Ренита де Силва
Обещанието (14)

Куши
Един съвършен пакет

Оставям писмото на мама, в което описва първата си среща със сестра й и мигам, докато се опомня. Всичко ме боли — тялото ми все още се оплаква от удара, който е получило. Главата ми тежи, гърлото ми е пресъхнало.

С огромно усилие отблъсквам физическото неразположение и вместо това мисля над онова, в което винаги съм вярвала. Други семейства в селото имат повече братя и сестри, първи и втори братовчеди, отколкото могат да запомнят, докато на мен ми беше казано, че нямаме никакви роднини, че татко е бил едно дете, също и мама, че техните родители са починали много преди аз да се появя.

Мама ми е казвала, че е искала много братя и сестри за мен. Само че господ й е дал единствено мен.

— Ти си всичко, за което съм се надявала, че и повече — ми казваше тя. — Всички отговори на молитвите ни бяха съчетани в един пакет. С баща ти бяхме благословени многократно. Оттам идва и името ти: „Куши“, което означава щастие.

Две жени седят на леглото до моето, една до друга, говорят си. Едната има бухнала сребриста коса като четка, а другата е плешива. Те обаче имат еднакви очи с цвета на сандалово дърво, дълбоки очи на изпити лица. Сестри.

Сестрата, която мама описва в писмото, това малко момиченце, в което се е влюбила, жената, която не мога да повярвам, че е истинска, сега пътува насам. Дали прилича на по-млада версия на мама?

Сълзи блестят по редките мигли на плешивата. Другата нежно ги избърсва с края на сарито.

Мама е най-изпълненият с обич човек, когото познавам. А ето че цял живот се е преструвала, че сестра й не съществува. Защо мама не говори за нея? Какво е прекъснало връзката между двете? Защо не са се свързали по-рано?

Жената с рошавата коса оставя лимонено зелено сари на леглото до моето. То контрастира ярко с жълтеникавите болнични чаршафи. Тя вади кутия за храна от платнената торбичка до нея и я отваря върху сарито, което служи за покривка. Отчупва парче чапати, увива го около един картоф и го подава на разстроената си сестра. Жестът е толкова нежен, че усещам болка.

Неочаквано, отчаяно ми се иска мама да е тук, до мен. В писмата, които току-що прочетох, мама описва как е готвила с нейната майка. Мама продължи тази традиция с мен, двете готвехме заедно всяка вечер, когато се прибирах у дома след училище.

— Ти знаеш как да оправяш света, Куши. А това е как можеш да притежаваш света — казваше тя, вадеше дъската за рязане и ножове, червен лук и глава чесън, корен джинджифил.

— Първо кълцаме — обясняваше тя, а пък лукът сякаш се оставяше в ръцете на виртуоз, се разпадаше на стотици съвършено еднакви парченца под вещите й пръсти — чевръсти пръсти, които потрепваха без усилие, докато държаха ножа.

— Така ли се притежава светът?

Тя се смееше на презрението в гласа ми.

— Миличка — казваше тя. — Готвенето е изкуство, творчество. За мен, това е най-близкото до начина, по който се чувства господ. Ако успееш да придумаш упоритите съставки да споделят аромата си, ако успееш да накараш инатлив лук да танцува на твоята музика, ако успееш да го нарежеш, без да се разплачеш, тогава можеш да направиш всичко. Красивата храна, овкусена с любов и усет, е най-великият дар, който да предложиш. Когато го направиш, хората ще искат да ти дадат нещо в замяна. Диктаторите отстъпват, кралства се прекланят. Притежаваш света по мирен начин.

Тогава се смеех заедно с мама, наричах я мечтателка, без да вярвам напълно на думите й. Истината е, че стигнах до нейния начин на мислене. (Въпреки че все още не съм убедена и се съмнявам, че някога ще бъда що се отнася до „притежаването на света“.) Обичам да стоя до мама, докато тя кълца и разбърква, докато пържи и пошира, докато овкусява всичко щедро с клюки и смях.

Ще ми се да направя това сега. Ще ми се да стана, да отида до края на стаята, да се измъкна през вратата на болницата и да изляза в ароматния свят навън, окъпан в кехлибарения блясък на следобедното слънце.

Поразява ме ослепителна светкавица от гняв и негодувание. Иска ми се да дръпна всички тези тръбички, заради които съм в леглото. Сълзи парят очите ми и замъгляват буквите. Никак не ми е приятно, че това се случи с мен. Не ми е приятно, че животът ми зависи от благоволението на непозната леля, от това дали тя ще се съгласи да ми стане донор. Мразя всичко и всички, дори сестрите на съседното легло.

Искам да готвя, да организирам протест. Всичко би било по-добре, отколкото да съм затворена тук — с машини, които вършат работата на тялото ми, — отброявам часовете, докато се срещна с лелята, за чието съществуване дори не съм подозирала. Тази леля, на която разчитам и се надявам, че каквото и да се е случило в миналото, състоянието ми ще събуди в нея достатъчно жалост, за да ме спаси…

Насочвам се от мислите, завладени от „ако“, и се връщам към готвенето с мама.

Първия път, когато приготвих цяло ястие сама — пиле зелена масала с кориандър и сервирано с варен на пара червен ориз — мама ахна от удоволствие и се усмихна така, сякаш лицето й щеше да се разполови, след това покани всички жени в селото да пробват.

Тогава познах радостта, която мама изпитва от готвенето. Смесваш всички тези най-различни съставки, за които можеш да се закълнеш, че нямат нищо общо помежду си, които поотделно нямат никакъв вкус, прилагаш малко топлина, добавяш добре подбрани подправки и хоп, сместа се получава красива, вкусна, божествена — съвършен съюз. Най-хубавото на готвенето е удоволствието да споделиш с други, да видиш как вкусовите им рецептори се възпламеняват, а лицата оживяват, докато пробват последното ти творение. Казах това на мама и бе истинско удоволствие да видя как радост озари лицето й също като луна в безоблачна лятна вечер.

Ти си се влюбила в сестра си, когато тя се е родила. Какво се случи след това, мамо? Какво се обърка?

Посягам към следващото писмо.