Ренита де Силва
Обещанието (18)

Куши
Прасковената прегръдка на залязващото слънце

Мама е писала тези писма до майка си, преди аз да се родя, за да не допусне същите грешки с мен. Какво е направила?

Около мен, в това непознато бъдеще, сестрите се суетят, комарите жужат, количките скърцат, пациентите стенат. Минава лекарят, за да ме провери, цялото му същество излъчва изтощение, кръгове с цвят на патладжан са се впили около уморените му очи. Лицето му, квадратно под тях, с посивяваща коса, мил поглед, който забелязва всичко на мига, отговаря на всичко, което си представях, докато го слушах да говори с мама.

— Млада госпожице, за мен е истинско удоволствие да се запозная с теб както трябва — усмихва се той и протяга ръка. — Чувал съм много за теб, за всичко, което си направила за селото си, че и отвъд него. Правим всичко по силите си, за да те върнем към най-добро здраве, за да продължиш с добрата работа.

След като той излиза, аз затварям очи и си представям, че съм навън, че подскачам сред полето, което блести в зеленикаво златисто под прасковената прегръдка на залязващото слънце. Въздухът пее, докато аз танцувам покрай мъжете, които се връщат от работа, елечетата им пропити с пот, раменете отпуснати, мислите насочени към топла храна и топло легло, покрай бараки, където самотен дим придава на небето по-тъмен нюанс сиво и семействата се събират за вечерята. Кокосовите дървета се поклащат под поривите на приятния вятър, който разнася аромат на зряло манго, пържена риба и ориз, горещи чапати и поръсени с подправки картофи.

Отварям очи и се връщам към наситеното с болести настояще, стискам писмата на мама и вдъхвам мириса на фенил и болка, на агония и молби.

Преставам да мисля за разочарованието, което изпитвам, и продължавам да чета писмата.

Пуджа… макар да не искам, започвам да харесвам този образ. Дръзка, щастлива, освободена. Мама, от друга страна, изглежда прави всичко по правилата, страхува се да не стори нещо нередно.

Въпреки това ми позволяваше да правя всичко, което исках. Тя се страхуваше за мен, въпреки това поощряваше каузите ми, радваше се на любопитството и напористостта ми. Да не би защото бе твърдо решила да не повтаря грешките от миналото, както казва в писмото? Тя ли е дърпала Пуджа назад? Това ли ги е разделило?

Мисля, че мама е имала чувства към Гопи, но се е старала да ги отблъсква, мило момиче, което се е страхувало да не кривне от правия път. Толкова различна е от човека, който винаги ме е поощрявала да бъда.

От тогава до сега. Какво се е случило, за да промени онова невинно момиче, което толкова много е обичало сестра си? Кога тази обич се прелива в омраза, кога смехът се задушава и преминава в замислено мълчание? И защо?

Посягам към следващото писмо.