Ангел Балашев
Свищов преди 60 и повече години (1)

За най-търговския град^[1]

Всеки обича малко или много родното си място. Аз също обичам моя роден град Свищов. Какво обичах и обичам в него? Най-вече Дунава! Лятно време, от юни до септември, се къпехме, плувахме и гребяхме с лодките. В края на август, когато водата спаднеше, плувахме до пясъчния остров, който се образуваше срещу пристанището в средата на Дунава. Пясъкът му беше чист и „златен“ — по-златен от този на курорта „Златни пясъци“ на Черно море, а водата край него бистра като питейна. Зимно време, между декември и март, карахме кънки върху заледената му повърхност. Обичах Калето, където играехме като деца, качвахме се на руините от Римската стражница, а като по-големи се разхождахме по дългата алея. И сега, като възрастен, когато посещавам Свищов, сядам надвечер в ресторанта на Калето и се радвам на „най-хубавия залез по протежение на целия Дунав“.

Обичам пристанището, което някога беше една от големите „търговски врати на България“. Обичам Градската градина, където се разхождахме с хубавите свищовски ученички, през юни дишахме аромата на липите и розите, а през зимата се биехме със снежни топки. Обичах нашата къща с големия двор, пълен с плодове от ранни череши до късни мушмули: нашата къща, която ни беше взета след кончината на майка ни и върната след 10 ноември 1989 г.‍ Обичах дядовата ни къща с голямата цветна градина и шадравана в средата. Обичах бабината ни къща, от която се виждаше като на длан влашката равнина. Обичах моите приятелки и приятели, повечето от които напуснаха града по различни причини, а много от тях не са вече между живите. Живях 15 години в Свищов и 65 години в София, но винаги съм се чувствал свищовлия.

Преди десетина години попаднах в архивите на Научно-техническия съюз на материали за първия братовчед на баща ми Богдан Николов Живков, завършил Морското училище във Варна, шеф-механик на товаро-пътнически параход, основател на Съюза на морските механици в България и негов дългогодишен председател. Той е изпълнил достойно задълженията си на шеф-механик, когато параходът му, блъснат от гръцки кораб, потъва в Босфора. До последния момент той е бил в машинното отделение. След като всички пасажери са спасени, той и капитанът се хвърлят в студената вода и изплуват до брега. Живков се простудява и почива от бронхопневмония. Написах спомен за него и за баща му Никола Живков — автора на химна „Шуми Марица“. Имах желание да предложа този материал на някой свищовски вестник. Симпатичната госпожа Снежана Минковска — директор на Етнографския музей в Свищов, ме свърза с редактора на в-к „Дунавско дело“ господин Людмил Симеонов, който отпечата статията ми. След време г-н Симеонов отпечата моя статия за още един наш родственик — заслужилия свищовлия, касиера на Българския таен революционен комитет в Букурещ, инициатор и основател на Комитета за изграждане на Паметника на свободата в Свищов — Димитър Ценович. Така започнах да пиша във в-к „Дунавско дело“, като по-голяма част от спомените ми в тази книга, с известни съкращения, са отпечатани във вестника в периода 1996–2006 г.‍, за което съм благодарен на г-н Людмил Симеонов. Г-н Людмил Симеонов ми даде идеята да събера спомените си в едно и така се роди книгата „Свищов преди 60 и повече години“.

Аз не съм писател, а инженер. Написал съм много научни статии и няколко книги. Моите статии в „Дунавско дело“ и в други вестници не са поетични, те са фактологични и вероятно някои са ги считали за „суховати“, но аз вярвам, че тези, които обичат нашия град, ще четат книгата ми с интерес.