Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (6)

5

Пиратският капитан — чието име за съжаление не е запазено — беше определен от Блъд като малоумен полуидиот, който като всички идиоти беше разчитал прекалено на шанса си, в противен случай той щеше да вземе предпазни мерки, за да бъде сигурен, че отбраната, която се беше противопоставила на десанта му, включва целия гарнизон на Сан Хуан. Абсурдна беше също така и безочливата му алчност, която бе вдъхновила този десант. В това капитан Блъд го оприличаваше просто на един дребен крадец, който остава да събира трохите, там където е бил устроен царски гуляй.

Голямата награда, за която негодникът се бореше, двата кораба със съкровища, които беше преследвал през Карибите от Картахена, сега лежаха почти в ръцете му, а беше тъй глупаво прибързал, за да изразходва цялата си енергия, да ги завладее отведнъж. От обстоятелството, че тези кораби не бяха стреляли даже и с едно оръдие, той би трябвало да бе достигнал до извода — ако въобще е бил способен да прави някакви изводи — че екипажите им вече са били на брега, и ако не бе все пак способен да прави изводи, поне неговият далекоглед — а капитан Блъд предполагаше, че човек ще притежава поне един далекоглед — трябваше да му позволи да установи този факт чрез едно просто наблюдение.

Но тук разсъжденията на Блъд бяха погрешни. Защото може би действителното схващане, че корабите са без екипаж и лесно могат да бъдат завладени, бе накарало капитана да ги остави на спокойствие, докато неговата прекомерна алчност бъде удовлетворена от плячкосването на града. В края на краищата, той сигурно се досещаше, че в тези градове на Нова Испания често имаше големи запаси от богатства и би трябвало да има също и Кралска хазна, пазена там от губернатора.

Точно такова изкушение бе го накарало да заграби град като Картахена, докато онези кораби със съкровища се бяха изплъзнали в открито море. Очевидно дори това не е било достатъчно, за да го поучи, че този, който се стреми да вземе твърде много, накрая остава без нищо, и ето го сега в Сан Хуан, прилагайки същите некомпетентни тактики и точно по същия отвратителен начин като и тогава в Картахена той бе опозорил — както капитан Блъд беше вече напълно убеден — името на великия водач на пиратите, което си бе присвоил от него.

Без да споменавам, че с това, което бе направил, вече бе провокирал решимостта на капитан Блъд да не позволи на никой натрапник да грабне от него плячката, за която се бе борил толкова, всъщност това го бе улеснило донякъде, но го отдавам, без съмнение, и на огромната ярост, породена от негодуванието му причинено от онова отвратително нападение в Картахена и ужасите, извършени там от негово име. Греховете на избраното от него поприще, която жестоката съдба му беше наложила, вече бяха достатъчно тежки. Той не можеше безропотно да търпи, че му се приписват даже и още по-лоши престъпления в резултат на необузданите излияния на този недодялан претендент и шайката му от безмилостни главорези.

Така че беше мрачно решен, да не кажа пълен с отмъщение, когато поведе този малък взвод от испански мускетари, за да прочисти мястото, което неговият имитатор сега бе решил да оскверни. Когато наближиха градската порта, звуците, които ги посрещнаха, напълно оправдаха предположенията му за естеството и дейността на нападателя.

Капитанът на пиратите беше прекосил безпрепятствено през мястото, чиято съпротива беше смазана още в самото начало.

Намирайки го оставено на милостта му, той го беше предал на хората си за оплячкосване. Оставил ги бе да се забавляват тук известно време по техния брутален начин, преди да се заемат с основната си задача, нападението и завземането на бордовете на корабите в пристанището. И така този зъл отряд, съставен от бивши заселници от затворите на коя ли не държава от света, се беше разделил на групи, които се бяха разпръснали из града в сладострастно безчинство: разбиване, изгаряне, грабене и убийства отдаден на пълната си страст към унищожение.

За себе си лидерът бе запазил това, което трябваше да се окаже най-богатата плячка в Сан Хуан. С половин дузина свои последователи той нахлу в къщата на генерал-капитана, където дон Себастиан се беше затворил след разгрома на неговата неумело импровизирана армия.

След като положи жестоките ръце върху дон Себастиан и неговата красива, обхваната от паника млада съпруга, капитанът предаде основната плячка на къщата на мъжете, които бяха с него. Двама от тях обаче той задържа, за да му помогнат в конкретния вид грабеж, който възнамеряваше да извърши, докато другите четирима бяха оставени безмилостно да оплячкосват имуществото на испанеца и да поглъщат изисканите му вина, които той беше донесъл от Испания.

Той бе висок, мургав и нахакан тип на не повече от трийсет години, който сега се беше обявил за капитан Блъд и който се беше накичил в черно и сребристо, което беше прословутото обичайно облекло на капитан Блъд. Пиратът се бе проснал на спокойствие в трапезарията на дон Себастиан, начело на дългата маса от тъмен дъб, преметнал единия си крак върху облегалката на стола си, шапката му с перо беше килната до едното му око, и дебелите му, избръснати устни се подсмихваха.

Срещу него, в подножието на масата, между двама от разбойниците на капитана, стоеше дон Себастиан по риза и бричове, без перука, с ръце, закопчани зад гърба си, лице с цвят на олово, но с предизвикателство в тъмните си очи.

По средата между тях, но встрани от масата, на един висок стол, с гръб към един от отворените прозорци, седеше доня Леокадия в състояние на ужас, което я бе довело до ръба на физическата разруха, но иначе я бе лишило и от всякаква подвижност. Пръстите на капитана бяха заети с дълга връв и правеха възли по нея. С бавен, подигравателен тон и на скован, едва разбираем испански той се обърна към жертвата си.

— Значи няма да говориш, а? Ще ме накараш да срутя тая твоя проклета колиба камък по камък, за да намеря това, което търся. Твоя е грешката, драги ми идалго. Ти не само ще заговориш, но и ще запееш след малко. Ето тука, виж подготвям ти и музиката.

Той хвърли заплетеното въже нагоре по масата, като даде знак на един от хората си да го вземе и използва. След миг то вече обгръщаше плътно челото на генерал-капитана и ухилената маймуна, чиито мръсни пръсти го бяха вързали там, взе една сребърна лъжица от бюфета на испанеца и прекара дръжката й между връвта и кожата му.

— Задръж така — нареди му капитанът. — Сега, дон губернатор, знаеш какво следва, ако не развържеш упорития си език и не ми кажеш къде криеш своите дублони.

Той замълча, наблюдавайки испанеца изпод спуснатите си клепачи, с устни свити в гримаса на презрително забавление.

— Ако предпочиташ, можем и да ти тикнем и запалена кибритена клечка между пръстите или нагорещена ютия на ходилата ти. Имаме всякакви видове гениални чудесии за възстановяване говора на немите. Както искаш, приятелю. Но няма да спечелиш нищо, като се правиш на ням. Хайде сега. Тези дублони. Къде точно си ги скрил?

Но испанецът, вдигнал глава и стиснал здраво устни, го изгледа с мълчаливо отвращение. Усмивката на пирата се разшири в задълбочаваща се презрителна заплаха. Той въздъхна.

— Е, добре! Аз съм търпелив човек. Ще ти дам минута, за да го обмислиш. Една минута. — Той вдигна мръсен показалец. — Време е да изпия това. — Той си наля голямо количество тъмна сиропирана малага от сребърната кана и я изпи. След това удари прекрасната чаша толкова яростно, че дръжката и се счупи. Той използва това за демонстрация. — Ей така ще ти кастрирам грозния врат накрая, испански сводник такъв, ако продължаваш да се правиш на магаре пред мен. И сега, за тези дублони: Vamos, maldito! Soy Don Pedro Sangre, yo!^[1], Не си ли чувал вече, че не можеш да си играеш с капитан Блъд?

Омразата продължаваше да блести в очите на дон Себастиан.

— Не съм чувал нищо друго за теб, което да е толкова отвратително, като самата реалност, долно пиратско псе. Нищо няма да ти кажа.

Дамата се размърда и издаде хленчещ, несвързан звук, който веднага премина в реч.

— За Бога, Себастиан! В името Господне, кажи му, кажи му! Нека вземе всичко, което имаме. Какво значение има?

— Какво, наистина, ако нямаш живот, с който да му се наслаждаваш? — започна да му се подиграва капитана. — Вкарайте му малко мозък в главата. Не?

Той удари по масата от гняв.

— Така да бъде! Тогава изцедете му го от кратуната на тоя рогоносец, момчета. — И той се настани по-удобно в стола си в очакване на голямо забавление.

Един от разбойниците сложи ръце върху лъжицата, която бе пъхнал между въжето и челото. Но преди да започне да я върти, капитанът го провери отново.

— Чакай. Може би има по-сигурен начин. Той се засмя, смъкна крака си от облегалката на стола и седна. — Тези донове съм чувал много се гордеят с жените си.

Той се обърна и махна на доня Леокадия.

— Aqui, muger! Aqui!^[2] — изкомандва той.

— Не му обръщай внимание, Леокадия — извика съпругът й. — Няма да мърдаш.

— Той… той винаги може да ме доведе — отговори тя, патетично практична в своето непокорство.

— Чуваш ли, глупако? Жалко е, че нямаш нищо от нейния здрав разум. Елате, мадам.

Крехката, бледа и дребна жена, разтреперана от страх, застана отстрани до стола му. Той я погледна с омразната си усмивка и в низките му очи се четеше обидна преценка за тази изящна, плаха и блага женственост. Той метна ръка около кръста й и я придърпа към себе си.

— Ела по-близо, жено. Какво, по дяволите!

Дон Себастиан затвори очи и изстена между болка и ярост. За момент той се заблъска отчаяно в мощните ръце, които го държаха здраво. Капитанът, се държеше с малката дама, сякаш беше безгръбначно животно, каквато наистина я бе направил ужаса, я придърпа да седне на коляното му.

— Не обръщай внимание на ревнивите му викове, малката. Той няма да те нарани, давам ти думата на капитан Блъд. — И той повдигна брадичката й и се усмихна в тъмните й очи, които паниката разширяваше. Това заедно и с проточената му целувка тя понесе така, както можеше да ги понесе един труп.

— Ще има още доста неща от това естество, пиленцето ми, освен ако вашият бездарен съпруг не дойде на себе си. Тя е моя, разбираш ли, дон губернатор, и смея да се закълна, че много ще се радва да пътува с мен. Но можеш да я откупиш с дублоните си, които криеш. Сега трябва да признаете, че това е доста щедро. Защото мога да си присвоя и двете, ако поискам.

Заплахата от отвличане постави дон Себастиан в още по-голяма мъка.

— Куче такова! Дори и да се предам, каква увереност имам, че ще удържиш на думата си?

— Имаш думата на капитан Блъд.

Внезапна стрелба разтърси къщата. Тя беше последвана от втора и трета. За момент това стресна всички.

— Какво, по дяволите… започна капитана, след като отиде да провери, подканен да намери някакво обяснение. — Ба! Децата ми се забавляват. Това било всичко.

Но той едва ли щеше да се смее толкова сърдечно, колкото го стори, ако можеше да предположи, че тези изстрели бяха покосили към петдесетина от тези негови деца, в самия акт на дебаркирането им и че около петдесет испански мускетари настъпваха сега към двойника, от овощната горичка, водени от истинския капитан Блъд, който пристигаше, за да се справи с пиратите, разпръснати из града.

И се справяше с тях с остра ефикасност, до такава степен, че се натъкваше на тях на групи от по четирима, шест или най-много десет. Някои бяха застрелвани веднага, а останалите бяха обградени и взети в плен, така че да нямат никакъв шанс да се съберат и да окажат организирана съпротива.

В трапезарията капитана на пиратския кораб, без да бърза, тъй като извличаше все повече и повече злонамерено удоволствие от ситуацията до известна степен, тъй като ставаше и все по-дезориентиран от опияняващото го вино Малага, не обърна особено внимание на засилващите се звуци отвън, изстрелите, виковете и гърмът на мускетите. В пълното си убеждение, че всяка сила на съпротива е била смазана, той предположи, че това са обикновените признаци, че децата му продължават да се забавляват. Безразборната стрелба беше обичайна практика сред ликуващите флибустиери и кой, освен собствените му хора сега можеше да има мускет, за да стреля в Сан Хуан?

Така че той продължи в свободното си време да се наслаждава на сладострастния хумор да измъчва генерал-капитана между избора на загубата на жена си или дублоните си, докато най-накрая духът на дон Себастиан се сломи и той най-после им каза къде се съхранява сандъкът със съкровището на краля. Но злото в буканиера още не бе отминало.

— Твърде късно, заяви той. — Прекалено дълго се гаври с мене. А междувременно обикнах това твое изящно парче. Толкова е нежна, че не мога да понеса да се разделя с нея. Можеш да си задържиш живота, испанско куче. И след проклетата ти упоритост това е много повече, отколкото заслужаваш. Но твоите пари и твоята жена идват с мен, като също и корабите превозващи съкровището на краля на Испания.

— Но ти ми даде думата си! — извика полуделият испанец.

— Да, да! Но това беше мнооого отдавна. Не приехте, когато шансът беше на ваша страна. А вместо това избрахте да се подигравате с мене.

Така му се подиграваше флибустиерът и в стаята никой не обърна внимание на бързите стъпки.

— И аз те предупредих, че не е безопасно да се гавриш с името на капитан Блъд.

Последното изречение не беше казано от него, когато изведнъж вратата се отвори внезапно и рязък, металически глас му отговори с мрачна хумористична нотка.

— Това си е вярно, радвам се да те чуя да го казваш, който и да си ти.

Това беше висок мъж с разрошена черна перука, без шапка, а виолетовото му палто беше станало на дрипи, мършавото му лице бе изцапано от пот и мръсотия, държеше сабя в ръката си. А по петите му го следваха трима мускетари в испански корсети и стоманени шлемове. С бърз обхват на погледа си той веднага схвана ситуацията.

— Така. Така. Почти навреме, както ми се струва.

Стреснат, разбойникът отхвърли доня Леокадия от себе си и скочи на крака, с ръка върху един от пистолетите, който бе преметнат пред себе си завързан в края на един избродиран шал.

— Какво става тука? В името на Ада, кой си ти?

Новодошлият пристъпи близо до него и от почернялото му лице се появиха сини като сапфири и твърди очи, очи, от които го побиха тръпки.

— Ти, беден самозванец! Ти, долен измамник с мръсна душа!

Каквото и да бе разбрал или не бе разбрал от това разбойника, той не се и съмняваше, че в момента имаше нужда от бързи и незабавни действия. Той извади пистолета, върху който лежеше ръката му. Но преди да успее да го повдигне, капитан Блъд отстъпи ловко назад. Рапирата му се изстреля напред, тъй внезапно и светкавично, като езика на усойница, за да прониже ръката на пирата, а пистолетът издрънча и падна от безжизнената му вече китка.

— Трябваше да ти го забия в сърцето, куче, но заради клетвата, която дадох и Бог да ме благослови, че капитан Блъд няма да бъде обесен от друга ръка, освен от моята.

Един от мускетарите се приближи до осакатения пират и го повали, ръмжейки и ругаейки, докато Блъд и другите се разправиха бързо и ефикасно с хората му. Над шума от тази кратка битка прозвуча писъкът на доня Леокадия, която се олюля към един стол, падна в него и припадна. Дон Себастиан, малко посъвзел се, когато въжетата му бяха прерязани, бърбореше слабо и несвързана смесица от благодарности за това навременно чудо и въпроси за това как е било извършено.

— Наглеждайте своята дама — посъветва го Блъд — и не мислете за нищо друго. Сан Хуан е прочистен вече от тази зараза. Около тридесет от тези негодници са в безопасност в градския затвор, а другите, в още по-голяма безопасност, в Ада. Ако някой изобщо се е измъкнал, ще намери отряд, която го чака при лодките. Имаме мъртви за погребване, ранени за превързване, бегълци от града за догонване. Погрижете се за съпругата си и дома си, а останалото оставете на мен.

Той отново беше изчезнал, също толкова внезапно, както и се бе появил и мускетарите му също бяха изчезнали, изнасяйки разярения пленник със себе си.