Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (40)

Трийсет и осма глава

Преди Спайк Халек да е свършил разговора, една клечка се плъзна по драскалото, връхчето й се възпламени със съсък и запали пурата на Лу Сканън. Когато той си дръпна, гъст дим се понесе на талази из апартамента, разяждайки тишината. Специален агент Майк Майлс се премести до Спайк, за да вижда по-добре отговора, дошъл по катодния кабел, и рече:

— На „Илинойс Бел“ е. Или пробен, или абонат. Може би е с монети. — Затрака по клавиатурата. — Да видим.

— Хайде, хайде — намеси се Сканън.

Спайк долови с острия си слух как тлеещото връхче на пурата му описа кръг във въздуха, когато той застана зад него.

— Засякох го — каза Майлс и пое въздух. — Телефон с монети на Франклин и Лейк. Къде е това?

— Задният вход на Франклин и Уакър. Близо до реката.

— Уотърфронт Тауърс! — извика Спайк.

— Бинго! — рече Сканън и понижи глас, като се обърна към Майлс. — Обади се на Яновски. Кажи му, че е бил прав.

— Да поискам ли разрешително?

— Майната му на разрешителното — отговори Сканън. — Може би Старк още е вътре.

— Не е толкова глупав — обади се Спайк.

— Тогава защо ще се обажда оттам? — попита Майлс.

— Може би знае, че не можем да получим разрешително така бързо — изпусна дим Сканън.

— Или както каза доктор Фелдстайн, ни унижава — рече Спайк.

— Това мога да го понеса — каза Сканън, — тъй като не ни отнема време. Но се страхувам, че той не е спрял да лъже и да ни подвежда. А така губим много време, при положение че ни остават пет часа.

— Седем — поправи го Спайк. — Докато самолетът излети за Париж.

— Но ако не го пипнем до пет часа, ще влезе в летището, опакован с двадесет килограма мощен експлозив, който ще гръмне, ако палецът му отпусне детониращото копче.

— На входа ще го засекат — обади се Спайк.

Сканън мълчаливо наведе глава и рече:

— Детекторите?

Спайк му кимна.

— Трябва да дезактивираме тези системи.

— Какво?

— Чу добре — отвърна Сканън. — Ще удари най-голямото летище на света точно по време на коледната врява. Колко човека според теб ще избие, ако се самовзриви?

— Не можете ли да го затворите? — попита Спайк.

— О’Хеър? — Сканън се разтресе в дрезгав смях. — На какво основание?

— Може би само сектора на Пан Ам…? — Спайк усещаше, че се хваща за сламка.

Сканън сложи ръка на рамото му.

— Може би ако имаше време, щяхме да опразним един сектор и да го задръстим с цивилни агенти и ченгета. Може би. Но все се намира някой загубен пътник, дето се втурва вътре в последната минута и крещи, че са отменили безценния му полет. Не. Прекалено е рисковано. — Отдалечи се от Спайк и каза на Майлс: — Уведоми охраната на О’Хеър. Прати им снимката на Старк. Може да го забележим, преди да е влязъл вътре.

— И тогава какво? — запита Спайк.

— Ще му попречим да взриви стотина души, Спайк.

— А Дебра?

— Действаме по въпроса — отвърна Сканън.

— Хайде да играем играта като хората. Той ще ни посочи къде е Дебра, убеден, че така или иначе не можем да я спасим. Но нека първо я намерим.

— Ако не ни лъже, няма да ни подскаже, преди да хване теб.

— Щом е така, аз съм готов — каза Спайк. — Само да не го следите.

Сканън изръмжа:

— Но това е глупаво. Спайк…

Телефонът отново иззвъня.

Сканън грабна един подслушвател от терминала и промърмори:

— Старк?

Спайк сложи ръка на слушалката и отвърна:

— Не вярвам.

Когато вдигна, в слушалката проехтя бодрият глас на Харолд:

— Доставка от куриер за вас, господин Халек. Да я донеса ли веднага горе?

Харолд звучеше особено, обезпокояващо странно.

— Има ли нещо нередно? — попита го Спайк.

— Предполагам, че не. Но тече.

Спайк се сепна, рече:

— Слизам — и стана.

Сканън и Майлс хвърлиха слушалките на поставката и изтичаха напред. Спайк чу вика на Сканън през затварящата се врата на асансьора:

— Задръж куриера. Ако си е тръгнал, обади се на фирмата. Виж дали може да идентифицира Старк.

— Какво е? — попита Спайк, като стигнаха до гишето на портиера.

Сканън с шумолене нахлузи някакви ръкавици и опипа плика, като пазеше евентуалните недокоснати отпечатъци.

— Имаш ли писалка?

— Тънкописец става ли? — попита Майлс.

— С капачка ли е?

— Да.

— Става.

Спайк чу как пликът се скъса и в мълчанието се стаи ужас. Накрая гласът на Сканън запита:

— Дебра с диамантени обеци ли беше, когато Старк я отвлече?

Още си спомняше усещането под пръстите си, когато ги докосваше; задавено промълви:

— Да.

— Боже! — прошепна Сканън. — Обади се на съдебния лекар, Майлс. Провери дали можем да идентифицираме парчето.

— Какво е? — настоя Спайк.

— Отрязал й е парче от ухото, Спайк.

Спайк се втурна към Сканън, сграбчи дебелите му ръце и го разтърси:

— Трябва да я намерите, Лу. Веднага!

— Обади се на Яно, Майлс — нареди Сканън. — Съобщи му. Кажи му да побърза.

Сърцето на Спайк биеше като лудо. Притисна се към Сканън. Инспекторът внимателно се освободи и каза:

— Бе увито в бележка.

— Прочети я — каза Спайк.

— Да, инспекторе — изстена гласът на Харолд, — какво пише?

Спайк усети как Лу обърна гръб на портиера, преди да прочете:

— Ако ти… — започна той. — Чакай да я разгадая. Правописът хич го няма. Така. Според мен иска да каже следното. — Хартията прошумоля, преди Сканън да продължи: — „Ако искаш тя да оцелее, подчини се на заповедите. Ако не го направиш, ще я завариш горе-долу на такива парченца. Ти решаваш, готин. Премисли всичко, което съм ти казал. Само ти можеш да я спасиш. Няма друг начин“. Подписано е Т. С.

Гласът на Майлс долетя откъм телефона в портиерната:

— Яно е докопал нещо. Ще действа. Ковалски ще се присъедини към него. Искаш ли и аз да…

— Те ще се справят — отговори Сканън.

— Искам да отида — намеси се Спайк.

— Не — каза Сканън.

— Това не си ти, Лу!

— Казвам „не“ като федерален агент. Като човек от плът и кръв съм повече от съгласен. Яно е напипал нещо. Значи не става дума за подвеждане. Следва унижението. Не знам какво става в извратения ум на Старк сега, освен че следващата стъпка е отмъщение.

— Дебра има нужда от мен — рече Спайк.

Изведнъж Сканън го сграбчи и здравата го раздруса.

— Дебра има нужда да си напънеш мозъка. Това е някаква проклета гатанка мозайка, Спайк. Не разбираш ли? Миналия път си използвал нещо от записите — нещо, което Старк дори не е знаел, че ти казва — за да го заловиш. Сега иска да те бие със собствените ти карти, приятелю. Зная го! Чувствам го! Всяка молекула в тялото ми ми подсказва, че именно това е истината! Какво по-голямо унижение за някого от това да му изтръгнеш най-скъпото със същите хватки, в които той самият е най-добър?

Спайк го изслуша, разбра го и накрая кимна.

Сканън продължи шепнешком:

— Аз няма да се справя. Майлс няма да се справи. И Старк го знае. Той си дава сметка, че ти си майсторът в тези изкуства. С достатъчно време и внимателно мислене ще успееш. Той знае и това. Но се обзалага, че парчето ухо ще те разстрои. Обзалага се, че ще загубиш, Спайк. А ако стане така, Деб ще умре.

— Как да сме сигурни, че още е жива?

— Старк я иска жива, уязвима, до мига, в който самолетът на Пан Ам се откъсне от пистата за Париж. Ако тя загине, няма мангизи, няма Халек, няма отмъщение. А той го чака цяла година.

Спайк веднага разбра, че Сканън е прав, и кимна. Сега трябваше да спаси Дебра, също както миналата година спаси Джейни. Или да помогне да я спасят. Така каза Яно на празненството по случай своето пенсиониране: „Вече не можете да се справите сами… Иска се сила да познаваш собствените си слабости. Иска се ум да познаеш добрата идея…“.

Спайк събра всичките си надежди, цялата си вяра и дисциплина, пое дълбоко въздух и каза:

— Ще прослушам касетките.

— Добро момче. — Сканън го потупа по ръката. — Яно ще действа в Уотърфронт Тауърс.

— Кажете ми веднага щом…

— … разберем нещо. Разбира се — прекъсна го Сканън. — Ние отиваме на летището.

— Ще съм готов навреме.

Сканън замълча. Нещо не беше наред. Накрая проговори:

— А къде са парите?

Спайк се завъртя и изкрещя:

— Парите ли? А къде е Дебра?

 

 

— Сержант Яновски. — Господин Холст с усмивка се приближи до бюрото.

Яно извади снимката на Старк.

— Някога да сте виждали този човек?

— З-защо ви интересува?

— Първо вие ми отговорете.

— Не така.

— Какво значи това?

— Обръснал си е главата и си е пуснал брада. Но да, работеше тук.

— Работеше?

— Тази сутрин си тръгна. Не взе нищо освен дрехите на гърба си и…

— Какво работеше?

— Нощен помощник-пазач. Ъ-ъ-ъ, все още бе в пробен период, така че ако е направил нещо нередно, ние…

— Имаше ли стая тук?

— Да, малка стаичка долу.

— Може ли да я погледна?

— Имате ли разрешително за обиск, сержант?

Яно се облегна на бюрото и се ухили.

— Да кажем просто, че искам да знам. Да се съгласим и двамата, че този човек — той потупа снимката — е напуснал жилището си и така или иначе трябва да почистите тия дни. Да речем също, че ако не получа съдействие, полицията може и да зареже откраднатите коли на хора от Уотърфронт. И ако те се оплачат, ще им кажа, че не сте пожелали да ми помогнете.

— Но това не е вярно!

— Е, покажете ми колко много искате да ми помогнете — засмя се Яно. — По дяволите, може би точно това е човекът, който краде колите ви.

— Възможно ли е?

Яно сви рамене.

— Спомнете си, че сте го назначили с препоръка от братята Сицилиано, нали?

— Момент да взема ключовете. Стаята е отзад, близо до товарното помещение.

 

 

— Господин Гранвил е тук — обяви Харолд. — Има… компания — това бе думата, която избра.

— Прати ги горе — каза Спайк.

— Това парите ли са? — попита Сканън.

Спайк кимна.

— Затова си води „компания“.

Минута по-късно на вратата се почука. Спайк отвори и във въздуха се понесе миризма на нова кожа и едва доловим мирис на одеколон.

— Влез, Брайън.

Брайън раздвижи въздуха покрай него, последван от здравеняк, който бе представен на Сканън и Майлс като Джон Соренсен.

Спайк затвори вратата. Чу рязкото изщракване, с което се отварят закопчалките на куфар, и после въпроса на Сканън:

— Четирите пачки отгоре ми изглеждат странно.

— Той ако търси нещо странно, веднага ще се убеди, че това не е обикновено дипломатическо куфарче — отвърна Брайън.

Напрегнатото мълчание бе прекъснато от следващия въпрос на Сканън:

— Не мисля, че е редно да се опитаме да му пробутаме нещо подобно. Спайк ли ви подучи на това?

— На това какво? — попита Брайън.

— Каквото сте пъхнали тук.

Брайън въздъхна и преброи до пет, преди да обясни:

— Куфарчето е с около сантиметър по-широко между пантите и закопчалките от обичайното. Ако не беше така, две пачки просто нямаше да се съберат една до друга. Нямаше да има място. Обзалагам се, че като види парите, няма да се втурне да измерва куфара с рулетка.

— А четирите пачки отгоре, не можахте ли да ги пъхнете някъде? — каза Сканън. — Да изглежда по-спретнато.

— Това тук не е като по филмите, инспекторе. Направихме каквото можахме. Във всяка пачка има сто банкноти по сто долара. Това прави по десет хиляди в пачка. Както виждате, на дължина са по шест пачки, в две колонки. Значи на ред имаме сто и двадесет хиляди долара. Осем реда — деветстотин и шестдесет хиляди. Значи не ни достигат четиридесет хиляди до милион. Затова четирите пачки остават отгоре. Вероятно няма да премери куфарчето, но парите със сигурност ще преброи. По дяволите, та миналия път отнесе цяло куфарче с нарязани вестници.

— Знам. И аз бях там — напомни им Сканън.

— Този път парите са налице, инспекторе — каза Брайън, — ако потрябват. Няма да има изненади.

Телефонът отново звънна. Спайк, който знаеше къде точно е застанал, се обърна и отиде да се обади. Когато вдигна, Харолд му съобщи:

— Господин Алварес е тук.

— Явно е сгрешил апартамента — отвърна Спайк.

— Търси инспектор Сканън.

Спайк закри слушалката с ръка и запита:

— Очакваш ли някой си Алварес, Лу?

Сканън се изсмя веднъж, само веднъж, и рече:

— Да, Спайк. Изненада, за която Старк няма да е подготвен.

 

 

— Отвори — изсъска Яновски. — И се отдръпни.

Холст и охраната на сградата застанаха отзад, а Яновски бавно натисна дръжката. Щом вратата помръдна, той чу някой да кашля и отпусна дръжката. Последва ново кашляне, отпаднало и хрипливо. Не беше Спайк Халек, специалистът по звуците, но смяташе, че може да различи кога кашля мъж и кога жена. Сега беше жена.

Помисли си само — дали Старк бе заложил взрив на вратата, преди да тръгне?

Отговорът бе, че нямаше начин да разбере.

Говори. Установи връзка.

— Деб? — извика той, вдигнал заредения си револвер до рамото.

— Яно? — Съвсем слабо. Нещо не беше наред. Дали кървеше? Загуба на кръв от ухото? Не. Раната не беше голяма, пък и не беше минало много време, откак Спайк получи пакета.

— Деб? Отговаряй с „да“ или „не“ Има ли някакви жички на вратата? Виждаш ли нещо? Той сложи ли…

— Не — отвърна тя.

Не, не влизай? Или не, няма жици?

— Няма нищо — изхърка тя. После пак се закашля.

— Влизам — каза той.

— Не, Яно… — Този път викаше. Какво ставаше?

Яновски инстинктивно бутна вратата с рамо, целият нащрек, и снижи оръжие. Тогава я видя — лежеше на леглото гола, безпомощна, с ръце, вързани с пресукания чаршаф.

— Господи, не — възкликна той и после меко добави: — Ето, имам одеяло. Дай да…

Като понечи да я завие, тя извърна ужасеното си лице към него и изхъхри предупреждението:

— Яно! Под леглото.

След като полека метна одеялото върху треперещото й тяло, той седна на колене. Стари колене. Изгарящи от болка колене, но, дявол да го вземе, колене, които все още се сгъваха, слава богу. И докато пъшкаше на пода, очите му забелязаха прикритото в мрака устройство — блещукаха само електронните цифрички, които намаляваха към нула.

Старк бе обещал бомба.

Дали беше бомба? Дали и това не беше част от унижението? Не виждаше нищо, което да прилича на взрив. Никакви пръчки динамит, никакви заряди C-4, нито правените като по калъп опаковки „Семтекс“. Само някакво найлонче с оранжеви кристалчета в прозрачна пластмасова кутийка. Никога преди не беше виждал такова нещо, може би беше шега.

— Яно — потрепери тя, — недей!

Той вдигна глава.

— След малко всичко ще бъде наред.

— Н-не го докосвай. Ш-ш-ще гр-ъх-ъмне, ако го р-размърдаш.

Усети как по челото му изби пот и дишането му се ускори.

— Добре. Хайде да те…

— Обезвредете го. Ако помръдна… — Тя прехапа устни, мъчително преглъщайки риданията си.

Яно кимна и вдигна поглед. Холст и идиотът от охраната надничаха ужасени от касата на вратата. В коридора проехтяха тежки забързани стъпки. Яно вдигна страшното си оръжие точно когато Ковалски се появи и бързо вдигна ръце.

Яно преглътна, опря се на свободната си ръка, за да запази равновесие, и с мъка се изправи на крака.

— Доведете лекар! — нареди той и прибра патлака в кобура. — И…

Ковалски го сряза:

— Стига самоинициатива, Яно. Господи, ще се обадя да пратят двама униформени до Северозападната болница. Сигурен съм, че ще докарат някой добър лекар.

— А ако не тръгне с тях? — настоя Яно.

Ковалски вдигна рамене.

— Ще го вземат на мушка и пак ще го доведат. — Той се обърна към мъжа от охраната и рече: — Повикай отряда за обезвреждане на бомби. Дай им адреса и опиши положението. Кажи им кой е на място. — Спря, после показа на човека картата си. — И отцепи района. Никой друг да не влиза.

— А онези, които живеят тук?

Ковалски пак сви рамене.

— Прати ги на пазар. Все едно къде. Скоро ще ти кажем дали ще има евакуация.

— Евакуация ли? Но…?

Яно наблюдаваше как човекът, когото бе обучавал и тормозил десет години, внезапно поема нещата в свои ръце.

— Да, за по-сигурно. Защо още сега не опразните стаите, които се падат точно отгоре?

Холст кимна и понечи да тръгне, но Ковалски го хвана и го задържа.

— На идване видях, че имате бойлер.

— Да?

— Спри го.

— Но на наемателите ще им спре топлата вода.

— Да, само че ако не им спре и това нещо тук избухне, ти обещавам, че доста ще се попарят. Повикай и служители от газовата компания, ясно? Накарай ги да прекъснат захранването.

— Декември е!

— Тя газта се възпламенява и през декември. Провери складовите помещения на този етаж и ако има нещо запалително, го разкарай. Ако не знаеш кое гори, извикай пожарната.

— Нещо друго? — изръмжа Холст.

Въпросът му бе изпълнен с толкова сарказъм, че Яно настръхна. Ковалски явно го прие дори по-навътре, защото му се тросна грубо:

— Да, ето ти нещо друго… Две нещица. Първо, свържи се с проклетия архитект на сградата и разбери какво ще стане, ако задният ъгъл на постройката се срине. И ако се окаже, че цялата къща ще падне, изкарай всички навън, по дяволите, ясно ли е. Ако не, просто не ме вбесявай повече, разбра ли?

Яно докосна Дебра с ръка. Челото й беше като котлон.

— Как си, моето момиче? — прошепна той.

— Отвратително, Яно — отвърна тя. Закашля се и рече: — Ще умра.

— Докарайте по-бързо лекар! — извика Яно, после отново се обърна към нея: — Няма да умреш.

Но тя бавно сведе глава и каза:

— Лоша кашлица — и със странна усмивка довърши: — Ще размърдам тая проклетия отдолу, ако не се овладея. А представи си… — зашепна тя.

— Недей да приказваш!

Но тя искаше да довърши:

— Цялата съм овързана. Не мога дори да се свия и да те целуна за сбогом.

 

 

— Това е специален агент Джизъс Алварес — обяви Сканън.

— Хесус — поправи го Майлс.

— Моля?

— Агент Майлс е прав — долетя мек симпатичен глас. — Испанското произношение е Хесус.

Сканън кимна.

— Хесус ще замести Халек тук.

Спайк рязко се изправи.

— Той не може да поеме такава отговорност.

Агентът испанец имаше собствено мнение по въпроса.

— Моля ви, господин Халек. Не е, защото все още имам зрение. Не бих ви обидил така. Но и да имахте очите си, щяхте да се нуждаете от още много неща. По време на полета от летище Андрюс край Вашингтон до Мидуей Еърпорт тук прегледах досието на Старк. Експерт по оръжията и бойните изкуства. Неуравновесен. Аз също съм експерт по оръжия и бойни изкуства, освен това съм завършил психология в Дюк. Така че, честно казано, двамата с него си подхождаме много повече, отколкото вие двамата.

— Всичко това е чудесно, но той ще разбере, че не съм аз.

— Пропускате една друга необичайна подробност, която инспектор Сканън отбеляза.

— И тя е?

— Очевидна за всички освен за хора във вашето положение.

Имаше предвид слепи.

— И каква е тя?

Хесус доволно се засмя.

— За голям късмет на всички ни аз и Спайк Халек сме като две капки вода. Дори огледалото ви няма да усети разликата.

— Но ако го обземе паника… — започна Спайк.

Сканън го сряза:

— Няма, Спайк. Той очаква паниката да обземе теб. Като има предвид, че миналата година застана на мерника на снайпер „Драгунов“, очаква да отидеш и сега. А отидеш ли, той печели.

— Защо?

— Защото крайният срок за явяването ти на летището наистина е краен, защото води право към смъртта. А останеш ли тук, при записите, това води към спасението на Дебра. Кое ще избереш, Спайк?

Спайк бавно се обърна и протегна ръка в мрака, уверен, че я насочва в правилната посока.

— Успех, Хесус!

Силна мазолеста ръка пое неговата и силно я стисна:

— Y tu, Spike. Buena suerte.^[1]

Когато ръката пусна неговата, телефонът иззвъня. Преди Спайк да вдигне, се обади Майлс. След секунда гласът му проряза тъмнината:

— Яновски е открил Дебра.

Спайк изрече:

— Тръгвам!

Сканън го хвана и го разтърси.

— Защо?

— Какво? — Спайк не вярваше на ушите си.

Като отпусна хватката си, Сканън рече:

— Старк точно това иска, да отидеш.

— Какво?

— Защо ще прави нещо толкова глупаво, като да се обади от Уотърфронт Тауърс, ако не го иска? Той си играе с теб, Спайк. Познава инстинктите и слабостите ти. Разиграва те като котка мишката. Първо издава къде е Дебра, после иска да отидеш на летището в пет и половина. Избирай. Отвътре ти идва, че трябва да отидеш и на двете места, но не се сещаш, че всъщност трябва да бъдеш тук, при записите. Това е единственото място, откъдето наистина можеш да помогнеш и на нея, и на себе си. Остани — примоли се той. — Моля те.

Спайк никога не се бе чувствал толкова дребен, нищожен, толкова объркан и безпомощен. Нямаше добри ходове, нищо, за което да каже — както направи миналата година с Джейни — че е първият и най-подходящият ход, а всичко останало е неуместно и ще завърши безплодно.

Но щом кодът за обезвреждането на бомбата бе скрит в думите на Старк, то той бе най-подходящият човек да го открие. Никой друг не би се справил по-добре. Ако сега оставеше тази работа и по-късно тя се окажеше решаваща, той щеше да е предал всички.

Може би вече нямаше герои — зрящи или слепи — може би имаше само хора, които дават всичко от себе си там, където са най-опитни, за да не се провалят завинаги в опита си да бъдат силни заедно. Ако наистина беше така, значи бе длъжен единствено да свърши своя дял, макар сега да му изглеждаше толкова незначителен.

Помести мъртвите си очи към мястото, където знаеше, че стои Сканън, кимна и каза:

— Добре.

Приемайки ролята, която щеше да играе, той изведнъж си даде сметка каква огромна разлика може да внесе това в положението. Прегърна със страст задачата си и спря стъпките, които се бяха отправили към вратата, с внезапен вик:

— Хесус… Алварес.

— Si. Да, господин Халек?

— Не говорете.

За кратко настъпи тишина, преди мъжът да прочисти гърло и да попита:

— Простете, не ви разбрах?

— Старк е говорил с мен. Познава гласа ми, неговата интонация. Може би не си давате сметка, че хората — дори току-що новородените бебета — познават по-лесно гласа, отколкото външния вид. Инспектор Сканън ще ви разправи за хитреци, които обират семейства, променят си лицето с пластични операции, но накрая все някой ги разкрива. Гласът им ги издава.

— Предполагам, че не съм знаел това.

— За двадесет години гласът се променя много по-малко от външния вид. Следващия път, когато отидете на сбирка на приятели от колежа, затворете очи и се заслушайте. Гласът ще ви посочи кой кой е, дори след като са качили двадесетина килограма или са останали без коса.

— Но ако Старк ме попита нещо?

— Кимнете му положително или отрицателно.

— А ако иска информация?

— Вдигнете рамене. Престорете се, че не знаете.

— И ако все пак той настоява?

— Престорете се на болен. И ако може, изчистете изцяло испанския си акцент. Разбирам, че сте се опитвали да се отървете от него, но като се отпуснете, той се връща. Днес няма да е достатъчно да изглеждате като мен. Може да се наложи и да звучите като мен.

— Ще се постарая. Благодаря ви.

Дръжката на вратата се завъртя и те излязоха така бързо, че никой не чу неговото:

— Няма защо.

Ала времето на любезните формалности бе минало, а детонаторът под леглото на Дебра отчиташе секунда след секунда.

Той бавно седна пред устройството и подреди записите по реда на обажданията. След това спря, взе слушалката и набра 411. Когато отсреща се обадиха, Спайк попита:

— Уотърфронт Тауърс, моля.

Служителката му даде номера.

Без да се колебае нито за миг, той каза:

— Аз съм сляп. Бихте ли ме свързали?

Жената веднага изпълни молбата му.

Дебра беше права. Не трябваше да върши всичко сам. Точно сега искаше единствено едно — да открие трите числа, които щяха да спасят живота й.

След две позвънявания служителката на рецепцията вдигна телефона.

— Уотърфронт Тауърс.

— Може ли да говоря със сержант Яновски от чикагската полиция?

— Кой се обажда?

— Един от неговите хора.

— Как се казвате?

— Халек.

— Момент.

След малко слушалката изгъргори:

— Яновски. Какво има, Халек?

— Как е Дебра?

— Няма да те лъжа. Има почти четиридесет градуса температура. Не изглежда добре, Спайк. Специализирана линейка от интензивното е тръгнала насам да помогне на лекаря, когото повикахме от Северозападния медицински център.

— Не ме баламосвай, Яно. Ще оживее ли?

— По дяволите, Спайк, та какво разбирам аз? Има толкова много системи и спринцовки, че им загубих броя. Мога да ти кажа само, че ние няма да се откажем.

— Колко време имаме?

— Това е проблемът.

— Какъв проблем?

— Отрядът за обезвреждане пристигна тук на оглед. Това не е обикновен експлозив. Ако Старк не е излъгал Дебра, става дума за нещо, което се нарича „ударочувствително“. Изпуснеш ли го, размърдаш ли го прекалено силно, и гръмва. А Деб кашля доста лошо. Направиха нещо като лек щит под гърба и врата й, но краката и ръцете й все още са вързани.

— Не могат ли да обезвредят бомбата?

— Разбира се, стига жичките да са в съответните цветове. Но ако Старк ги е разменил? Знаеш, че той играе игрички, Спайк. Ако успеем да обезвредим детонатора, може да го смъкнем в кутия за взривяване. Но ако не…

— Колко време, Яно?

— Броячът показва три часа и петдесет и две минути, ако не гръмне преди това.

— Ще открия числата. Само я запазете жива дотогава.

Яновски му каза:

— Правим всичко възможно. Точно в момента от Северозападния университет с хеликоптер пристига един професор по химия. Сигурно тъкмо кацат на покрива.