Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Sister’s Promise, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветана Генчева, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ренита де Силва
Заглавие: Обещанието
Преводач: Цветана Генчева
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: първо
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: Държавна печатница „В. Александров“, Враца
Редактор: Златина Пенева
ISBN: 978-954-399-255-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9059
История
- — Добавяне
Пуджа — детство
Семенца от отворена шушулка
Извадка от училищния доклад за Пуджа Рамеш, първи клас, 7 години
Пуджа е интелигентно момиче, но не се старае достатъчно. Лесно се разсейва. Навлича си неприятности главно защото не обръща внимание и/или говори прекалено много и не се съсредоточава над работата си, но е готова веднага да се извини. Много е популярна и всички я обичат.
* * *
— Ти си много специална — казва сестрата на Пуджа.
— Защо? — пита Пуджа и усеща тръпка, защото знае какво следва.
— Ами… когато си се родила, не си дишала. Всички плачели и тогава…
— И тогава? — Независимо колко пъти Пуджа чува тази история, свързана с раждането й, тя се ококорва, омагьосана от разказа.
— И тогава си се обадила, надала си жално мяукане, което спряло жалните вопли. Това бил най-прекрасният звук в изпълнената с тъга стая. Сълзите на всички се превърнали в смях, докато благодарят на господ за бебето чудо — отговорът на молитвите им, — специално, съвършено, истинска радост. — Гласът на Шарда е топъл като прегръдка, сладък като кир.
Пуджа се смее, радостта й прелива.
Шарда държи Пуджа високо в свитите си ръце и я кара да опише онова, което вижда.
— Виждам отвъд океана, чак до края на небето, до онова място, на което небето поглъща слънцето и изплюва луната, което понякога ни спуска дъга — отвръща Пуджа.
Шарда я спуска внимателно на земята и се втурва вътре в къщата, за да донесе стола от тръстика, който се разпада, а нишките се разплитат като сухи, кафяви змии.
— Какво правиш, Шарда? — пита Пуджа и подскача от крак на крак. Боса е и е обяд, слънцето представлява яростна огнена топка в безоблачното небе, земята е пожълтяла, палещо гореща.
— Чакай малко. Така — отвръща Шарда и се качва на столчето и присвива очи към далечината. — Мислиш ли, че съм висока колкото теб, когато те вдигнах?
Пуджа кима, разсеяна от златокрило водно конче, кацнало на цветето до нея. Опитва се да го хване, но то трепва с крилца и отлита.
— Не виждам отвъд колибата на Суматиака — заявява Шарда и скача от стола.
— Наистина ли? — пита Пуджа, забравила за водното конче.
— Наистина ли видя морето?
— Видях го, наистина — скача възторжено Пуджа и отправя на Шарда широка усмивка с няколко липсващи зъбчета. Току-що са паднали долните й два зъба и новите още не са започнали да растат. Шарда дава на Пуджа и своето мляко, за да пораснат бързо зъбките й.
Шарда вдига сестра си и я завърта.
Малката си представя, че е балерина и полата и плитките й летят зад нея. Когато се чувства пияна от щастие, Шарда спира и я притиска близо до себе си.
— Ти си единствената, която успява да види чак до края на небето — прошепва Шарда в ухото й. — Никой друг не го може — да види тайното място на небето, което понякога ни дава дъгата, стига да сме били много, ама много добри.
Пуджа прегръща сестра си през врата, вдъхва мириса на сапун, кокосово масло и пот.
— Наистина ли? — мълви тя, стиснала очи, главата й все още отпусната назад със стойката на балерина.
— Знаеш ли защо е така, Пуджа? — Дъхът на Шарда топъл, с дъх на подправки по врата на малката, гъделичка косата й, кара косъмчетата да трептят и тя се киска.
— Защо? — пита тя, когато престава да се смее.
— Защото си уникална — бебето, което успяло да се пребори със смъртта още при раждането. Ти си най-специалното момиченце на света, теб те обичат всички, дори небето. Дори е записано в училищния доклад.
Пуджа се смее и моли сестра си да я завърти отново. Шарда изпълнява и светът около тях се размива в цветове.
Пуджа отваря уста и вкусва въздуха с дъх на хлебно дърво. Стомахът й ръмжи, но тя е заситена, защото е убедена, че казаното от Шарда е истина.
Момиченцето забелязва как очите на родителите им омекват, когато я видят. Разбира го по начина, по който селяните я щипват по бузите и отбелязват, че е най-сладкото и красиво ангелче, което някога е красило скромното им селце.
— Дори по-красива от пеперудите ли? — пита ги тя.
— Дори повече — смеят се те и разкриват венци омазани в паан[1].
Когато се прибере с изпокъсани дрехи, след като се е катерила по дървета и се е промъквала през трънливите храсти мимоза край езерото, мама клати глава и се преструва, че се мръщи. Пуджа обаче забелязва, че тя крие усмивката, която напира на устата й, когато малката й дъщеря протяга ръце, за да я прегърне и я моли да не й се сърди. Тогава мама престава да се преструва, че се мръщи и притиска Пуджа до себе си, целува я по очите и по прашното носле.
Когато разпилява всичките плодове гуава на сергията им на пазара и ги натъртва, лицето на татко потъмнява като небето преди порой. Долната устна на Пуджа потреперва, докато се опитва да скрие вината си, сърцето й сякаш ще се пръсне от усилието и лицето на татко магически се променя и той разтваря ръце и прегръща малкото си дете. Той мирише на спарено, на стара пот и тежък труд.
— Всичко е наред, Пуджа, ще помолим мама да направи нещо хубаво от тях. Всичко е наред, виж, имаме манго и каши за продан — успокоява я той.
Прегръдката на татко освобождава сърцето й и болката се разпилява като семенца от отворена шушулка, вече не й се плаче.
— Не мога да изям тези гуава — бърчи нос тя, — те са натъртени и ги боли и ако ги изям и коремчето ще ме заболи.
Татко отмята глава назад и прихва, а Пуджа е очарована, независимо колко пъти го вижда, от начина, по който шкембето му се движи нагоре и надолу, докато смехът клокочи в гърлото му.
Пуджа умее да накара всички в селото да се смеят, дори когато са разгневени или нещастни. Шарда разправя, че било дар.
— Ще ми се и аз да имах същия дар — отбелязва тя.
— Да, но го нямаш — киска се Пуджа.
— Нямам го — смее се Шарда. — Единствено специалните хора притежават такова нещо.
— Като мен — отвръща Пуджа.
— Като теб — усмихва се широко Шарда.
— Ти си златно момиче, моята прекрасна сестра — подхвърля Шарда.
— Лисичка — сумти Биджуама и клати глава.
— Магьосница — въздиша Нагама и дъвче паан.
— Съкровище — отбелязва мама.
— Радост — смее се татко.
И Пуджа знае без сянка от съмнение, че е специална и обичана.
* * *
Извадка от училищния доклад за Пуджа Рамеш, осми клас, 14 години
Пуджа трябва да се съсредоточава повече в час и да полага повече усилия. Слабите й оценки в края на годината го доказват. Едва изкара тази година и ако не положи повече старание в девети глас, ще се наложи да повтори годината.
* * *
Пуджа се крие зад хлебното дърво, бодливият зелен плод боде голите й колене. Вдъхва мириса на сандалово дърво и роза, които се носят откъм храма край реката и се опитва да потисне кикота, който заплашва да изригне, докато наблюдава слисаните изражения на вярващите, които излизат от храма и откриват, че сандалите им липсват.
Отегчена от безкрайната лятна ваканция, тъй като няма какво да прави по цял ден в малкото село, освен да седи на сергията и да предлага жалките им зеленчуци, както прави покорната Шарда, Пуджа не може да устои да не открадне няколко чифта от натрупаните сандали пред храма и да ги скрие зад малкия магазин на Нагу под загнили палмови клони.
Ушите й са изгубили чувствителност към острото дрънчене на камбаните на храма и воя на баджан[2], тя наблюдава как удивените вярващи, натъпкали уста с прасадам[3], челата им омазани в яркочервено, търсят сандалите си. Повдигат учудено лунги и оглеждат свещените фикуси за маймуни.
Космите, полепнали от пот на врата на Пуджа настръхват. Тя откъсва очи от вярващите, които сега подскачат, тъй като краката им са докоснали палещата кал и вижда ухиления предводител на бандата младежи, които се събират пред магазина на Нагу.
Когато погледът й среща неговия, той намига и сочи с кимване купчината гниещи кокосови листа. Тя поглежда изцапаната си пола и се опитва да перне полепналата кал. Той знае; сигурно я е видял, когато ги криеше. Дали няма да я издаде?
— Нямаш грижа, устните ми са запечатани.
Тя трепва, стряска се. Той е пресякъл пътя и се е облегнал на хлебното дърво, усмихва й се. Тя е виждала и него, и приятелите му често да пият бадемово шафраново мляко и да похапват ароматни зеленчукови хапки пред магазина на Нагу, след като моторите им са ръмжали до Нандихали и Домпур и са събудили „всички призраци на мъртвите, които почиват в мир, също и торнадо от прах“, както негодува старата Мутака.
— Аз съм глуха, но ги чувам! — оплаква се тя.
Пуджа го поглежда и не се оставя на полетялото си сърце и страха. Ако мама и татко чуят за тази работа, дали няма да бъде последната капка? Как ще успее да се измъкне от това положение?
— Какви ги приказваш? — пита тя и се преструва, че нищо не знае.
Той прихва и очите му се свиват приятно на лицето с набола брада, обсипано с капчици пот.
— Смехът ти е много по-приятен от врявата, която вдига мотора ти — засича го Пуджа и той прихва още по-силно.
Тя отправя безмълвна молитва и благодарност към боговете в храма, че винаги успява да накара хората да се разсмеят.
Вярващите са се отказали да търсят сандалите си и дават знак на автобуса, който се клатушка и спира пред храма. Тя ги наблюдава как се отпускат тежко на ръждясалите седалки и поставят стъпала в скута, за да разтрият жарнатите крака.
— Ти си едно пакостливо момиче — заявява момчето.
Да го направя ли? Защо пък не? Какво друго може да се прави тук?
— Винаги съм искала да разбера какво е да се повозиш на мотор. Сигурно е много забавно да компенсираш за ужасния шум, който издава — заявява тя и той прихва отново, плясва се по коляното. — Е, ще ме повозиш ли?
Ако се съгласи, ще мога да си припомням и да разсейвам монотонния живот поне известно време, ще се махна от селото поне за малко. Ако откаже, няма лошо. Ако ме издаде на мама и татко, така да бъде.
Реката плиска тихо брега. Лодкарите си подвикват. Жените им клечат на брега и клюкарстват, докато се опитват да пробутат жалкия си улов, който започва да вони под безжалостното слънце.
— Хайде, тогава, тръгвай, какво чакаш?
Пуджа изпуска дъха, който е сдържала и пресича пътя с него. Той изритва кокосовите клони и размества няколко сандала, но тя нарочно не поглежда и той прихва още по-силно.
Приятелите му го зяпат, докато Пуджа се качва на мотора.
— Колко пъти сме те молили да ни повозиш? — провикват се те. — Ама не, прекалено прости сме. А сега ще возиш това момиче.
Той им се усмихва широко и пали мотора.
Пуджа усеща как тръпка на възбуда плъзва по гърба й.
— Не си ли возил приятелите си? — пита тя.
Влажният въздух е наситен с адреналин и миризма на бензин и прах.
— Това е най-хубавият мотор в околността, последен модел. Никой друг в околните села и дори в цял Домпур няма такъв. — Той гали с обич предната част. — Само специални хора имат такива.
Пуджа отваря уста и вкусва златна наслада.
— Колко човека си возил?
Тя вижда как страната му, обърната към нея, се изчервява.
— Единствено теб — прошепва той.
— Извинявай, не чух — шегува се тя.
Той се ухилва.
— Готова ли си? Дръж се за мен, за да не паднеш.
Пуджа го прегръща през кръста, когато моторът потегля. Отмята глава назад, плитките й подскачат и се наслаждава на профучаващия ароматен въздух. Чувства се непобедима.
— Летя — провиква се Пуджа, така че да я чуят всички над рева на вятъра и ръмженето на мотора. — Благодаря ти. Ти си най-готиният човек на света.
Той се смее.
— Ти също — отвръща.