село.

 

 

Сому и баща му пристигат, за да изберат място в Инженерния колеж. Сому изтупва мръсотията от дрехите си и приглажда косата си, като се оглежда в омазаното в прах, напукано стъкло на претъпкания градски автобус. Баща му е застанал до него, защото пътниците го притискат отвсякъде. И двамата се чувстват неловко в лъскавите си нови дрехи, купени за този ден с парите взети от фонда за спешни случаи. Бащата на Сому болезнено усеща липсата на лунги и се опитва дискретно да намести чатала, ограничен и притиснат в непознатите панталони.

Щом наближават залата за интервюта, те се нареждат на опашката от изпълнени с надежда студенти, която се вие чак до пътя, та дори по-нататък.

Сому оглежда останалите кандидати, всички самоуверени и по-добре облечени от него. Макар новите дрехи, на Сому му се струва, че не изглежда на място и няма работа в града. Сърцето му трепка обнадеждено, не че е посмял да го каже досега, но е убеден, че щом излезе от сградата като горд класиран, вече ще е поел по пътя да стане като тях, като тези самоуверени градски момчета. Надява се, че с течение на времето, част от тяхната гордост, тяхната целеустременост ще премине и у него, ще го дари със способността да избира подходящи дрехи, да изглежда така, сякаш мястото му е там.

И ето че идва редът на Сому и той забравя всичко друго, докато се концентрира над онова, което трябва да стори, над тази важна крачка, която ще му осигури бъдещето, ярко и многообещаващо като на всеки един от хората навън, които е видял, на които завижда.

Огромни електронни табла показват броя на свободните места и в сградата има климатик!

Ето, това е живот, мисли си бащата на Сому и усеща как хладният въздух успокоява сърбежа в слабините, а умът му се лута някъде в бъдещето, в което синът му има къща с климатици, в центъра на града, където всички ще живеят в лукс.

Дали двамата с татко не изпъкваме, притеснява се Сому. Да не би да мириша? Поти се повече, когато е нервен.

Бордът казва, че има единайсет свободни места в специалност „Електронно инженерство“, дисциплината, в която Сому иска да го приемат в колежа. Пресмята бързо. Има десетима студенти пред него. Дори и десетимата да изберат същата дисциплина в същия колеж, той ще получи мястото.

Момчето най-отпред на опашката избира и таблото се променя. Сому мига, изчаква секунда и мига отново. Привижда му се, това е. Един човек е избрал, а броят на свободните места вече е седем.

Поглежда към останалите дисциплини, които се предлагат в инженерния колеж на Домпур и решава бързо. Дори да не се добере до електроника, може да избере електрическо инженерство (осем свободни места) или дори механика (десет места). Все добри специалности с гарантирана работа след това. Не се притеснява. Има достатъчно места. След това остават четирима пред него и в електрониката местата свършват, остава едно в електрическо инженерство и три в механическо.

Как стана така?

— Моля те, всемогъщи Ганапати — умолява той и търси утеха от господ, на когото досега се е молил по задължение, единствено по настояване на майка си. Поглежда баща си, който подръпва яката на ризата, сякаш го задушава. Баща му определено се чувства зле в непознатите дрехи и чака нетърпеливо да си сложи обичайната униформа от елече и лунги. Усмихва се широко на Сому и стиска ръката му. Той няма представа какво става, тъй като не може да чете. Но пък Сому може, ала и той не разбира нищо.

Какво, за бога, става тук?

Докато дойде негов ред да избере, нито в електронно инженерство, нито в електрическо и механично не са останали места. Има само едно място в строително инженерство и той решава да го избере, но преди да го направи, това място също изчезва, таблото издава бръмчащ звук, също като обезумяла пчела и „1“ се превръща в нула пред размазания му поглед и свито сърце.

Какво ще прави? Как се случи това?

Баща му понечва да го шляпне по гърба, но в същия момент вижда лицето на Сому и не казва и дума. Тихо извежда нещастния си син навън.

Има, разбира се, места и в други колежи, но те са прекалено далече, така че как ще стигне там, как ще си позволи цената на общежитието? Поне в колеж Домпур щеше да бъде студент, който пътува всеки ден и помага на баща си вечер.

Бащата на Сому се опитва да изглежда весел заради сина си, но му е трудно да запази усмивката на лицето си. Тя потрепва, копнее да се запази, устните се отпускат в ъгълчетата на устата. Сому беше единственият шанс на семейството да се измъкнат от беднотията; всички разчитаха на него.

Баща и син почти не обръщат внимание на блъсканицата в автобуса, застанали са един до друг, но не разговарят. Бодливите нови дрехи са залепнали за гърбовете им от жегата и те се опитват да не мислят за надеждите и вълнението, които ги бяха подели, докато пътуваха към града. Сградата, която изглеждаше пълна с обещания и възможности, уверените хора, сякаш всички до един им се подиграваха, задето се бяха осмелили да предположат, че мястото им е там. Те са и винаги ще си останат аутсайдери.

И така, те се връщат в селото, разочарованието ги следва като нелюбимо домашно животно, изгубените надежди ги притискат като призрак. Призракът на смелостта да мечтаят прекалено много.

Сому е все още в списъка с чакащите за инженерния колеж в Домпур, но не таи голяма надежда. Какъв е смисълът?

От сега нататък ще гледа на надеждата като на враг, няма да си позволява весели фантазии и ще проявява огромно недоверие към всеки щастлив завършек. Ще стане фермер като баща си, ще плаче, докато подканва воловете да напредват по напуканата от сушата земя, която никога няма да бъде негова, и гневът ще гори в гърдите му като неугасващия пламък на слънцето. Той е направил проучване и разрешил тайната на изчезналите места. Знае защо нито едно селско дете, без значение колко е умно, не е прекрачило внушителните порти на инженерния колеж и не е попаднало от другата страна.

Изгубените места не са изгубени, те са купени от хора като вас, господа, министри и адвокати, политици и доктори, достатъчно богати хора, готови да дадат подкуп и да купят пътя на децата си към бъдеще, което не е предвидено за селянчетата.

Това е истината. Единствените, на които им е осигурено добро бъдеще, са онези, които разполагат с достатъчно пари, за да си купят пътя нагоре. Техните деца ще постъпят в инженерен колеж, но няма да учат. Ще се наливат с алкохол, ще бягат от часове, а ако директорът се осмели да ги изключи, те ще направят стачка. Ще затворят колежа. Ще настояват за по-малко учебни часове и повече почивки. Влиятелните им родители ще се обърнат към местната полиция и политици, които на свой ред ще притиснат директора и той ще отстъпи, както винаги. След няколко години, въпреки че въпросните студенти са се провалили на всички изпити, на които са се явили, те ще издържат последния изпит през последната година с отличие, новоизкласили инженери, които ще започнат да строят многоетажни сгради на основи толкова слаби и нестабилни като техните, които ще се срутят след няколко години и ще избият многобройните семейства, които живеят в тях. Ще им държи ли някой сметка? Ще изгубят ли работата си?

Вие как мислите?

Те ще отидат на друга работа, откъдето отново ще си купят пътя към ешелоните на властта и ще създадат напълно бездейни люде като вас, господин Главен министър и ще управляват и щата ни, и страната като дърпат вашите конци.

Не сте ли започнал кариерата си като градски инженер, господин министър на правосъдието, на законите и човешките права? Не бяхте ли един от инженерите, които участваха в строителството на моста близо до Мангалор, който се срути и изби сто и петдесет човека, седемдесет от тях деца в училищен автобус?

Може и да кажете: „Куши, ти си едва на седемнайсет години, откъде знаеш всичко това? Защо си измисляш? Кой ти каза тези лъжи и измислици?“

Точно така, това ме довежда до болезнения въпрос — до истинската причина, поради която пиша това писмо. Стигаме до татко. Той ми разказа всичко това.

Татко ми преподаваше в селското училище през всички тези години, но след това беше издигнат в инженерния колеж в Домпур и там започна голямото му разочарование.

Татко беше щастлив, докато преподаваше тук, в селото. Той не искаше да се мести в инженерния колеж, да стане поредният учител, който обръща гръб на селските деца заради по-зелена трева. Той се двоумеше и протакаше. След това обаче си каза, че ако преподава в колежа, може да успее да вкара някои от селските деца. Остана удивен защо те не получават местата, които заслужават. Истината е, че нито един от нас нямаше представа за истинските размери на измамата там. Затова накрая той реши да приеме.

Беше най-лошото решение в живота му.

Скоро откри къде отиват „изгубените“ места. Канеше се да направи нещо по този въпрос, но преди да успее, се случи ужасът, който искам да разкажа.

Баща ми беше човекът, който изключи студента, сина на влиятелен политик (сигурна съм, че знаете за кого говоря). Татко беше повикан в кабинета на директора и му беше заявено в прав текст да не смее повече да изключва когото и да било, независимо колко провокативни са обстоятелствата. Татко отказа. Студентите му се държаха неприемливо и той ги отстраняваше, без да помисли колко влиятелни са родителите им. И така, студентите започнаха стачка. Тъй като не бяха доволни от това, решиха да чупят и рушат. Запалиха библиотеката.

Татко обичаше книгите повече от всичко, любов, която е предал на мен и не можеше да понесе нарочната съсипия на тези книги, за които учениците му на село биха дали какво ли не.

Представям си татко в онази библиотека — мятащите се пламъци с цвят на шафран, димното покривало — очите му парят, дъхът не му достига заради лютите изпарения, а той изтласква студентите навън, спасява ги всички. И тогава… острият мирис на болка и обгоряло, ненаситните пламъци ближат жадно краката му, оставят болезнени ласки, докато пълзят нагоре по тялото му сред съсипаните разгорели се страници — изметнати гръбчета, кремави страници се свиват, цялото знание, което се съдържа в тези черни завъртулки върху бели страници, които се превръщат в сива пепел. И да поемеш следващата глътка въздух, чист бял въздух неочаквано се оказва въпрос на живот и смърт…

Съжалява ли татко, че е влязъл в сградата? Изпуснал ли е последната си глътка въздух задушен от дима, замислен за нас? Боляло ли го е? Старая се да пропъждам тези картини, тези ужасни образи от последните мигове на татко, които нахлуват в сънищата ми и ме преследват дори след като се събудя.

Опитвам се.

Убийците на татко не са наказани. Не са прекарали дори един ден в затвора. Сигурна съм, че не са искали да убият никого; те са вандализирали обществена собственост, това е всичко. Тази собственост е за такива като тях, но не и за селските деца. Те са причинили разруха за хиляди рупии. А това са пари, с които цяло едно село може да се храни седмици наред.

Докато пиша това писмо, въпросните подпалвачи се подвизават по коридорите на инженерния колеж в Домпур, не посещават лекциите, не си водят записки, уверени, че ще изкарат изпитите си с отличие. Те не са платили за онова, което са направили, задето ме лишиха от баща, а нашето село от един изключителен учител.

Това е всичко, което имам да кажа.

Куши

П. С: Знам, че може да не направите нищо за това писмо, че ще го захвърлите като празните приказки на една ученичка, ако изобщо го прочетете. Но пък на мен ми омръзна да се чувствам безполезна, все едно ръцете ми са вързани. Изпращам копие от писмото до издателите на „Декан Хералд“, на „Хинду“ и на „Таймс ъв Индия“.