Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (14)

Дванайсета глава

Спайк Халек се отпусна назад в стола, сложи ръце върху невиждащите си очи и въздъхна. Отвсякъде изригваха всевъзможни звуци. Новините по телевизията бяха свършили и бяха прелели в дискусионно предаване за операция „Пустинен щит“. Участниците монотонно изказваха сериозни мнения за последиците от ембаргото, а в същото време Лу Сканън от ФБР с интерес преглеждаше всяка новопристигнала по факса страница от досието с думите:

— Хайде, хайде, това нещо не може ли да работи малко по-бързо?

Дебра го сгълча:

— Това не е редакция на вестник, Лу. Налей си малко кафе и се успокой.

Яновски сграбчи звънящия телефон и изкрещя:

— Ало!

Сканън изръмжа:

— Майлс ли е?

Яновски извика в отговор:

— Не!

— Къде се губи?

— Нямам представа — изсумтя Яновски. — Пак е Олховски.

Внезапно в стаята настана тягостно мълчание, нарушено само от въпроса на Дебра:

— Какво иска?

Спайк почти чу как Сканън сви рамене, когато попита:

— Може би са пипнали Старк?

Яновски сигурно беше покрил слушалката с ръка, преди да прошушне:

— Ще го пусна по микрофона, за да го чуваме всички.

Един глас от телевизора протестираше:

— Но колко дълго можем да си позволим единствено да поддържаме все по-многочислен военен контингент, без да предприемаме нищо?

Внезапно слушалката прогърмя:

— Яновски? Олховски е.

— Кажи ми някаква добра новина.

Олховски се запъна:

— Смятаме, че сме обградили Старк и не след дълго ще го заловим.

— Смятате?

Въздишката на Олховски нахлу в стаята като разтопено олово, горещо и тежко.

— Остави системата да работи, Яновски. Достатъчно дълго си бил ченге и знаеш, че тази сензационна публичност не води до нищо добро.

— Сензационна публичност?

Спайк долови неверието в гласа на Яновски, което бе сигурен белег, че търпението му се изчерпва и заплашва да свърши с яростно избухване. Олховски продължаваше:

— Хайде да не раздухваме излишно нещата. Утре ми предстои церемония, на която тържествено ще прережа лентата за откриването на новата сграда. Ще присъстват един сенатор, четирима конгресмени, един губернатор, щатският прокурор, пресата — всички пристигат утре в девет. Засега владеем положението със Старк.

— Как? — Яновски натърти думата, както ковачът удря нажеженото желязо с чука и изчаква да види каква форма ще придобие.

— Той очевидно…

— Откога стана очевидно? — прекъсна го Яновски.

— Просто млъкни и ме остави да довърша. — Олховски пое рязко въздух, издиша и продължи: — Смятаме, че се е измъкнал с някой камион. Единствено този начин не можахме да отхвърлим. От времето, когато пазачът го е видял за последен път, до мига, когато е дадена тревога, са изтекли петнадесет, най-много седемнадесет минути.

— Как е излязъл на разходка, Олховски? Навън не е първа пролет.

Олховски въздъхна още по-тежко отпреди:

— Все още установяваме подробностите по случая. Пазачите ни имат известна свобода на действие…

— Толкова по-зле, че не я използват — захапа го Яновски.

— Казах ти да млъкнеш и да слушаш!

Сканън прошепна:

— Тук по факса дойде нещо, където се казва, че Старк е трябвало да бъде държан в изолация, така ли?

Яновски изръмжа:

— Знаем, че е трябвало да го държите под строг тъмничен режим. Какви са тези разходки?

Олховски не му обърна внимание и продължи:

— Когато охраната открила, че го няма, вдигнахме тревога.

— Добър начин да запазите бягство в тайна! — изсъска Яновски.

— Отцепихме района и утре ще разширим радиуса на претърсване веднага след церемонията.

Яновски не се сдържа:

— Я чакай малко! Да видим дали правилно съм разбрал. Имаме си работа със специално обучен убиец, а също така садист, изверг, похитител и изнасилвач на малки деца, а вие смятате просто така да го оставите да обикаля предградията на Чикаго, без дори да предупредите гражданите?

— Яновски, няма ли да ме изслушаш?

Яновски млъкна и шумно си пое дълбоко дъх.

— Веднага щом научихме — мърмореше Олховски, — охраната тръгна по петите му. Взехме на прицел заминаващите камиони и опитахме да ги проследим. Ако не валеше такъв сняг, щяхме да пуснем хеликоптери. А ако бяхме използвали хеликоптери, досега да сме го хванали.

— Мислиш ли?

Олховски не обърна внимание на хапливата забележка и продължи:

— И така, пресрещнахме камионите с пътни блокади и полицейски патрулни коли. Не беше в нито един от камионите, така че е скочил някъде. Което значи, че е заклещен между блокадите.

— Освен… — Олховски извиси глас, за да довърши: — Всички сили на реда са вдигнати на крак. Сега той е някъде сред бушуващата буря и се движи в район, обграден от малка армия. Ти ми кажи сега, Яновски, колко далече може да стигне, преди да измръзне до смърт?

Яновски направо изплю в слушалката:

— Точно там е въпросът, Олховски. Иска ми се да знам отговора.

— А между другото…

На вратата се почука и Сканън скочи на крака.

— Това трябва да е Майлс.

Гласът на Олховски проръмжа от телефонната слушалка:

— Искам да те поздравя, Яновски. Току-що научих от шефа ти, че си се пенсионирал. И повече не си действащ служител. Така че седни си на задника и се успокой. Ако искаш да си запазиш пенсията, недей да разгласяваш този случай. А ако се разчуе така, случайно, ще приема, че ти имаш пръст. Сега разбрахме ли се?

Яновски прошепна с треперещ глас:

— Напълно!

Вече малко по-отстъпчиво Олховски каза:

— Оценявам загрижеността ти. Но не се тревожи. Не подгъваме крак. Очаквай утре новината, че Старк е отново на топло.

— Ще чакам — каза Яновски — утре, по някое време след девет сутринта.

— Радвай се на пенсионирането си, Яновски, и остави тая работа на професионалистите.

Гласът в слушалката секна и се чу сигнал свободно.

Яновски промърмори:

— Така да е, стига да ги имаше. — И затвори.

Дълбокият метален глас на Сканън проряза всеобщото униние:

— Добре де, каквото и да прави Олховски, има независими пълномощия. Прав ли съм?

Сержант Ковалски наруши дългото си мълчание с вик на раздразнение:

— И още как, дявол да го вземе!

Обувките на Сканън леко стържеха по власинките на килима, докато той крачеше напред-назад:

— Абсолютно съм убеден… — Ново почукване на вратата и Дебра отвори. Сканън продължи: — Заповядай, Майлс.

— Да, сър. — Дебра затвори вратата след него и пое палтото му.

— Точно казвах на сержант Ковалски, че имам право да издам междущатска заповед за задържането на Тим Старк по обвинение за бягство, а също така заповед за федерално издирване за отвличане по присъдата, която го чака в Левънуърт, след като излежи наказанието си в Стейтвил.

Ковалски не остана по-назад:

— Има и още нещо, знаете ли? Като стана въпрос за учтивост, Олховски изобщо не прояви учтивостта да се сети, че тук има и действащ представител на чикагската полиция. Аз. Какво от това ли? Може би очаква да стоя тук цяла нощ с пръст в задника, докато той се гърчи да ближе задника на някой друг? За какъв се мисли този смотаняк нещастен?

Сканън и Яновски избухнаха в силен смях. Инспекторът се обърна към своя помощник:

— Всичко е наред, Майлс. Ти също можеш да се смееш. Добре ще ти се отрази.

— Донесох папката с досието, сър — докладва Майлс.

— Остави я на масичката. Каква клопка да заложим на нашия приятел Тим Старк? — Спайк чу как някой, вероятно Сканън, енергично потриваше ръце.

После Яновски каза:

— Има ли някой карта?

— Тактическа става ли? — попита Дебра.

— Идеално — отвърна Яновски.

Отвори се чекмедже, чу се шум на хартия.

Ковалски каза:

— Окачи я на стената, за да могат всички да я виждат.

Сложиха картата на същото място, където миналата година висеше картата, по която търсиха Джейни. Знаеха само, че е отвлечена, че е някъде в Чикаго, и притежаваха запис с гласа на похитителите. И той успя. Намери я, и то точно по този начин. А сега едва бе повярвал, че наистина го е направил, когато кошмарът започваше отново. Дрезгавият глас на Дебра го попита:

— Искаш ли кафе, Спайк?

— Хмм?

— Изглежда, че известно време ще прекараме на крак.

— Защо? — Въпросът на Спайк смрази стаята в гробовно мълчание. За десетина секунди чуваше ниското боботене на телевизора, почукването на леда по прозореца.

Най-сетне Яновски наруши тишината:

— Как защо? Заради снимките, Спайк.

— Какви снимки?

— Снимките от стената в килията му — каза Яновски.

— Папката ни е допълнена с фотокопия — добави Майлс.

Сканън щракна с пръсти.

— Всички ние сме ги виждали, Майлс. А Спайк никога няма да може.

— Какви са тези снимки? — попита отново Спайк.

Сканън пое дълбоко дъх, Спайк го чуваше как се чеше по гладко избръснатия врат, как въздиша още веднъж и накрая заговоря:

— Като всички други затворници и Старк е имал правото да си украсява килията. Има си стена за тази цел. И какво, мислиш, е окачил?

Спайк поклати глава.

— Порноснимки.

— Не, но и така са достатъчно гадни, за да се сторят цинични на повечето от нас. Той е покрил стената с твои снимки, Спайк.

— Мои? — Мраз скова стомаха му.

— Събирал ги е откъдето му падне. Има онези от списание „Пийпъл“ и от „Трибюн“, както и другите, от лъскавия долнопробен вестник, който излиза като орган на Националната асоциация на слепите…

Сканън три пъти щракна с пръсти, преди Спайк да се сети:

— „Фар“?

— Именно.

— Тези снимки са отпреди една година. И всички до една са свързани с отвличането.

— Да — каза Сканън.

Спайк се наведе и подпря лакти на коленете си.

— Има ли снимки на Джейни? — Силата, която се таеше в гласа му, накара Сканън да признае:

— Да, има няколко с Джейни, но само ако и ти си там.

— Значи може да е след нея — прошепна Спайк.

— Едва ли — отвърна Сканън. — Освен това полицията в Лейк Форест е на крак. Семейство Гранвил се охранява от бивши зелени барети, да не говорим за системата за сигурност в дома им, която, ако се задейства, ще вдигне целия град.

— Той е обучен да се справя с всякакви системи за сигурност — напомни Спайк. — А и не е нормален.

— Твоите снимки го доказват — каза Сканън, — защото на всяка е нарисувал по нещо. На едни има просто кръстове на челото ти, на други — меч, пронизващ ушите ти, на трети — течаща от слабините ти кръв.

— А Джейни? Как е изрисувал нейните снимки?

— Никак — отговори Сканън. — Именно затова смятаме, че иска теб.

— Ако е достатъчно хитър, може да е камуфлаж. Може би иска да отклони вниманието ни от защитата на Джейни, за да се добере по-лесно до нея.

Яновски се намеси:

— Спайк, глупчо, дори самият Дядо Коледа няма да може да се добере до Джейни тази година, без да му проверят джобовете, не разбираш ли?

— Значи смятате, че Старк иска да ме убие? — Очакваше, че въпросът му ще ги смути.

Но не стана така, най-малкото не и със Сканън. Самонадеян и рязък, той веднага изстреля отговора:

— Не веднага.

— Какво значи това „не веднага“?

— Той е похитител. Докато не го пипнем, той ще търси начин да се добере до теб. Знае къде живееш, знае, че не виждаш, и знае, че не можем да ти осигурим надеждна защита за дълго време. Така че чака да удари неговият час.

Спайк събра ръцете си под ъгъл, като буквата Т.

— Защо?

— Какво защо? — каза Сканън.

— Защо да чака? Защо да ме дебне? Неговото приятелче Уейд Хенсън не ни ли показа как умеят да си служат със снайпера тюлените? — Усети нежните ръце на Дебра върху раменете си, но въпреки това продължи: — Слушайте, ако е решил да ме очисти, трябва само да намери подходящо място, да занесе там една сглобяема пушка, да наблюдава и да чака. Удобният случай сам ще му се представи. Дори да виждах, нямаше да мога да му попреча. По дяволите, може да ме застреля в корема през прозореца, ако кацне където трябва.

— Може би — съгласи се Сканън, — но не мисля, че ще го направи.

— Защо? Какво още не знам?

— Папката — каза Сканън, като я разлистваше.

— Ще ми каже ли някой защо не сте ми съобщили за това по-рано?

Беше ред на Дебра:

— Защото, Спайк, той беше в затвора под ключ. Ако го бяха пуснали от Стейтвил, федерален агент щеше да го арестува още на вратата и да го прехвърли в Левънуърт. И той повече нямаше да има нищо общо нито с нас, нито с бъдещето, нито с каквото и да било.

— Да, но ето че стана обратното.

Яновски силно стовари юмрук върху кухненската маса. Приборите задрънчаха.

— Не и ако действаме умно, по дяволите.

Спайк пое дълбоко дъх и попита:

— Щом не смята да ме убива от половин километър, какво мислите, че ще направи?

— Може ли да отгатна? — помоли Сканън.

— Имаш предимство, чел си папката.

— Ще те отвлече — каза Сканън.

— Мен?

— Ъхъ!

Спайк се разсмя.

— Аз нямам пари.

— Зет ти има. Точно затова отвлякоха Джейни миналата година.

— Брайън не е отговорен за мен.

— Старк не е на това мнение. Той не е глупав. Неуравновесен, да, но не и тъп. Никога не трябва да правим тази грешка.

Спайк поклати глава.

— Не твърдя, че е глупав, стига да не очаква, че Брайън ще бъде толкова загрижен за мен, колкото беше за собствената си дъщеря.

— Ти спаси дъщеря му, Спайк — изръмжа Яновски. — Ако не беше осуетил плановете им, сега Джейни щеше да е мъртва. Той ти е длъжник, Спайк. Жена му е твоя сестра. Старк знае всичко това. През последната година е изчел всичко, което има да се знае за Спайк Халек.

— Не става дума за пари — настояваше Спайк. — Божичко! Ако искаше да отвлича за пари, щеше да си набележи някой непознат. Играе си с огъня, като пак припарва тук. Това не е ли глупаво?

Ковалски изплува от дългото си мълчание с решителен отговор:

— Добре, ако иска лесна плячка, ще отвлече някой друг. Това или ще му донесе пари, или няма. Може би въпросът не е в парите.

— Дай да отгатна, Убиецо. И ти си чел папката.

— Да — отвърна Ковалски. — Този тип е изкривен. Когато се провали, търси да обвини някого. А ако някой го провали нарочно, търси отмъщение.

— Но защо в такъв случай просто не ме гръмне с пушката?

— По-сложно е, Спайк — каза Ковалски. — Поправи ме, ако бъркам, Сканън, но според мен тук се преплитат три неща. Първо, иска откупа, от който ти го лиши, като го изигра.

Спайк кимна и Ковалски продължи:

— Иска отмъщение, защото те обвинява, но не иска веднага да те убие, защото така няма да спечели нищо, няма да има пари. Затова иска да те спипа жив.

Спайк довърши сценария:

— А когато е готов, взима парите, убива ме и изчезва.

— Той така си го представя.

В другия край на стаята някой се прокашля и Спайк обърна глава натам.

— Майлс! — изкомандва Сканън.

— Да, сър.

— По-добре кажи каквото имаш да казваш, защото в противен случай, изглежда, ще се пръснеш от хемороиди.

Майлс първоначално се запъваше, но скоро заговори съвсем гладко:

— И-и-има една гледна точка, която никой не засегна. От досието става пределно ясно, така че според мен е най-добре да свалим картите на масата.

— Е?

Майлс прелисти няколко страници и обобщи:

— Старк обича не просто да печели. Това не подлежи на съмнение. Неговата лична история от дните, когато е бил съвсем млад, представя такава схема на отмъщение, която цели да надхитри и да унизи противника, като го принуди да се чувства самотен, безпомощен, съсипан, и то дотам, че едва ли не сам да моли да го убият.

— Симпатичен тип — прошепна Дебра.

Майлс продължи да отгръща някакви страници и добави:

— Той има своите силни страни и ние добре знаем това. Има обаче и слабости. В Стейтвил е страдал от клаустрофобия и е вземал успокоителни. Той е откачен на тема планиране. Когато нещата не потръгнат, както ги е начертал, той се обърква и целият започва да дрънчи.

Сканън не издържа:

— Слушай, Майлс, чел съм папката, както и повечето от присъстващите. А ти ни преразказваш фактите. Доста съм зле с тези психологически модели. Можеш ли да ми приведеш един пример?

Майлс прелисти още няколко страници и спря:

— Ето един.

— Да го чуем.

— Това е извън официалните протоколи. Минутка. — Гласът на Майлс се промени, заглъхна, сигурно защото придържаше с брадичка купчина листове към гърдите си. След като намери търсеното, той заговори нормално: — Това са мои записки, правени по време на един разговор с полковник от Пентагона, специалист по досиета и архиви. Няма официални материали по този случай, дори по силата на Закона за свобода на информацията, но полковникът реши, че може да се окаже важно, за да разберем срещу какво сме изправени.

— И какво? — изпъшка Сканън.

Спайк почти можеше да го види как размахва ръце, за да не губят време.

Майлс зачете неуверено бележките си:

— Конкретно място в Афганистан, все още секретно. Тайна операция на тюлените в помощ на муджахидините. Старк се спречква с друг тюлен на име Холоуей.

— За какво? — попита Сканън.

— Сър?

— Какво му е подпалило фитила, Майлс? Ако ще се изправяме срещу него, трябва да знаем какво го изкарва от релси.

— Заекването, сър.

— Старк?

Майлс сигурно кимна, защото това би запълнило кратката пауза, а и в случая жестът беше естествен, после продължи:

— Психолозите го отдават на неговото минало на малтретирано дете, на което никога не е била дадена възможност да се защити с думи пред баща си. Обикновено го владее, но явно когато си е личало, го е превръщало в мишена за лоши шеги. Другите тюлени мислели, че е недоразвит.

— А така е ли? — попита Сканън.

Майлс прошумоли със страниците, откри пасажа и каза:

— Не. Достатъчно умен. Коефициент на интелигентност над 125. Не е гениален, но е много способен.

— В такъв случай как им е показал колко е умен всъщност? — избоботи Сканън.

— Убил другия.

В стаята всички затаиха дъх. Чуваше се само звукът от телевизора и гърленото сумтене на Яновски. Ковалски пръв наруши мълчанието:

— Гняв? Избухнал, докато му се присмивали, и извадил някой от строя, така ли?

— Не — каза Майлс, — не е можел да се опълчи срещу баща си, той не действа така. Нагласил работата като мозайка с липсващи части, като предизвикателство, и то като на бас.

— Как можеш да убиеш човек заради бас? — изръмжа Яновски.

— Лесно — отговори Майлс. — Залагаш живота си.

— Задръж за малко — каза Дебра. — Тези хора са някъде на вражеска територия с опасна мисия, врагът се опитва да ги унищожи, а те в крайна сметка се избиват помежду си? Изглежда нелепо.

— Тюлените — каза Сканън — са малко луди. Заради това ги избират. Понякога са дори и по-луди. А тогава трябва да си доказват един на друг чии топки са по-големи.

— Точно такъв е въпросният случай — обясни Майлс. — Другият тип, Крейг Холоуей, се заяждал със Старк за заекването, направо го правел на две стотинки. Ако историята е вярна — не забравяйте, че официални документи липсват — Старк предизвиква онзи. Казва му: Като си толкова умен, дай да видим кой може да се измъкне от възможно най-трудния лабиринт, който другият успее да измисли.

Майлс си пое дъх и каза:

— И така, направили го.

— Направили какво? — рече Ковалски.

— Играли си с огъня. Старк оставил Холоуей да бъде пръв. Той му възложил нещо, което смятал за непостижимо.

— Но не било? — каза Дебра, като запали един „Кемъл“. Спайк чу щракването на запалката и усети тръпчивия дим да се разстила из въздуха.

— Би трябвало да е. Но това само показва, че Старк не успее ли, обратно не се връща. Бил готов да умре, но да опита да го стори.

— Само че не умрял — каза Дебра.

— За наше огромно прискърбие. Холоуей се обзаложил, че Старк не може да проникне в най-близкия гарнизон на Червената армия и на връщане да донесе униформата на командващия полковник.

— А той го направил — отгатна Дебра.

— Да, плюс самия полковник в добавка — каза Майлс.

— Същински Рамбо — изсумтя Яновски.

Майлс сигурно бе поклатил глава, или поне така реши Спайк. Пасваше. След дълга пауза агентът продължи:

— Рамбо би влязъл и излязъл с автоматично оръжие и пехотни мини C4, които се взривяват на всеки десет крачки. Старк отишъл и се върнал, без дори да се усетят, че е бил там.

Яновски измърмори:

— Точно това ме притеснява най-много.

Майлс продължи:

— Сега било ред на Холоуей да се справи с предизвикателството на Старк.

Ковалски се намеси:

— Чакай да отгатна. Ръкопашен бой с вързани китки?

Майлс отвърна:

— Не е в стила му. Холоуей твърдял, че Старк е тъп. И ето че Старк дава възможност на Холоуей да покаже колко е умен, като залогът е животът му.

— Това ли е рискованата част? — попита Дебра и дръпна дълбоко дим.

— Да. Старк връзва Холоуей гръб до гръб със съветския полковник. Слага в ръцете на Холоуей детонатор и експлозиви. Всички тия типове са наясно с тези неща, така че това не е нищо ново. Старк нагласява часовника на двадесет минути и казва: „Като си толкова умен, Холоуей, сигурно лесно ще се сетиш какъв е кодът за обезвреждане“.

Ковалски попита:

— Как се обезврежда това?

— Ако уцелиш правилния трицифрен код и после натиснеш копчето за взривяване, бомбата се дезактивира — каза Майлс.

— Исусе — каза Дебра, — звучи по-зле и от руска рулетка.

Никой не се засмя. Майлс се запаси с огромно количество въздух, преди да довърши:

— Докато останалите тюлени се оттегляли на сигурно място сред скалите, Старк казал на Холоуей: „Съвсем лесно е, стига да си спомниш, че това е нещо съвсем лично. Просто си направи правилния подарък и може да доживееш следващия си рожден ден“.

— Но той не успял — каза Дебра.

— Не. — Майлс затвори папката. — Двадесет минути по-късно Холоуей и съветският полковник били станали на хамбургер.

— Божичко — прошепна Сканън, — и другите тюлени са допуснали това да се случи.

— По принцип историята е такава — те не знаели, че Старк е нагласил детонатора за взрив. Смятали, че само иска да накара Холоуей да напълни гащите.

Гласът на Дебра, пресипнал от изтощение, дълбок и смутен, попита:

— Този полковник от Пентагона каза ли ти как Холоуей е трябвало да познае кода за обезвреждане?

Майлс въздъхна и промълви:

— Всичко това било част от неговата склонност към предизвикателства, илюзии, унижение и отмъщение. Всичко, от което имал нужда Холоуей, за да спаси живота си, се съдържало в последното послание на Старк.

Спайк се наведе напред, като си припомняше посланието на Старк.

— Казал му е: „Съвсем лесно е, стига да си спомниш, че това е нещо съвсем лично. Просто си направи правилния подарък и може да доживееш следващия си рожден ден“.

Изглежда, Майлс беше също така втрещен, както и останалите, защото се присъедини към почтителното мълчание:

— Така е. Но ти как…?

— Изкарвах си хляба със слушане, не забравяйте. Сега това е всичко, което имам. Ако не мога да виждам и думите, значи наистина съм напълно сляп. Да хвърлим сега един поглед върху посланието на Старк. Доколкото разбирам, единственият намек за информация се съдържа в следните думи: спомни си, съвсем лично, подарък, следващия рожден ден.

Майлс започна:

— Правилно, в папката пише, че…

— Чакай! — прекъсна го Спайк и размаха ръка в личния си мрак. — Ако ще се изправяме срещу него, нека не знаем какво е направил. Нека сами проумеем как точно разсъждава. Ако успеем, задниците ни може и да не нахранят кокошките.

— Най-добре слушайте Спайк. Казва ви го човек, който веднъж пропусна да го направи — изсумтя Яновски.

Сканън каза:

— Няма защо да гадаем за отговора. Има го в папката.

— Има защо — каза им Спайк. — Трябва да знаем как е измислил кода.

— Нали знаем — каза Сканън.

— Знаете, защото са ви казали. Ако успея да го разгадая, това ще е нещо повече от знание, това ще е разбиране.

Дебра каза:

— Човекът е клъвнал, момчета.

Спайк стисна силно ръце и попита:

— Кое трицифрено число е уникално свързано с това да си спомниш нещо съвсем лично и му помага да си направи подарък, за да доживее до следващия си рожден ден?

— Рожденият му ден? — учуди се Ковалски.

— На Холоуей? — попита Спайк.

Ковалски вероятно бе кимнал, защото Дебра каза:

— Да.

— Грешка — отговори му Спайк, — и то напълно предсказуема. Мисля, че точно на това е разчитал Старк.

Майлс се обади:

— На прав път си.

— Грешката, която е разиграл Старк, е свързана с думата следващ. Смятам, че е подвел Холоуей да въведе в устройството месеца, деня и годината на собствения си рожден ден — следващия.

Сканън изръмжа:

— Да, разбира се. Но към това са го тласнали думите? Бил е подмамен от самото начало, сбъркал е числата и се е самовзривил. Което означава, че Старк го е излъгал.

— Не — настоя Спайк. — Холоуей е бил паникьосан, просто от напрежение е направил погрешния избор.

— И с мен щеше да стане така. От къде на къде може да допусне човек нещо различно? — каза Ковалски.

Спайк вдигна пръст и каза:

— Като внимава в думите.

Яновски каза:

— Нещо се обърках.

Спайк поклати глава и се усмихна:

— Не думата следващия е важна. Той би трябвало да избегне взривяването, за да доживее следващия си рожден ден, така че това изобщо не стеснява броя на възможните решения.

— В такъв случай къде е ключът от бараката? — обади се Ковалски.

— В две думи — отвърна Спайк, — спомни си и лично.

— Все още не мога да го проумея — цъкна с език Ковалски.

Спайк закърши ръце:

— Наистина ли не разбирате? Холоуей не е трябвало да си спомня собствения си рожден ден. Знаел го е наизуст. Няма нито предизвикателство, нито триумф, нито интелигентност в това да се сетиш кога си роден. Уловката е другаде — налагало се е да разбере, че ако ще живее още, би трябвало да схване триумфа на Старк с пленяването на полковника. Това, което е трябвало да проумее, е била въпиещата потребност на Старк от признание, същото признание, което баща му никога не му дал.

— Всичко това звучи доста невероятно — каза Яновски. — Не смяташ ли, а, Майлс?

— Не, сър.

— Моля? — изгъгна Яновски.

— Халек е прав, сър. Ако се доверим на тази по всеобщо признание апокрифна история, числото, което било необходимо на Холоуей, е рожденият ден на Старк: 06-06-66. Това била най-важната дата в живота на Старк, а щяла да се окаже и най-важната дата в живота на Холоуей, ако искал да отпразнува следващия си рожден ден. Налага се да се съгласите, че точно това е имал предвид Старк с думите съвсем лично. Единственото строго лично число за всеки от нас е именно това.

— Той Играе игри — каза Спайк, — игри на живот и смърт.

— Още ли? — предизвика го Дебра.

Той познаваше този тон. Опъваше му нервите, но тя често се оказваше права.

Спайк нямаше достатъчно информация, за да й отговори. Не му бяха казали за папката. Без да я е чел по системата за слепи или с помощта на компютърен скенер, синтезиращ глас, той не можеше да бъде сигурен. Но Майлс беше. И отвърна на въпроса на Дебра с отговор, който прозвуча остро и ясно, подобно на синьо-бял диамант:

— Боя се, че е нещо по-сериозно от проста схема. Това е патология. И го гони още от времето, когато е бил малко момче…