Ренита де Силва
Обещанието (17)

Пуджа — детство
Приспивни песни със зелени пръсти

Извадка от училищния доклад на Пуджа Рамеш, девети клас, 15 години

Тази година Пуджа се справя малко по-добре, но слабите й оценки показват, че все още й предстои дълъг път. Пуджа е умно момиче, което трябва да се съсредоточи повече в час. Разсейва се лесно и мечтае по време на часовете, очевидно е, че умът й е някъде другаде. Но Пуджа е роден лидер, всички я обичат и се обръщат за съвет и мнение към нея.

* * *

Пуджа е избягала от училище и прекарва един забранен, великолепен, мързелив следобед край езерото, където музикалният плисък на вълните се носи редом с шумоленето на тръстиките и я приспива. Синьо-смарагдовата шир е осеяна със сърцевидни листа и водни лилии, бели с жълта сърцевина, кацнали като жертвоприношения на повърхността.

Със затворени очи тя се обляга на смокинята, ароматните клони шепнат приспивни песни със зелени пръсти, нежен ветрец повява на лицето й. Наблизо се носи дрезгавият глас на жаба и тя си я представя как клечи върху листо на лилия, дебела, лигаво зелена, изпъкналите й очи се въртят и търсят мухи. Някъде наблизо лае куче, обаждат се кокошки и звучат като възмутени рибарски съпруги, които се разправят с досадни купувачи на пазара. Към нея се носи мирис на готвено: препечена канела и карамелизирана захар. Тя мисли, че Джанакиама, чиято къща се намира до езерото, сигурно прави кир, за да отпразнува назначението на сина си като таксиметров шофьор в Бангалор.

Пуджа си представя лъжица кир, вкуса на накиснати в сироп стафиди и сладостта на ядките избухва в устата й. Стомахът й ръмжи.

Кога за последен път мама е правила кир? Не помни. Мрази бедността, казва си тя и изтръгва шепа бурени. Клон от кокосова палма пада с трясък на земята в овощната градина на Джанакиама. Тя отваря очи и се обръща, за да погледне. Да, права е.

Водата в езерото се разплисква, когато жабата скача. Тя посяга мързеливо към един камък и го хвърля във водата, иска й се той да подскочи. Пъстри сенки си играят на криеница със слънцето.

Тя затваря очи отново и се оставя в ръцете на разкошния сън.

Дум, прас, туп! Шумът изригва в мързеливия следобед, гръмовен звук, който приближава все повече до Пуджа. Тя стиска очи и се опитва да успокои блъскащото си сърце.

Ръмженето спира точно пред нея. Чува нечие дишане, на шумни глътки, съвсем до нея.

— Слушай, това е моето тайно място. Какво търсиш тук? — Мъжки глас. Груб, дрезгав като на жабата и много познат. — Избягала си от училище, нали? Защо ли не съм изненадан? — Смях се промъква зад дрезгавината.

Пуджа отваря очи и вижда издрани пръсти, безкрайни крака и дълго, добре оформено тяло, което завършва с познато лице.

— Ти!

— Крадеш сандалите на нищо неподозиращите вярващи, бягаш от училище. Ти католичка ли си? Тези грехове могат да те пратят направо в ада, освен ако не признаеш… — Мускулите му стават на вълни, когато слага ръце на бедрата и клати глава, а падналата над очите коса танцува.

— Да не би да си шпионин на матроните на селото? — сопва се тя, защото му е безкрайно сърдита, задето е прекъснал спокойния й ленив следобед.

Той отмята глава назад и прихва.

— Бях забравил колко си смешна.

Тя все още обмисля подходящ отговор, когато той се навежда, навива панталоните и нагазва в езерото.

— Ти какви ги вършиш? — провиква се тя, когато вижда как краката му изчезват под водата. — Там е дълбоко. Можеш ли да плуваш?

Той се обръща и присвива очи към нея.

— Не — ухилва се. Водата плиска около кръста му.

Прави още няколко крачки и пристъпва назад, без да откъсва очи от нея, след това се подхлъзва и размахва ръце. Усмивката му застива, преминава в удивление, а след това за частица от секундата в страх, преди тялото му да се скрие под водата.

— Не! — изкрещява тя и потрива очи, неспособна да повярва на очите си. И Пуджа не може да плува. Какво да прави?

Въздухът е жълт от страх. Има вкус на ужас, мастиленочерен.

О, мили боже, какво да прави? Тя затваря очи и започва да се моли. Моля те, господи, умолявам те.

— Бау!

Пуджа скача. Той е застанал пред нея, от него капе вода и мирише на лигаво, на езерни водорасли и трева.

— Ти ме излъга! — изписква тя. — Ти…

Вдига ръка, за да го удари, но той вади мокра ръка иззад гърба си и й подава букет от мокри водни лилии.

— За вас, госпожо. — Прави шеговит поклон и капки вода се пръсват навсякъде.

Тогава тя прихва и приема водните лилии, докато препускащото й сърце се успокоява. Перва леко мократа му длан.

— Благодаря ти. С мотор ли дойде?

Той кима към пътя и тя вижда мотора да блести под един фикус.

— Ще се съглася да ме повозиш едва след като си напълно сух — заявява тя, а той отмята глава назад и прихва.

* * *

На следващия ден, когато тя излиза от училище, той я чака.

— Искаш ли да се повозим?

— Благодаря — отвръща Пуджа.

Докато отпрашват, тя го е прегърнала и не може да се нарадва на зашеметяващото удоволствие от свободата, която изпитва извън пределите на селото и ограничените хора.

— Защо аз? — пита го тя.

— Караш ме да се смея — отвръща простичко той.

— Да знаеш, че тези излизания с теб не влияят добре на репутацията ми.

— Интересува ли те?

— Не точно. Чувствам репутацията си като примка около врата.

Тя усеща как смехът му започва от основата на стомаха и гъргори до гърлото.

Завежда я на китайски ресторант в Палмипур и я обсипва с деликатеси: манчурско гоби^[1], подлютено пилешко, млечно шоколадов шейк.

След това той казва, сякаш отговаря на въпроса, който е задала по-рано.

— Ти си забавна. Ти си непредсказуема. Различна си от останалите момичета и по-красива от тях.

Тя отпива дълга глътка млечен шейк.

— Ха! Аз съм просто поредното ти завоевание. Нямам нищо против, стига да ми купуваш по един такъв всеки ден.

Той се усмихва, след това я поглежда. Неочаквано е станал сериозен.

— Ти внасяш в живота ми смеха, от който толкова много се нуждая, Пуджа. Мама е починала, когато съм бил на три. Баща ми е тиранин. Той чака да правя всичко, което каже, никога не пита какво искам аз… — В гласа му има много горчивина. — Просто искам да се поотпусна, да се позабавлявам.

— И да ме съсипеш.

— Може би.

— Междувременно обаче искам да се забавлявам.

Той се пресяга през масата и поема ръката й в своята.

Ако бяха в селото, мисли си Пуджа, досега всички да са проточили вратове и слухът вече да е стигнал до Домпур, че и отвъд, а репутацията й да е съсипана непоправимо. Тук ги погледнаха двама, но няма никаква опасност някой да ги изпорти пред родителите им, защото никой не познава нито нея, нито родителите й.

Пуджа си представя реакцията на сестра Сима, ако види преплетените им ръце и си спомня надутия й глас. „Забравете да докосвате момчетата, дори похотливите помисли за тях са грях.“ Тя се киска.

— Ти си най-красивото момиче в селото. И аз не изглеждам зле. Двамата сме страхотна двойка. — Очите му пламтят като въгленчета в угасващ огън.

— Това ли е всичко? Ами ако се появи по-голяма красавица?

— С теб се разбираме, Пуджа. Отвътре сме еднакви, писнало ни е от селото и от безсмислените ограничения, твърде добри сме за тях.

— Така си е.

— Да скрепим приятелството си с млечен шейк — предлага той. — Стига да е останал… — Той наклонява чашата. — Не мога да повярвам! Изпила си и твоя, и моя.

— Така ти се пада. — Тя се смее.

Това бе началото.

* * *

Той започва да я взема от училище всеки ден.

Добре че Шарда вече не е с нея, защото никога не я изпуска от очи и непрекъснато я предупреждава от опасностите за репутацията й. Сега Шарда е в колежа в Домпур, преди да отиде да учи в университет.

Той я чака край колибата на Наги, нали трябва да са дискретни, затова се стараят да не показват, че се познават. Пуджа върви по едната страна на пътя, докато той тласка мотора по другата, не й обръща внимание и щом и двамата усетят, че не ги следват любопитни погледи, той пресича, скача на мотора и двамата отпрашват.

Има дни, в които тя изобщо не ходи на училище и прекарва целия ден с него, обикалят провинцията на мотора му.

Отиват колкото е възможно по-далече от селото. Сядат на скалите край морето, слушат как реве и кипи, вкусват солените пръски, наблюдават как вълните танцуват по време на прилива.

— Ти си най-добрата ми приятелка — заявява той и захапва стръкче трева. — Когато съм с теб, се чувствам завършен — казва той и я поглежда с одухотворените си очи.

Независимо от всичко, което е чула за него и за дивото му поведение, тя му вярва.

Един ден, когато бяга от училище и отива при колибата на Наги, за да го изненада, го хваща да флиртува с момичетата от шивашкото училище.

Не му говори две седмици.

Той я преследва безкрайно много, неуморно, докато накрая тя се съгласява да се повози с него на мотора му.

— Защо? — изкрещява тя над рева на мотора, прегърнала го, отпуснала буза на якето му, докато се наслаждава на кожата и вдъхва мириса на лимон и моторно масло. — Защо флиртуваш с всички момичета? Защо искаш всички да те обичат? Флиртуваш дори с онази грозница госпожа Сунитая. Сякаш е предизвикателство да накараш хората да те обичат, а след това се отегчаваш от тях и ги захвърляш като бананови обелки. — Вятърът разнася думите й навсякъде, омаловажава тежестта им, но тя никога не е била по-сериозна от този момент, в който пита. — И мен ли ще захвърлиш така?

Той спира мотора. Намират се на кален път, от двете им страни има поля със захарна тръстика, реката блести в сребристо зелено в далечината, сладкият аромат на нектар се носи във въздуха.

Вятърът, който гали лицето й, има вкуса на разтегната до предела граница. Мирише на неловкост и срам, на съжаление. Жълт е от прахта, натежал от влагата, а очите й парят и са замъглени.

Тя скача от мотора. Той остава на седалката и се обръща към нея. Изражението му си остава неразгадаемо.

— И така — опитва се да говори по-небрежно тя. — Защо спряхме тук?

— За да ти отговоря на въпроса.

— Така ли?

— Ела тук.

Тя отива при него. Той стиска ръката й. Тя се моли да не мине нито автобус, нито рикша, нито фермер с волска каруца, нито една жена понесла бала сено, да не би да прекъснат онова, което той се кани да каже.

— Аз… много искам хората да ме харесват и както ти каза, старая се да ги печеля. Чувствам се по-добре, когато те капитулират. — Очите му, с цвета на невенчета, блестят тържествено на слънцето.

— Най-вече жени — уточнява тя.

Той се ухилва.

— Точно така. — След това, нежно като розовата целувка на зората, която заличава съня от подпухналите очи на мастиления хоризонт, той продължава: — Но ти… ти си различна.

— С какво?

Той я поглежда и сякаш вижда вътре в душата й всичко, което е тя — и доброто, и лошото у нея — онази Пуджа, която подлудява матроните, онази Пуджа, която баща й е поставил на пиедестал, онази Пуджа, която е тежкият кръст на майка си, онази Пуджа, която е пълна противоположност на сестра си. Сякаш пронизващият му кафяв поглед успява да картира дълбините на душата й и харесва всичко, което открива вътре.

— Отвътре си същата като мен — казва тихо той. — Копнееш за повече от това — замахва с ръка, за да посочи калния път и полята.

Тя кима, ръката й е в неговата, сякаш там й е мястото, сякаш е открила истинския си дом.

— Не возя абсолютно никой друг на мотора си. Единствено теб. Знаеш го.

Тя се усмихва. Въздухът е тържествен, звънти в радостно жълто, разпръсква ухание на плодове и щастие.

— Харесвам те, Пуджа — признава той, — харесвам те много.

Тя му вярва.

— И аз те харесвам. — И наистина е така.

Той я прави щастлива. Когато е с него, мечтата, която таи открай време — да избяга от оковите на селото, да се освободи от ограниченията му, от безсмислените правила, които й се налагат и смазват духа й, — й се струва на една ръка разстояние.

Селото им винаги е било малко за нея и когато тя е с него, може да надникне отвъд границите към различни, по-широки хоризонти. Когато е с него, тя може да избяга от селото и потискащите му ограничения, от потискащите правила и поне за кратко може да се престори, че е друга, жена с различен, бляскав живот.

Селяните, които я обожаваха като малка и се усмихваха мило на лудориите й, сега стискат устни и й дават съвети, за които не е молила и не иска да чува. Не може да направи и две крачки без някой да я спре, за да я наставлява колко е важно да имаш добра репутация. Ако чуе думата „репутация“ още веднъж, мисли си тя понякога, ще скочи в някой кладенец и ще се удави. Не знае защо всички са се загрижили за нейната репутация повече от нея. Тя си я представя като освирепял звяр, който я следва на всяка крачка и надига глава, щом тя се отклони от правия път.

Баща й я глези, но дори с баща си не може да прекалява, да покаже истинското си аз. Понякога има чувството, че вътрешно умира, живителните й сили са задушени от ограничено мислене, от нищожността на селяните.

Това момче разбира. Той се чувства по същия начин.

С него тя може да бъде себе си.

— Искам да избягам — заявява той.

— Може ли да дойда и аз? — пита Пуджа.

— Да не би да мислиш, че ще тръгна без теб?

Тя сяда до него и се усмихва, потапя се в гърления му смях и вкусва задоволството, докато вдъхва пикантния аромат на лятната вечер. В този момент е в мир със света.

Ето че този път не се страхува от неизбежното връщане в задушаващите граници на селото, от товара, че няма да може да оправдае идеализираната версия на баща си за нея, че ще разочарова семейството си: непрекъснатите тревоги на майка си за репутацията на малката дъщеря, а сравнението между „доброто“ момиче Шарда и „лошото“ Пуджа вече не й се струва непреодолимо.