Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (24)

Двайсет и втора глава

Старк натисна оранжевото копче и прекрати връзката. Проследявайки с радар известна честота от различни местоположения, можеха да те засекат дори ако си в движение. Така бяха намерили някакъв от Бостън, който убил жена си и се застрелял. Старк знаеше, че с малко повече усилия могат да го намерят. Но само ако беше достатъчно глупав да продължи да говори.

Всъщност вече нямаше нужда.

Вече бе дал първия картечен откос. Нека се поизпотят. Той диктуваше правилата, трябваше само да остане спокоен и благоразумен.

Отправяйки се на юг по Мичиган авеню, той пресече Хъбърд и погледна вдясно. Преди година онзи тип от ФБР, Сканън, го беше арестувал точно там малко след като беше взел куфарчето с откупа. А и то се бе оказало празно. Една година по-късно той все пак бе жив и свободен. А горкият Уейд — мъртъв и отдавна погребан.

Този път щеше да бъде различно. Този път никакви уговорки, никакви обсъждания. Направи всичко така, че да няма пукнатини, никаква възможност да изпуснеш положението, никакъв друг край освен победа. Просто прецени добре ходовете си и ги упражни преди това.

Старк погледна огледалото за обратно виждане. Нямаше нито едно ченге в района. Все пак продължи надясно и известно време обикаляше улиците, тъй като не искаше да се задържа прекалено дълго на която и да било от тях. Очите му шареха наоколо и четяха табелите — „Дрехите на Уилко“. „Пълна разпродажба“. После заложна къща. Още табели.

Когато се обърна да огледа зад себе си втори път, един червен ягуар го засече отпред. Старк реагира светкавично, удари спирачките и извъртя волана наляво. Отново провери огледалото и видя, че няма ченгета. Нищо. Погледна часовника на таблото и отбеляза, че са минали три минути, откакто е затворил телефона.

Не се заблуждаваше. С всички онези високотехнологични съоръжения, с които разполагаше Халек, би трябвало вече да имат номера на телефона. По тора време сигурно знаеха чия е колата, скоро щяха да имат и регистрационния й номер. Трябваше само да го засече някоя патрулираща кола. Това беше напълно достатъчно.

Беше време да се покрие някъде.

Старк зави за пореден път, подкара колата на запад по Кинзи право към стоковата борса. Отляво оформените като миди балкони на внушителните сгради бяха застрашително надвиснали над платното. От другата му страна сивите въртопи на реката се носеха под Лейкшор Драйв, преди да се влеят в езерото Мичиган. Далеч на юг, извън полезрението му, се простираше паркът Гранд, а неговите голи, покрити със сняг дървета умоляваха сивото зимно небе да изпрати пролетта.

Прониза го студена тръпка, преди да успее да разбере защо.

И тогава видя патрулната кола две преки по-надолу да дава ляв мигач. Най-хубавото нещо на Чикаго е натовареното движение. Всичко става много лесно. Внимателно завъртя кормилото, тръгна напред и мина покрай тях, без да бъде забелязан. Преди да излезе вдясно на Уелс и да се присъедини към потока, поел на север, пак надзърна в огледалото.

От патрула нямаше и следа.

Успокоен, той отново погледна часовника на таблото. От обаждането бяха изминали пет минути. Не се виждаше никакво ченге наоколо. Вече бе крайно време ща изчезва.

Паркингът се намираше вляво, по средата между двете пресечки. Изчака още една минута за пауза в движението, добра се дотам и пъхна талона в автомата. Извади перфорирания билет и подкара БМВ-то нагоре, измина пет етажа по спираловидната рампа и го паркира до пикапа на Уормс.

Слезе, огледа се напред и назад, после бързо смени номера на психиатъра с този на Уормс. Изключително просто и невероятно ефикасно. Те не търсеха БМВ от Колорадо.

Съвсем не!

Всъщност изобщо не търсеха конкретна кола. Търсеха него.

— Трябва да стана невидим — рече Старк на монотонната сива тишина.

И знаеше точно как.

Спусна се по стълбите, прегърбвайки се срещу потока студен въздух, който нахлуваше вътре през входа за рампата. Пристъпи към будката на служителя и почука на стъклото.

Мъжът вътре добре се бе подредил. До краката му имаше малка електрическа печка, а също пълен термос до хартиения плик с обеда му и миниатюрен телевизор. Над покритото му с петна синьо яке се подаваше герданче с мъниста и разпятие с прикован върху него дървен Исус. Между късите си дебели пръсти държеше малка червена книжка, върху която пишеше „Английски език за испаноговорещи“. Страшно приличаше на мексиканец — по кожата и косата, но най-вече по начина, по който каза:

— К’во искаш, мой човек?

Старк потрепери, разтърси рамене и изпусна облак пара, опитвайки се да изглежда премръзнал. Като подскачаше от крак на крак, попита:

— Трябва да говоря с Хаунд, приятелю.

Мексиканецът много бавно го изгледа от горе до долу. Без да знае какво точно да мисли, той отново попита:

— К’во викаш, мой човек?

— Трябва да говоря с Хаунд, приятел.

— Няма тук такъв, мой човек.

— Глупости. Кажи му, че Колкинс ме изпраща.

Мексиканецът свали червената книжка и вдигна слушалката като затулваше с ръка долната й част. След като спря да шепне, той вдигна нагоре очи и кимна на Старк.

— По стълбището. Слизаш надолу, мой човек. Б-33.

Старк се отправи натам. Крачките му бавно затракаха надолу по стълбите. Когато стигна Б-33, почука силно на вратата и отвътре някой се провикна:

— Отворено е, задник.

Старк завъртя дръжката, натисна вратата и влезе. В дъното на малкия офис първото, което видя, беше евтината перука на Хаунд, смъкнала се върху челото му. Очите му проблясваха през мръсни очила с пластмасови рамки, надвиснали над тежката му отпусната челюст. Наистина заслужаваше името си^[1].

Хаунд извади почти напълно изгорялата си цигара от тънките си устни и просъска:

— Какво?

— Колкинс ми каза да те потърся.

— Колкинс е мъртъв.

— Ъ?

— Къде си бил?

— Лежах в затвора.

— Както вече казах, Колкинс е мъртъв.

— Той каза, че можеш да ми намериш работа.

Хаунд разтърси глава, извъртя очи нагоре, изучавайки блещукащата флуоресцентна светлина на тавана, после въздъхна, свали зацапаните си очила и разтърка очи. След това отново намести дебелите стъкла на носа си, постави ръцете си върху издутото си шкембе и поклати глава:

— Ти си една жалка торба с лайна, момче. Но ми се струва, че малко са останали като теб. Ако не се ебаваш с мен, мога да ти намеря нещо.

— Колкинс каза, че ще го направиш.

Хаунд раздвижи челюсти и просъска отново същото:

— Колкинс вече не означава нищо за никого. Освен за червеите и маргаритките.

— Само за няколко дни. Колкото да преживея.

Хаунд вдигна дебеличката си длан напред, с една дума — млък.

— Изслушай ме добре. Ник’ва заплата, ясно? Само колкото си изкараш от бакшиши. Посрещаш колите и ги паркираш. Най-отгоре в паркинга имаме сектор за женските и големите клечки, разни надути пуяци от кварталите край реката. Ти ще се занимаваш точно с тях. Ще работите заедно с още един. Как ще го правиш, си е твоя работа, но от 7:30 сутринта до 5:00 вечерта ми принадлежиш. К’во правиш извън това време, си е твоя работа, зависи само от теб, от скапания ти задник и късмета ти, ако изобщо имаш такъв.

— Трябва ми жилище — каза Старк, навеждайки глава.

Хаунд се наклони напред и отново размърда челюсти. Хвърли му един бегъл поглед и каза:

— Ама ти наистина си жалка торба лайна, а?

— Мога да си го изработя.

— Да го изработиш?

— Като портиер или нещо такова.

— Само защото Колкинс е изпратил скапания ти задник при мен?

Старк пристъпи напред, забеляза как зениците на Хаунд се разширяват в очакване да видят пред себе си оръжие, но вместо това видяха пачка банкноти.

— Тук са сто — каза Старк. — И ще ти давам част от всичко, което изкарам.

— 30 процента — каза Хаунд.

Старк срещна погледа му, премигна веднъж и после кимна в съгласие.

Хаунд придърпа телефона и каза на Старк:

— Мястото е при реката. Уотърфронт Тауърс. Преди три дни е загинал нощният им пазач. Забили са му нож право тук.

Хаунд се потупа по тила. Набра номера и вдигна слушалката към ухото си.

— Имам заместник на Рамон. Разбира се. Ще бъде там довечера. Да речем в осем? Окей. Името му е… — Хаунд закри слушалката и попита: — Не разбрах как се казваш, торба с лайна?

— Гари — каза му Тим.

— Името му е Гари. Разбира се, че е надежден. Не… Не… Не… дявол да го вземе… никаква пиячка, никаква дрога, никакви жени. Аз знам, той знае, всички знаем. Така че остава осем. Добре. Да, ще го пратя.

Хаунд затвори телефона, събра пръстите си върху попивателната хартия, изцеди звучна пръдня, после размаза миризливата си цигара на червенееща купчина пепел. Като издишваше вонящия дим между думите, обяви:

— Гари, наистина изглеждаш като лайно. Винаги ли носиш тия слънчеви очила, мой човек?

— Лекарят ми каза, че очите ми са много чувствителни на светлина.

Хаунд въздъхна и поклати глава.

— Давам ти няколко часа. Вземи си някакви дрехи, яж, избръсни се и се върни следобед.

Старк кимна.

— Няма нищо лошо да смърдиш така през деня, но довечера се изкъпи. Хората, които обслужваме, не харесват такава воня. Чаткаш ли?

Старк отново кимна.

— Трябва ли ти паспорт?

Старк кимна за трети път.

— Ето къде можеш да си намериш. — Хаунд бутна една картичка през бюрото. — Питай за Ранди. Кажи, че Хаунд те праща. Можеш ли да намериш стотачка и за него?

Старк кимна за пореден път.

— Окей, да те няма тогава — каза Хаунд и погледна блестящия си златен „Ролекс“. — И по-добре си дай повече зор, мухльо.

Старк излезе от офиса на Хаунд, затръшна вратата след себе си, задъхан за глътка въздух. Огледа се вляво и вдясно по дългия коридор, и започна да се успокоява.

— Всичко е наред — каза си той, вече поотпуснат.

Причината беше в гадния офис и дима от вонящата цигара. Плочите дебела сивота надвиснаха над него. Струваше му се, че бяха свили тясното пространство до размерите на ковчег. А той мразеше това. Мразеше всичко ограничено. Можеше да издържи за малко, да потисне паниката със строга самодисциплина, но само за малко.

Дишането му се успокояваше, потта се оттичаше от слепоочията му и той прошепна още веднъж:

— Всичко е наред.

После си пое дълбоко дъх, пъхна разтрепераните си ръце в джобовете, преви се напред и тръгна.

Имаше два часа да уреди някои неща.

 

 

Дрехите втора употреба в магазина на Албърт не бяха подредени, което улесняваше Старк да рови и да избира каквото си хареса. Добри стари момчета с оранжеви жилетки от микрофибър и изтъркани джинси, със спортни шапки с козирки и наушници наглеждаха стоката с набито око. Един мършав тип с много малки клепачи и хлътнала кожа изцъка през зъби и попита служителя:

— Имаш ли други топли чорапи?

— Само онова, което виждаш.

— Тези не са като миналата година. Виж колко са тънки. Нали?

Служителят сви рамене и каза:

— Съжалявам, само това имаме. Следващият?

Старк сложи купчината дрехи на щанда.

— Това ли е всичко? — попита продавачът.

— И онези обувки там.

— Спортните ли? Тези, дето са намалени?

— Да. Точно те.

— Как ще плащаш?

Старк извади кредитната карта на Уормс.

— С „Мастъркард“ става ли?

Продавачът се забави известно време, оглеждаше картата първо от едната страна, после от другата. Накрая каза:

— Няма много такива вече, нали? Имаш ли нещо против да я проверя?

Старк с отвращение поклати глава.

— Прави каквото искаш.

Служителят я прокара през машината, после провери списъка на откраднатите карти. Докато той се занимаваше с това, стомахът на Старк се сви. Изведнъж почувства, че е гладен. От другата страна на Мичиган авеню имаше едно заведение, казваше се „Цялата поничка“. Това беше следващата му спирка.

— Чиста е — каза служителят.

Старк сви рамене, въздъхна и каза:

— Разбира се, че е чиста. Ти к’во мислиш, че съм направил? Убил съм някой заради нея?

Онзи го погледна, засмя се нервно и отвърна:

— Не, разбира се, че не. Дай да ги опаковам.

— Няма нужда.

— Ъ?

— Ще се преоблека тук, става ли?

Продавачът преглътна с мъка и кимна.

 

 

Старк седна на най-задния ред в „Цялата поничка“ с лице към стената. Сега носеше обикновени бежови памучни панталони, карирана бархетна риза, върху нея шушляково скиорско яке на пастелносини квадрати върху светложълт фон. Онова, което остави след себе си в пробната, бяха доказателствата, свързващи го с три убийства: якето с качулка на Колкинс, гащеризона на Еди и прекалено големите обувки на Уормс.

Сега всичко беше ново, чисто и по мярка. Дори се чувстваше по-добре. Като се изключи това, че още беше гладен. Беше ял за последен път в крайпътния „Макдоналдс“ миналата нощ. Внезапно загрижен за стомаха си, той се нахвърли върху три френски понички с глазура като гарван върху мърша. Разкъсваше коричката, мляскаше, поглъщаше парчетата цели, като обилно ги поливаше с горещо кафе.

Изяде две като примряла от глад акула и вече намаляваше темпото за третата, когато вратата изскърца, той усети нахлулия зад гърба му студен порив на вятъра и вратата се затвори. Служителят зад щанда възкликна:

— Сержант Яновски!

Старк се вцепени. Остани спокоен. Но изведнъж помещението му се стори съвсем малко, като затварящ се капан. Разполагаше само с ръцете си. Това щеше да е достатъчно, ако…

Стоеше неподвижен, първоначално абсолютно замръзнал, но после отхапа бавно, продължавайки да седи гърбом, без да мърда.

Чу гласа на Яновски:

— Сержант ли? Не знам, Дени. Вчера ме пенсионираха.

— Пенсионираха ли те?

Старк беше чул правилно. Значи не би трябвало да носи оръжие. Това щеше да го улесни, ако трябваше да… Помещението сега му изглеждаше много по-малко, по-малко дори от миниатюрния офис на Хаунд, твърде малко, за да… Той протегна ръка, за да вземе един изоставен брой на вестник „Трибюн“. Заглавната страница съобщаваше за бягството му в долната дясна колона. Започна да чете статията, докато слушаше бившето ченге да се оплаква:

— Не знам какво да правя, Дени. Жената не ме иска вкъщи, казва, че само й се пречкам. Нямам дори хоби, с което да се захвана.

— Риболов.

— Какво?

— Хвани се с риболов. Добро хоби.

Яновски изръмжа:

— Аз съм едно старо ченге, Дени. Минало ми е времето за нови навици.

— Виж в магазина на Албърт, точно от другата страна на улицата. Хубаво ще те нагласят. Само ги попитай. Наистина са много любезни.

Яновски потъна в мълчание, после каза рязко:

— Още ме сърбят ръцете.

— Да стреляш ли? Или за нещо друго?

— За лова. За играта.

Старк свърши статията и остави вестника. Потта обливаше тялото му под новото яке. Сърцето му биеше силно. Дишаше накъсано и повърхностно, а ръцете му започваха да треперят. Пъхна ги в джобовете на якето и се изправи, сгъна вестника под мишница и се обърна, заставайки с гръб към бившето ченге.

— Всеки се пенсионира един ден, Яно. Замислял ли си се да попътуваш?

— Да попътувам ли?

Старк мина покрай ченгето и вече се отправяше към вратата, когато собственикът извика:

— Хей!

Продължавай да вървиш, каза си той. Бавно, но сигурно.

— Господине! — извика собственикът.

Старк продължи да върви, докато мъжът не извика отново:

— Хей! Забравихте си талона за награда. Добрите четвъртъци. Половин дузина понички безплатно и чаша кафе.

Старк се обърна наполовина. Огромното ченге се беше надвесило над чашата, от която се издигаше пара, вторачило поглед в черното езерце кафе.

Успокой се сега.

Усмихна се, сви рамене и отвърна:

— Не мога — потупа се по корема и добави: — Трябва да пазя линия.

— Чуй го пък този — извика Дени и се засмя. — ’Що не хвърлиш едно око на този тип, който се тревожи за килограмите си, Яно?

Огромното бивше ченге се обърна, изгледа Старк с безразличие, после се извъртя отново напред, промуши пръста си през дръжката на чашата и отпи.

И това беше всичко. Не направи никаква връзка. Нищо. Сякаш беше напуснал работа и беше стъпил с единия крак в гроба. Преди година щеше да го познае, дори само по миризмата на страх. Но вече беше загубил усета си.

Старк излезе в ослепителния блясък навън под синия купол на небето. Силният студен вятър все още вършееше нагоре-надолу по Мичиган авеню, вдигаше суграшицата и я запращаше право в брадясалото му лице. Ала изведнъж той почувства, че се стопля, окрилен от свободата. Беше се измъкнал от капана и отново беше на свобода.

Само трябваше да си набави още някои неща, за да завърши коледния пазар. Тази година щеше да покаже на Халек другото лице на Дядо Коледа.