Рафаел Сабатини
Подвизите на капитан Блъд (13)

1

В продължение на година и повече след бягството си от Барбадос заедно с Питър Блъд, Натаниел Хагторп, този джентълмен от Западните Провинции, когото по силата на нещастието си също стана пират, страдаше от безспирна скръб, че по-малкият му брат Том, все още продължаваше да бъде в плен като роб, а той сам отдавна си беше вече възвърнал свободата.

И двамата братя бяха заедно с Монмаут и след като бяха отведени след Седжмур, и двамата бяха осъдени на обесване за участието си в този бунт. След това дойде суровото смекчаване на присъдата, което ги обрече на робство в плантациите и с цял кораб с други осъдени бунтовници те бяха изпратени в Барбадос и там преминаха във владението на жестокия полковник Бишоп. Но по времето, когато Блъд беше дошъл, за да организира бягството за себе си и приятелите си от този остров, за жалост Том Хагторп вече не бе там.

Полковник сър Джеймс Корт, който беше заместник-губернатор на Подветрените острови в Невис, беше дошъл на посещение при Бишоп в Барбадос и бе довел със себе си младата си съпруга. Тя беше изящна малка палавница, твърде млада, за да бъде омъжена за толкова възрастен мъж като него, и тъй като се беше издигната чрез брака си до положението над това, в което се беше родила, тя беше станала още по-взискателна към женските си изисквания и претенции, от които даже и една херцогиня може би щеше да се въздържи.

Току-що пристигнала в Западните Индии, тя възмутително бавно започна да се адаптира към някои от изискванията на средата си и сред претенциите й, произтичащи от това, беше липсата на бял придружител, който да я обслужва, когато тя яздеше навън. Не й се стори подходящо човек от нейния ранг да бъде придружаван в тези случаи от това, което тя презрително нарече „мазна чернилка“. Невис обаче не можеше да й предложи нищо друго, колкото и това да я влудяваше. Въпреки че това бе най-важният пазар за роби в Западна Индия, той внасяше тази човешка стока само от Африка. Поради това той беше пропуснат от държавния секретар, в списъка на островите, на които бяха изпратени контингенти от бунтовниците от Запада. Лейди Корт имаше представа, че това може да бъде поправено в хода на посещението си в Барбадос и нещастието на Том Хагторп беше в това, че нейните изпитателни очи се спряха с възхищение върху чистите му крайници, почти юношеската грация, когато го видя да работи, полугол, сред златистата захарна тръстика на Полковник Бишоп.

Тя си го набеляза за себе си и след това не даде мира на сър Джеймс, докато той не купи роба от плантатора, който го притежаваше. Бишоп не затрудни продажбата. За него един роб беше също като всеки друг, а и имаше някаква деликатност в това специално момче, което го правеше безразличен към стойността му за плантацията и следователно лесно заменяем.

Въпреки че раздялата с брат му беше скръбна за Том, все пак в началото братята осъзнаваха толкова малко нещастието си, че приветстваха това избавление от бича на надзирателя и въпреки че беше джентълмен по рождение, той беше вече толкова унизен, че го сметна за нещо като повишение да бъде изпратен в Невис, за да стане прислужник на дамата на полковника. Затова Нат Хагторп, намиращ утеха в уверението, че състоянието на момчето се е подобрило, не оплака тежко заминаването му от Барбадос, докато не избяга, когато мисълта за продължаващото робство на брат му беше постоянен източник на мъка и горчивина.

Увереността на Том Хагторп, че поне ще спечели от смяната на собствениците и ще се окаже в по-малко неблагоприятни за него обстоятелства, това много скоро се оказа илюзия. Ние нямаме за жалост точни сведения как точно е станало това. Но това, което знаем за дамата, както скоро ще бъде разкрито, оправдава подозрението, че тя може напразно да е упражнявала магьосничеството на дългите си присвити очи върху това красиво момче, накратко, че той играеше ролята на Йосиф, а тя на госпожа Потифар^[1] и по този начин толкова успя да я вбеси, че тя отказа повече той да продължи да я обслужва.

— Толкова е непохватен, — оплака се тя, — невъзпитан и склонен към нахалство.

— Предупредих ви — каза сър Джеймс малко уморено, тъй като нейните непрекъснато нарастващи изисквания ставаха все по-тежки за него, — че той е роден джентълмен и е естествено, че трябва да се възмущава от деградацията си. По-добре да го бях оставил в плантациите.

— Можете да го изпратите обратно там, от където го взехте — отговори тя. — Защото аз вече приключих с тоя негодник.

И така, уволнен от службата, за която беше взет, той отиде да се труди отново на захарната тръстика под надзиратели, не по-малко брутални от тези при Бишоп и му беше дадена за сътрудници банда затворници, крадци и главорези, изпратени наскоро от Англия. Брат му, разбира се, не знаеше нищо за това или се е чувствал дълбоко угнетен и потиснат заради Том и е изпитвал още по-яростно нетърпение да го види избавен от плен. Защото това беше проблем, който непрекъснато стоеше пред Нат Хагторп и който той постоянно доверяваше на Питър Блъд.

— Ще потърпиш ли още малко? — отговаряше му капитанът, сам доведен до ръба на нетърпението от това повтаряне на почти невъзможната му молба. — Ако Невис беше испанско селище, бихме могли да направим това, без да се церемоним много. Но ние все още не сме стигнали до там, че да водим война срещу английски кораби и английски владения. Това напълно би сложило край на перспективите ни за в бъдеще.

— Перспективи? Какви перспективи имаме ние? — изръмжа Хагторп. — Та ние сме извън закона, или греша?

— Може би, може би. Но ние се дискриминираме, като сме враг само на Испания. Ние все още не сме станали „hostis humani generis“^[2] и докато не станем такива, не трябва да изоставяме надеждата, както други подобни на нас, че един ден това „извън закона“ ще бъде премахнато. Няма да изложа това на опасност с нападение на Невис, дори и за да спася брат ти, Нат.

— Тогава да остане да линее там, докато умре?

— Не, не. Ще намеря начин. Бъдете сигурни в това, че ще го намеря. Но ще бъде разумно да изчакаме още известно време.

— За какво?

— За сгоден случай. Голяма вяра имам аз в дамата. Тя ми е длъжница повече от веднъж, така го е направила вече и може би ще ми задлъжнее отново. Но тя не е дама, която лесно можете да контролирате. Просто вярвай в нея, Нат, както правя и аз.

И в крайна сметка той наистина излезе прав за тази си вяра. Шансът, на който той разчиташе, дойде неочаквано и внезапно за негово щастие точно след аферата в Сан Хуан де Пуерто Рико. Новината, че капитан Блъд е бил заловен от испанците и е изкупил злодеянията си на бесилката на плажа в Сан Хуан, се развихри като ураган из Карибите, от Испаньола до Материка. Във всяко испанско селище хората бяха радостни от обесването на най-страшният субект, която бе пречка на жестокото хищничество на Испания, който някога бе плавал по моретата. По същата причина имаше и много тайно, негласно съжаление сред английските и френските колонисти, от които пиратите бяха, поне мълчаливо, насърчавани.

Не след дълго щеше да се разкрие, че корабите със съкровищата, които бяха отплавали от Сан Хуан под конвоя на флагманския кораб на адмирала на Презокеанския флот, са хвърлили котва не в залива Кадис, а в пристанището на Тортуга и че не адмиралът на Презокеанския флот, а самият капитан Блъд е командвал флагманския кораб точно по времето, когато тялото му е било видяно да виси от онази бесилка на плажа. Но докато това разкритие още не бе дошло, капитан Блъд беше заинтригуван и като мъдър опортюнист, да спечели от авторитетния доклад за смъртта си. Той разбра, че няма време за губене ако искаше да се възползва напълно от сегашното отслабване на бдителността в цяла Нова Испания, затова тръгна от крепостта на пиратите в Тортуга, и се отправи към Материка.

Той потегли с „Арабела“, но сега корабът носеше широка бяла лента, боядисана по водолинията му, за да прикрива червения му корпус, а на мястото на името, сега беше изписано „Мария от Модена“ така, че да осигури силно английско противодействие на крещящите си испански форми. С бялото, синьо и червено знаме на Великобритания той влезе в Сейнт Томас, уж за дърва и вода, а всъщност за да види какво може да бъде взето от там. Това, което той взе, беше г-н Джефри Корт, който дойде и предостави шанса, за който Натаниел Хагторп се беше молил, а капитан Блъд така уверено чакаше.