Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (6)

Четвърта глава

Отново това проклето почукване на вратата.

Управителят Олховски захлупи микрофона с голямата си ръка, с дълбока въздишка притисна слушалката до гърдите си и погледна нагоре. През чистото замрежено стъкло видя натрапения му отвън психиатър, душеприказчикът, обхождащ своето паство, назначен от Спрингфийлд да дава психиатрични заключения и да докладва за необичайни произшествия — като скорошното сбиване например. В основни линии скапана политика и либерални лайнарщини. Но какво може да стори човек?

Той освободи слушалката, вдигна ръка и му махна да влезе. С решителен, но дипломатичен тон каза:

— Извинете, г-н губернатор, излезе нещо… Не, сър. Общо взето, няма проблеми. Просто рутинна проверка. Убеден съм, че сте наясно с тези неща.

Вратата се отвори и психиатърът се вмъкна в стаята.

— Не, сър, тук сме на сигурно място. Всичко е наред. Гарантирам. Няма за какво да се притеснявате.

Олховски посочи един стол. Психиатърът седна.

— Да, аз също с нетърпение очаквам да се видим. Взех ножици. Жена ми намери огромна жълта панделка…

Психиатърът отвори куфарчето си и извади нещо отвътре.

— Не-не-не-не-не, не мисля, че пресата ще вложи особен смисъл в жълтата панделка, нещо като освобождаване на затворниците, това ли имате предвид? Вържи жълта панделка и всичко останало… Вие какво?

Психиатърът започна да прелиства дебела папка, като проверяваше записаното и отбелязваше някои страници с цветни кламери.

— Смятате, че трябва панделката да е червена? Разбира се. Също като прерязване на бюрократичната червена лента върху досие, нали така? Да, разбира се. Не-не-не, няма проблем.

Психиатърът вдигна очи, погледна часовника си. Да поглежда часовника си! За какъв се мисли тоя нещастен лайнар?

— Вие също, г-н губернатор. Съжалявам, че съпругата ви няма да може да го направи. Предайте й много поздрави. Както и Весела Коледа. Дочуване.

Олховски затвори телефона и пое дълбоко въздух — достатъчно продължително, така че психиатърът да го попита:

— Ще може ли за минутка?

Олховски се изсмя, приглади падналите разпилени косми върху лъсналото си теме и каза:

— Точно навреме! Видяхте ли Старк?

— Да.

— Призна ли?

Психиатърът се ухили в отговор. Подигравателно? Олховски укроти гнева си със студения въпрос:

— Нещо смешно ли казах? Имам едно убийство, трима са в болница, мястото е на път да хвръкне във въздуха. Явно чувството ви за хумор ми убягва.

Фелдстайн вдигна и двете си ръце, дълбоките му очи се затвориха.

— Не се смея на това. Дадохте ми един час за човек, издържал цял месец на съветски мъчения в Афганистан.

— Някакво развитие?

Фелдстайн пусна една въздишка. Олховски познаваше тази въздишка. Той самият доста често въздишаше така.

Психиатърът попита:

— Чели ли сте досието му?

— Напоследък не ми остава и миг свободно време. Довечера ще купувам червена панделка за губернатора, а чакам да се обади и един сенатор. Наистина бих искал тези важни персони да дойдат и да си отидат без повсеместен бунт в затвора. Останалото са подробности. Нали затова ни пращат експерти като теб? — Олховски пъхна ръце дълбоко в джобовете си и закрачи из стаята.

Фелдстайн, видимо спокоен, остана седнал. Мръсното копеле сигурно беше откраднало валиум от аптечката.

Докато Олховски крачеше напред-назад и зяпаше покритите самосвали, които се подреждаха един след друг и после потегляха по пътя си, Фелдстайн се изкашля веднъж и изгъгна:

— Той говори съвсем малко. Но това е в съзвучие с психиатричната оценка за него от времето, когато се е уволнил от военноморския флот.

— Искате да кажете, че съдът ми е пробутал някакъв смахнат?

Фелдстайн запази самообладание.

— Много е вероятно така да излезе. Но няма никакъв смисъл да се питаме защо. Изобщо не мога да разбера адвокатите, така че не питайте мен. Всичко, което мога да кажа, е, че по всички външни признаци Тим Старк изглежда напълно рационален човек, но в действителност е доста склонен към ирационални импулси.

— Какво мога да очаквам от него, Фелдстайн? — Той хвърли едно око на часовника си. — Какво е вашето заключение?

Фелдстайн пое дълбоко дъх, плъзна папката си обратно в куфарчето и погледна нагоре към него:

— Не знам.

— Не знаете?

— Аз съм психиатър, не медиум.

— Оставете пророчествата. Само ми кажете как да постъпя със Старк, за да не предизвика неприятности наоколо, да речем, двадесет и четири часа?

Фелдстайн щракна закопчалките на куфарчето си.

— Може би никак.

— Никак? — излая през смях Олховски.

Фелдстайн сложи ръце върху куфарчето.

— Той не е по бурните реакции. Като дете често са го биели, така че се е научил да се сдържа. Научил се е, при това по-добре от повечето хора с нормално възпитание, как да избягва откритите сблъсъци и как да се измъква от последствията.

— Тогава как, по дяволите, е попаднал тук?

— Докога смятате, че ще остане?

— Това май че не го разбрах — присви клепачи Олховски. Психиатърът не трепваше, не мигваше, дори не преглъщаше шумно. Валиум трябва да е.

Фелдстайн се обади с глас като полярен лед:

— Аз пък го разбрах, предимно от своите наблюдения. Той е страшно потиснат. Всичко се трупа вътре в него. Целият този гняв, енергия, амбиция. Един от начините да се справи с тях е да ги впрегне в дълги, разработени до най-малката подробност игри на отмъщение.

— Игри на отмъщение?

Фелдстайн кимна и вдигна показалец.

— Ще ви приведа една показателна история. Из разпитите около неговото уволнение. Веднъж, когато баща му го набил жестоко, Тим станал рано на следващата сутрин, пронизван от страхотна болка. През цялата нощ валял сняг, на сутринта също още продължавало да вали. Било тъмно, така че никой не можел да го види. Самичък, той отишъл в кухнята и взел една кофа от шкафа под мивката. Колкото се може по-тихо той напълнил кофата, излязъл навън и я излял по стръмния път зад новата кола на баща си. Баща му обичал тази кола повече от всичко на света, или поне повече от жена си и детето. А малкият Тим добре знаел това. И така, кофа подир кофа, той направил здрава ледена покривка върху стръмнината, докато тя не станала гладка и хлъзгава като масло. После, все още по тъмно, той мъчително се прибрал, борейки се с ужасната болка, изсушил кофата, поставил я обратно под мивката точно както я бил намерил, заличил всички следи от разлята или случайно покапала вода и отново си легнал.

След няколко часа баща му станал за работа. Навън било все така тъмно. Нагазил хрущящия сняг, убеден, че колата ще мине. Само че когато започнал да се спуска надолу по пътя, така и не могъл да спре. Веднъж попаднала върху леда, колата просто се засилвала все повече, все по-бързо и по-бързо, докато накрая не се забила в канавката край улицата.

Какво обаче можел да направи? Божа работа. Колата била потрошена. А той закъснявал за работа. Бесен и безпомощен, също като Тим. „Сега вече знае какво е да се чувстваш така“, казал Тим на лекаря от флота.

Олховски отново погледна часовника си, сведе очи към телефона и започна да почуква по махагоновото си бюро.

— Значи побъркан на тема отмъщение, така ли?

Фелдстайн поклати глава.

— Не е толкова просто. Казано на клиничен език, той е параноик, воден от дълбоко вкоренена нужда от отмъщение. Само че тя следва определен рисунък, има собствена схема — като игра.

— Игра?

Фелдстайн отново кимна.

— Една и съща схема. Отново и отново. В която елементите никога не се променят. Измама. Унижение. Отмъщение. А вземе ли веднъж някого на мушка, не пропуска.

Олховски с въздишка поклати глава.

— Почти ме зарадвахте, че не съм аз.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Моля?

Фелдстайн повтори въпроса си.

— Това вече е царството на призраците. Той просто ненавижда хората с власт. Докато седях в една стая с него — простете за неклиничната терминология — ясно усетих неговата враждебност — в начина, по който държеше изправено тялото си, как свиваше юмруци, сякаш му е все едно дали ще се поразходи, или ще ми счупи врата.

— Може би.

— Какво? — каза Фелдстайн.

— Сам казахте, че не сте медиум, а психиатър. Приемам това. Защо просто не потулим милия стар Старк в дълбоки води, докато не приключи посещението на нашите важни особи?

— Няма да е много разумно.

— Какво казахте? — попита Олховски.

— Разбирам подозренията ви…

— По дяволите, кой друг е участвал в това сбиване — човек, който има шестима негри насреща си, убива единия, изважда от строя други двама и принуждава останалите да побягнат?

— Той все още може да го направи.

— Докато не го пипнат. А това със сигурност ще стане.

Фелдстайн въздъхна дълбоко.

— Върнете го обратно в килията му. Преместете съкилийника му. Оставете го да се съсредоточи върху тези снимки.

— Снимки?

Фелдстайн вдигна очи.

— Има ги в папката.

— Значи може и да я прочета, когато се пенсионирам и нямам какво друго да правя. Какви снимки?

Телефонът иззвъня.

— Търсят ви — прошепна Фелдстайн и стана да си ходи. — Ще ви оставя папката.

Олховски вдигна слушалката, докато психиатърът се изнизваше през вратата. Придърпа папката, отгърна корицата и започна да чете оттук-оттам. В същото време заговори, сърдечно и топло:

— Да, сенаторе, колко мило, че се обаждате. Вече сте тук! Великолепно. Ще ви трябва около час да стигнете дотук, стига времето да е благосклонно. Да-а-а-а, така казват. Чака ни истинска сензация.