Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (14)

2

Над изумрудената вода, която блестеше на утринната слънчева светлина, в лодка, гребана от четирима мокри и лъщящи негри, пристигаше г-н Джефри Корт, методичен джентълмен със златна перука и дързък костюм от виолетова тафта обшита със сребърни илици. Докато негрите придържаха лодката към големия корпус, той се изкачи по стълбата на носа и стъпи на борда, размахвайки шапката си с перо, приканвайки Небесата да го приберат, ако можеше да издържи на тази отвратителна жега и настоятелно изискваше да види господаря на този чумав кораб.

Прилагателните бяха просто като част от неговата обичайна и доста ограничена реч. Защото палубата, на която стоеше, беше изчистена като кухненски тезгях, месингът на варелите за вода и на малокалибрените оръдия и също така перилата на кърмата блестяха като полирано злато, мускетите в стойката около гротмачтата не биха могли да бъдат по-подредени или по-добре излъскани все едно че това беше кралски кораб и цялата екипировка беше прибрана изискано като в дамска стая.

Мъжете, които се излежаваха на бака и средната палуба, малцина от тях носеха повече от памучна риза и чифт свободни панталони от калико, наблюдаваха арогантността на джентълмена с леко, но неприкрито забавление, за което той беше за щастие сляп в момента.

Един негър стюард го поведе по тъмен коридор до главната каюта на кърмата, която го изненада с простора си и лукса на своето обзавеждане. Тук, на маса, покрита като със снежнобяла покривка, върху която искряха кристали и сребро, седяха трима мъже и един от тях, скромен и висок на ръст, много елегантно облечен в черно и сребристо, с обгоряло от слънцето лице като на ястреб, обрамчено в разпуснатите къдрици на черната си перука, се надигна, за да посрещне посетителя. Другите двама, които останаха седнали, макар и с по-малко внушителен вид, все пак бяха привлекателни. Те бяха Джереми Пит, капитанът на кораба, млад, бледолик със слабо телосложение и Натаниел Хагторп, по-възрастен, по-едър и с по-сериозна физиономия.

Нашият джентълмен в лилаво не загуби увереността си под спокойния преглед, на който го подложиха тези три чифта очи. Неговата самонадеяност се проявяваше в тона, с което той искаше да бъде информиран къде може да е закотвена „Мария от Модена“. Това, че той постави така въпроса, изглеждаше от негова страна просто като снизхождение.

— Казвам се Корт. Джефри Корт, за да ви услужа, сър. Бързам да стигна до Невис, където командва братовчед ми.

Съобщението направи нещо като сензация сред публиката му. Това отне дъха на тримата мъже пред него и от Хагторп се чу задъхано „Бог да ни пази!“, докато внезапната му бледност трябва да е била очевидна дори и когато лицето му беше в сянка, тъй като той седеше гърбом към високите прозорци на кърмата. Г-н Корт обаче беше твърде погълнат от себе си, за да обърне внимание на промените възникнали във външния вид на другия. Той искаше да ги впечатли с разяснението си.

— Аз съм братовчед на сър Джеймс Корт, който е заместник-губернатор на Подветрените острови в Невис. Вие трябва да сте чували за него, разбира се.

— Разбира се — каза Блъд.

Нетърпението на Хагторп не искаше да чака повече.

— И искате да ви закараме до Невис? — извика той, задъхан, с нетърпение, което би се забелязало и от всеки по-малко тъп човек.

— Ако вашият курс е горе-долу в същата посока. С мен се получи така, че от както излязох от къщи, да пукна дано и се намерих на тоя чумав и полуизгнил кораб, който бе застигнат от лошото време и почти се разпадна в резултат на това. Шевовете му се разпраха от напрежението и той течеше от всякъде като напръстник, когато най-после се довлачихме до тук в безопасност. Можете да го видите на котва ей там. Може и да изгние, ако въобще някога бъде отново годен да поеме по море. Най-проклетият ми късмет беше да плавам в такова проядено от червеи корито.

— И вие бързате да стигнете до Невис? — изрече Блъд.

— С трескава бързина, да пукна дано. Очакват ме там този месец.

Хагторп му отговори с дрезгав от вълнение глас.

— О, Боже, но вие имате изключителен късмет, сър. Защото Невис е следващото ни пристанище.

— Гръм да ме удари! Истина ли е това?

По потъмнялото лице на Блъд играеше мрачна усмивка.

— Това е наистина невероятен шанс, така е, — каза той. — Потегляме, когато камбаната удари в осем часа и ако този вятър се задържи, утре сутринта ще хвърлим котва в Чарлстаун.

— Тогава нищо не може да бъде по-благоприятно. Нищо, да пукна дано. Почервенялото му лице беше пълно с наслада. — Съдбата ми дължи нещо за неудобствата, които понесох. С ваше позволение веднага ще донеса куфарите си. Той добави възторжено: — Цената за превоза ми ще бъде каквато пожелаете.

Също толкова възторжено Блъд махна с изящната си ръка, която беше наполовина обвита като в пяна от бяла дантела.

— Това не е важно в момента. Ще имате ли апетит да закусите с нас?

— С огромно удоволствие, капитан…

Той се спря за момент, чакайки името да му бъде подсказано, но капитан Блъд изглежда не му обърна внимание. Той вече даваше разпорежданията си на стюарда. Бяха донесени ром, лайм и захар и след пунша те бяха вече сравнително по-весели и отвличайки вниманието му от Хагторп, който в момента беше дълбоко загрижен. Но едва когато г-н Корт си тръгна, той се съвзе, за да благодари на Блъд за това, което предполагаше, че е било в ума му, след като толкова лесно се е съгласи да превози този пътник.

— Не ти ли казах, че ако вярваш в късмета си, той ще проработи рано или късно? Не трябва да благодариш на мен, Нат. Това е съдба. Тя току-що изхвърли г-н Корт от своя рог на изобилието в скута ви. Той се засмя, докато имитираше г-н Корт: — Цената на превоза ми ще бъде каквато пожелаете. Каквото ти си пожелаеш, Нат и мисля, че ще поискаме от сър Джеймс Корт да ни я заплати.