Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (8)

Шеста глава

Сервитьори в бели костюми се суетяха като вихрушка нагоре-надолу между дългите маси, раздигаха съдове и прибори след основното ястие. Пред препълнената зала „Ватерло“ в хотел „Карлтън“, издигащ се величествено на северния бряг на езерото, новоповишеният сержант Ковалски Убиеца грабна микрофона от трибуната и го затегли нагоре. Докато жицата се разтягаше, за да достигне височината му от метър и деветдесет, микрофонът надаваше пронизителни писъци.

Ковалски се опита да запуши микрофона с две ръце, което предизвика буря от смях сред останалите ченгета. Видимо насърчен, той се усмихна и заговори:

— Тази система трябва да е по-стара и от Яно.

Заел почетното място до него, сержант Ед Яновски се извърна и каза:

— Хей, хей, хей, Ковалски. Това е пенсиониране. Капка уважение ли нямаш?

Нов прилив на смях заля шумната компания. Ковалски дръпна микрофона настрана от протегнатата ръка на Яновски и каза на гостите:

— Яно иска да знае къде се губи моето уважение? Ще изчакаме малко с отговора, а сега, скъпи роднини и приятели, сервитьорите ще ви поднесат чаша чудесно кафе и десерт.

Сред всеобщата глъчка се чу глас:

— Аз още пия!

Последван като ехо от друг:

— Аз също!

— Впиянчените смокове не могат повече да се крият в тъмното, приятели. Тук е Спайк Халек, за да ви разобличи. И, между другото, нарочили ли сте си шофьор, момчета?

— И още как! Яновски! — провикна се първият глас.

Плисна смях, докато не се обади вторият глас:

— Мен също!

Тогава веселието се надигна като вълна, която не подмина никого. Ковалски се обърна настрана, сведе поглед към Яновски и сви рамене:

— Ето ти го уважението, Яно.

На масата най-близо до подиума на празните места до Дебра се настаниха сестрата на Спайк Ели и съпругът й Брайън, приютили помежду си осемгодишната си дъщеря Джейни. Двама телохранители в тъмни костюми на тънки райета се облегнаха като сенки на стената, а покрай тях прехвърчаха сервитьорите.

— Извинете, че закъсняхме толкова — прошепна Ели. — Брайън се забави в службата, а и по пътищата беше същинска лудница.

Дебра едва се сдържа да не каже: „Също като миналата година“. Брайън и Ели, Джейни и Спайк — всички се опитваха да забравят какво се беше случило миналата година по същото време. Телохранителите, опрели гръб в облицованата с дървена ламперия стена, доказваха, че това не е възможно.

На подиума Ковалски чукна с една лъжица по чашата си, за да въдвори ред:

— Яно помоли за уважение. Може би ще отнеме трийсетина минути, но той ще получи същото, както и всеки друг — десерти.

Смехът зашумя като вода в гореща мазнина и също така бързо замря. Очите на Ковалски се спряха върху суфльорския текст, скрит при поставката за книги, и той продължи:

— Защо мислите, че използваме залата „Ватерло“?

Надигна се ропот и заглъхна в напрегната тишина. Алис, съпругата на Яно, се наведе и го потупа по ръката. Яно се наклони напред към Ковалски и се усмихна.

— Това вече не се налага да го изтърпя, знаеш ли?

От мрака в дъното на подобната на пещера зала долетя вик:

— Сядай, Яно!

Яно се разсмя, събра ръцете си на фуния пред устата и изкрещя в отговор:

— Седнал съм, Карлино, италианско дрънкало такова! И ако не си забравил колко съм висок изправен, щеше да проявяваш малко повече уважение.

Едно протяжно у-у-у-у-у-у-у-у изпълни залата, последвано от искрици смях.

Ковалски вдигна и двете си ръце и призова за тишина.

— Той е прав, приятели. Не съм стигнал дотук с бляскави речи. Аз съм единственият, който той не може да изхвърли от ринга.

— Не бъди толкова сигурен, Убиецо — изхриптя Яно и се усмихна.

Спайк прошепна на Дебра:

— Наистина ли е толкова висок?

— Нали сам се ръкува с него, Спайк. Да, единствено Ковалски е по-висок. Яновски изглежда така, сякаш някой е надул шведски полузащитник с тон сланина.

Джейни се премести от скута на майка си при Дебра. Попита шепнешком:

— Защо сержант Яновски изглежда бременен?

— Джейни! — сгълча я Ели.

— Няма страшно — обади се Дебра, като гледаше Джейни право в очите. — Заради баварските кремове. Тридесет години баварски кремове това ти докарват, Джейни. И ако не искаш да изглеждаш така, не прекалявай много-много с кремовете.

— Ама наистина ли?

Ковалски отново почука по чашата си и започна:

— Любими мои и многообичани…

Избухна силен смях. Ковалски смачка тази бележка, метна я през рамо и промърмори:

— От сватбата на братовчед ми. Напоследък ми се събраха твърде много полски тържества. Освен това всеки знае, че никой никога не е наричал Яновски „любими“.

— Ами Алис? — изръмжа Яновски.

— Особено Алис — парира го Ковалски.

— Това вече е прекалено дори за грижливо подбран заместник — възнегодува Яновски.

Ковалски сви рамене, оправи папийонката си, после прегледа разни листчета.

— Няма да ви досаждам тази вечер.

— Искаш ли да се обзаложим? — изникна нечий друг глас от анонимната тъмнина и отприщи лавина от кикот.

Яновски отново сви на фуния дланите си и извика:

— Забавлявате се, а?

Веднага друг глас изкрещя в отговор:

— Това и ще пожънеш, Яно. Каквото си посял!

Ковалски отново вдигна картончетата в ръцете си, потърка се по носа с тях, отдалечи ги на една ръка разстояние и направи недоволна гримаса.

— Вие, момчета, ми дадохте да чета някакви плоски полски шеги, обаче… аха! — Той взе дебелия куп листа и бавно ги разкъса, като пускаше половините от двете страни на подиума. Сред нарастващо недоволство, изразено в дюдюкане и освирквания, Яновски шумно изръкопляска. Един веселяк, застанал в сянката близо до автоматичната кухненска врата, извика:

— Какво стана с правата ни по Първата поправка?

— Обърнете се към съдията — каза Ковалски. Последва гръм от овации.

— Те шегуват ли се? — попита Джейни Дебра.

Тя се усмихна и кимна в отговор:

— Поне така си мислят.

Джейни извърна глава към края на залата, като търсеше нещо с поглед.

— Има ли тук телевизор?

Дебра се засмя:

— Не мисля, миличка.

Джейни се разположи в скута на Дебра и обгърна раменете на Халек.

— Чичо Спайк, знаеш ли колко са големи тези две ченгета?

— Само ти можеш да ми кажеш, Джейни. Колко са големи?

— Ами… — започна тя, после замислено спря: — Те са по-големи от Хайнрих и Джони. А пък Хайнрих и Джони са направо огромни.

Дебра вдигна очи да погледне двойката до стената. Колко ли още щяха да останат с Джейни? Как ще й се отрази тяхното присъствие? Какво ли си мислят приятелите й за тях? После сведе поглед към дима от цигарата си и се запита, а пасивното пушене, то колко й вреди, Деб? Гледай си своята работа.

Намеси се друг вътрешен глас: А твоята работа каква е, а? Ти помогна да се спаси живота на това дете. На път сте да станете членове на едно семейство и…

Гласът на компромиса застана между другите два, докато тя дръпваше дълбоко от цигарата. Мир. Това е вечерта на Яно. Нека си я изживее. Да не му пречим. Всеки заслужава своите десет минути слава. Може би точно сега са неговите?

Ковалски отново почука по чашата си:

— Помолихме ви, господа — и дами, разбира се, да опаковате предмета, който според вас отразява… — Ковалски спря да се взира в думите, вдигна очи и сви рамене: — Просто се опитвам да прочета какво пише тук, господа. Аз не говоря по този начин.

Един пакостнически глас изкрещя:

— Без майтап! Тогава защо заряза полските шеги?

— Казах ви, Яно мрази полските шеги. Затова си няма огледала вкъщи.

Стаята изригна в наздравици и овации, Ковалски се усмихна, махна няколко пъти с ръка и после показа среден пръст.

— Какво означава това? — попита Джейни.

— Ще научиш — успокои я Дебра.

— Тод Аткинсън прави така, ако учителят не е наблизо.

Ковалски примига и продължи да чете от листа:

— … който според вас отразява по-лицеприятните лични качества на сержант Ед Яновски. — Той остави листа и изпусна една шумна въздишка.

— Той чете! — изкукурига тържествуващо някой.

Ковалски вдигна първата кутия и прочете картичката:

— Това е за прочутата гъвкавост на Яно. — Той светкавично разкъса бляскавата опаковка и повдигна капака. Ковалски бавно го отмести и разкри парче черен мрамор.

От компанията се извиси друг глас:

— А какъв е цветът за настроението му?

Нов кикот прекъсна Ковалски. Като се изчерви, той преглътна с мъка и изръмжа:

— Ей, хора. Дайте ми секунда поне да си поема дъх. На голям огън се пържа.

Те изреваха.

Ковалски протегна мраморното парче към Яновски:

— Ще благоволите ли да подъвчете това тук, докато дойде десертът?

Раменете на Яновски се разтресоха от смях. Алис се усмихна. Дебра се разсмя и прошепна на Спайк:

— Парче черен мрамор — а после го наблюдаваше как се усмихва във въображението си.

— А това какво е? — попита Ковалски, като вдигна следващата кутия на трибуната. След това, докато четеше картичката, заяви: — Това трябва да ни покаже вътрешния аз-образ на Яно според инспектор Лу Сканън от — капакът отхвръкна и отвътре започна да се издува огромен жълт балон, пълен с хелий.

— Може ли да си го взема за вкъщи? — замоли се Джейни.

— Страхувам се, че с него няма да влезеш в колата, мила.

Балонът продължаваше да расте и вече надхвърляше на височина два метра. Ковалски го отмести от трибуната и вдигна поглед:

— Това нещо се издува, Сканън, и в скоро време ще звучим като на купон на Мики Маус.

— Какво? — попита Джейни.

Дебра положи усилия да спре да се смее достатъчно дълго, за да промълви:

— Хелият кара човек да говори страшно пискливо.

— Защо?

Дебра сви рамене.

— Питай чичо ти Спайк, той ни е специалистът по звуците.

— Защо?

— Ще ти обясня след малко — прошепна Спайк.

Ковалски отвори следващата кутия.

— Това пък е вкусът на Яно. Как да се престраша да го отворя? Може пък да има някаква обществено изкупителна стойност?

— А може би събужда похотливите ни желания? — изкрещя глас от дъното на залата. — Отвори го!

— Уважение! — викна Яно и се запревива от смях.

— Добре де, ей сега. — Ковалски закри очи с едната си ръка, а с другата свали капака на кутията. Когато навън се подаде върхът на нейното съдържание, един глас от тъмнината се провикна:

— Какво е това?

Ковалски извади предмета.

— Група розови фламинго в небрежно облекло, които пушат пури.

— Включи копчето! — изкомандва друг.

Ковалски отговори с въпрос:

— Къде е това копче? А-а-а, виждам го. Ето тук, отдолу.

Той натисна бутона и от един малък микрофон някъде във вътрешността засвири весела мелодия в стил полка буре. Фламинговците се въртяха в такт около центъра и пляскаха с криле. Яновски скочи на крака, подпря се с една ръка на масата и извика „Уважение!“, преди да изпадне в истерия от кикот.

— Седни, Родни — каза Ковалски, — най-хубавото предстои.

От надигналия се смях микрофонът запищя със същото противно бръмчене. Ковалски го шляпна силно и той му отвърна с вой. Смехът се изроди в пълна бъркотия.

С викове „Ред! Ред! Ред!“ Яновски се изправи в цял ръст, извади 38-калибровия си пистолет от кобура и стреля три пъти в тавана. Тълпата млъкна вцепенена. Ковалски се наведе напред, допря любовно устни в стария микрофон и прошепна:

— Приятели мои, та това са само халосни патрони.

— Ах, ти, кучи сине! — измърмори потаен глас.

— Двамата са се наговорили — изрева Лу Сканън.

— Трябваше да се досетя — извика първият глас. — Яновски от години стреля с халосни.

Търсейки мишена, Яновски тържествено измери публиката с очи.

— Ако не получа поне малко уважение…

— Спокойно! — прекъсна го Ковалски. — Ние те уважаваме, Яно. Ето това е твоят подарък.

— Надявам се да не е часовник.

Ковалски поклати глава:

— Карлино каза, че ако ти вземем часовник, ще се наложи да те учим как да познаваш колко е часът, и цитира един известен яновизъм: „Откъде ще намерим ресурс в жива сила за това“.

Яновски се задави от смях и опря глава в масата пред себе си. Алис се наведе и здраво го прегърна, като също се заливаше от смях. Докато старият му шеф се задъхваше, превит надве, Ковалски отвори една лакирана махагонова кутия и извади подаръка за пенсионирането. Като го държеше за дулото с едната си ръка и за дръжката с другата, той го вдигна високо, за да могат да го видят всички:

— Това тук е един „Смит & Уесън“. Полицейски, 38-и калибър. Ние вече не ги използваме, за разлика от Яно. Верен е на този пистолет вече повече от четиридесет години. Явно му носи късмет, защото все още е сред нас. — Той премести револвера от дясно на ляво: — Може би изглежда малко смешен, защото е прекалено лъскав. А това е, понеже го инкрустирахме с 18-каратово злато. Няма да ви казвам колко струва.

— Аз пък ще кажа — изкрещя подмолният глас.

— Да — каза Ковалски. — Карлино ще каже.

— Знаех си аз, че е Карлино — каза Яновски.

— … но ти препоръчваме да го държиш на сигурно място в банков сейф. Защото не може нищо да изстреля.

— Освен халосни — извика Карлино.

— Пък и всички ние, твоите приятели, като броя и себе си, бихме се чувствали много по-добре — допълни Ковалски, — ако знаем, че това е единственият пистолет, който имаш. Ти изкара службата си, Яно. Едва ли има човек в залата, освен може би Карлино — Ковалски изчака хихикането да заглъхне, преди да продължи, — който с удоволствие да не те вземе за партньор дори и сега. Ала ти желаем на добър час оттук нататък, всички, които сме се събрали тук.

Яновски се изправи и се провря между Ковалски и микрофона. Изтри една сълза от окото си и започна:

— Имам нещо да ви кажа — докато Яно си поемаше дъх, преди да заговори, Карлино пак се обади:

— Винаги си имал.

Яновски кимна и продължи:

— Двамата с Алис имаме нещо за вас, приятели. Не ме питайте защо, просто така, речено-сторено. Това е просто малка книжка, която съдържа мъдрия опит на едни четиридесет години и е посветена на такива като Карлино, които са прекалено глупави сами да прозрат някои неща.

— Уважение! — извика Карлино в отговор.

— Може би ако я прочетете и разберете, един ден всички ще доживеете своя собствен миг на този висок подиум. За бога, искрено се надявам да стане така. Надявам се всяко ченге, което е днес тук, да се оттегли от служба с чиния печено месо и картофено пюре.

Тълпата притихна.

— Вие ще стигнете до своя собствена мъдрост, ако сте достатъчно умни да отворите мисълта си за нея. — Той сведе очи към Дебра, преди да продължи: — Само преди година бих казал, ако отворите очите си за нея. Но тогава работех с един човек, който бе изгубил очите си, Спайк Халек.

В залата се разрази тътен от ръкопляскания. Спайк стана и бързо вдигна ръка. Подпря се на Дебра и прошушна:

— Не трябваше да го прави.

— Ш-ш-ш-ш-т — каза тя.

Яновски свирепо изгледа микрофона, извисил свирепия си писък. Той веднага секна, което събуди сподавен кикот сред няколко ченгета. Яновски се наведе напред и им каза:

— Не си мислете, че сте прекалено умни и че знаете всичко. Защото не сте. Когато следата изстине, не бързайте да гоните разни случайни хрумвания, взети от гората. И не бързайте да отричате нови идеи, особено когато старите се издънят. Защото в крайна сметка ето какво ще ви кажа след — господи, как лети времето! — след почти четиридесет години. Не бъдете слепи за професионализма на някой друг. Вече не можете да се справите сами. Никой не желае да ви злепоставя. Иска се сила — Яно наблегна на думата, като вдигна свития си юмрук и го стисна толкова здраво, че чак потрепери — да познаваш собствените си слабости. Иска се ум да познаеш добрата идея. Ако имате очи, използвайте ги. Ако нямате — използвайте ушите, носа, ръцете, езика си, всичко, което имате. И наистина имам предвид всичко. Но най-вече използвайте приятелите си, използвайте специалисти, използвайте всеки, който може да ви помогне. С това стигам до последния по време — и може би изобщо последния…

— Слава богу!

— Млъкни, Карлино! — извика друг глас.

— … последния яновизъм. Може да не ти е по душа да ходиш ръка за ръка с приятелите си, но когато се подхлъзнеш, те ще те опазят да не си паднеш на задника. Не се правете на супермъже.

— Или супержени — извика Дебра.

— И това също — кимна Яновски. — Светът е доста по-различен, отколкото преди четиридесет години. Нуждаете се от помощ. Всички се нуждаем от помощ. Не се опитвайте да правите всичко сами.

Настана гробовна тишина. Яновски отново въздъхна в микрофона. Стараеше се гласът му да не се пречупи. Прочисти гърлото си, сведе поглед и се изчерви.

— Ще ми липсвате, приятели. По принцип не съм така словоохотлив…

— Що за фъшкии! — кресна Карлино.

— Тод Аткинсън казва същото, само да няма учители наблизо — обади се Джейни.

Яновски направи пауза, после вдигна позлатения револвер.

— Благодаря — каза той, извади от раменния кобур стария си 38-калибров пистолет и го подаде на Ковалски. След това го замени с позлатения подарък. Накрая, имитирайки страшно нескопосано Арнолд Шварценегер, завърши: — И да не оплескате нещо. Кой знае? Може и да се върна…

Той седна и целуна Алис, а тълпата се струпа в краката му. Джейни наведе глава и запуши ушите си заради пронизителните подсвирквания и шумните ръкопляскания. Когато тълпата започна да утихва, Ковалски се приближи към микрофона за няколко последни думи. Наведе се и прошепна сред пращенето:

— Още едно изказване преди да се разделим. Мисля, че ще искате да го чуете. Спайк Халек помоли за няколко минути. Спайк?

Дебра беше озадачена. Какво щеше да каже Спайк на Яно? Той все още смяташе, че Яно е заложил на карта живота на Джейни. Обзе я някакво напрежение, после даже страх, но все пак се надяваше, че Спайк няма да развали цялата вечер. Изправен точно над нея, Спайк изгъгна:

— Благодаря!

Един сервитьор с бял костюм се втурна към тях с прикрепен на слушалка микрофон и го сложи на главата на Спайк.

— Благодаря — повтори той, — имам да направя важно съобщение, засягащо един от любимите колеги на Яно.

Тълпата млъкна, очевидно заинтригувана. Спайк се обърна с лице към тях:

— Ако Яно не ме беше представил на тази жена, ако не бях приел помощта, която тя ми предложи, тази вечер никой от нас нямаше да е толкова щастлив. Ала това бе само началото на щастието, което й дължа.

Дебра видя как Спайк си пое дълбоко дъх, преглътна с усилие и продължи:

— В случай пък че ни записват, бих искал да обогатя записа с още нещо. Така си изкарвах прехраната едно време, затова имам чувството, че този начин е особено подходящ — отново пое дълбоко дъх и каза следното: — През цялата тази последна година на огромна несигурност успях да премина през едно свободно и показно изпълнение с една от най-прекрасните жени в Чикаго. И така, снощи — той мъчително преглътна — попитах Дебра…

Тя го сграбчи за ръкава и изсъска:

— Не сега, Спайк!

— … дали би искала да ме търпи за постоянно. А когато тя каза „да“, реших да запиша отговора й на касетка, ако случайно промени решението си.

Дебра зарови глава в ръцете си и бавно се олюля.

Банкетната зала заехтя от гръмки наздравици. Ченгетата свиркаха и крещяха. Гласът на Карлино бумтеше: „Деби Точния Стрелец!“, Ковалски му пригласяше: „Право в целта!“, Яновски се захили и изграчи: „Този път уцели право в сърцето!“.

Като си обеща после да го убие, тя стана и леко целуна Спайк по бузата, докато тълпата напираше да им честити.

Дебра силно се разсмя, поклати глава. Да. Вярно беше. Точно той бе мъжът, когото търсеше. Да, на второ място идва магията. Не, не съм бременна, Карлино, копеле такова. Като не изпускаше Джейни от очи, тя погледна към подиума.

Това беше вечерта на Яно. Спайк можеше да изчака малко с тази изява. Дали бяха провалили всичко? Тя хвърли бегъл поглед към лицето на Яно, търсейки отговора. Той се бе притиснал до Ковалски и държеше в ръка някаква бележка, която току-що бе получил от сервитьорите. Двамата я прочетоха заедно и изведнъж помръкнаха. Какво ли пишеше? Какво ставаше?

Тя се обърна надясно и каза:

— Ели, ще вземеш ли Джейни?

Ели се усмихна в отговор:

— Разбира се. И без друго трябва да тръгваме. Утре е учебен ден, а пък си имаме едно много изморено малко момиче.

— Не съм изморена — каза с прозявка на уста Джейни.

Сърцето на Дебра биеше учестено, когато насила се усмихна, изблъска с рамо Карлино и стигна до подиума, където Яновски стоеше с наведена глава, а устните му потрепваха.

— Яно — извика тя, — какво се е случило?

Яновски сякаш се сепна от гласа й, но после си възвърна самообладанието. Като мачкаше бележката в огромната си ръка, той прошепна:

— Старк току-що е избягал от Стейтвил.

— О, Исусе, не, не, за бога!

Яновски тежко кимна.

— Страхувам се, че е така. Зад себе си е оставил един труп. Но не това е най-лошото. Доведи ми Спайк, Деб.

— Яно, за какво говориш?

— За снимките, Деб. Говоря за снимките.