Дейвид Лорн
Брутално отмъщение (12)

Десета глава

Брайън Гранвил стоеше пред дома си край Лейк Форест в сковаващия студ, дълбоко заровил ръце в джобовете на кожуха си, и трепереше. Още не беше чак толкова студено. Но не от студ трепереше той.

Висок широкоплещест мъж с дебело яке крачеше бавно към него по застланата с каменни плочи пътека. Пристъпваше уверено, замръзващият му дъх равномерно предвещаваше всяка следваща стъпка, очевидно студът не го притесняваше. Той спря на пет крачки от Брайън и срещна очите му с поглед, по-леден и от въздуха. Зениците му се присвиха в светлината на прожекторите, накацали по стрехата на къщата, той кимна и докладва:

— Готово, господин Гранвил. Навсякъде е обезопасено — край стените, прозорците и вратите. Системата се захранва с батерии и дори да спре токът, няма да се изключи. Двойни телефонни кабели. Разбира се, може да ги пререже, но така веднага ще задейства микровълновия радар в купола.

Той си пое дълбоко въздух, хвърли един поглед наоколо и продължи:

— Всяка неизправност с тока или жиците моментално подава сигнал за тревога — ей така. — Той щракна с голите си пръсти.

Брайън ги погледна и се зачуди как ли издържа този човек без ръкавици.

Телохранителят сви рамене и продължи:

— След минути тук ще е пълно с ченгета — като на полицейски бал. Няма достатъчно време да влезе, да излезе и да офейка. Освен това вътре е Хайнрих и ще му се наложи да мине през него.

Брайън кимна.

— Добре, Джони. Но как ще разберем, ако се приближи, имам предвид през двора?

Телохранителят сви рамене.

— В храстите има детектори за движение, разбира се, но те бързо ще се задръстят със сняг и лед. Ако работят, ще се задействат всеки път, щом от покрива или от клоните падне шепа сняг. Като всяка аларма — пищи непрекъснато. Така че човек я настройва още веднъж, а после вече не й обръща внимание. Което е даже по-зле, отколкото съвсем без нея.

— Значи ли това, че си тръгваш?

Джони поклати отрицателно глава.

— Прочетох всичко за онази отрепка. Направо ми се догади, знаете ли. Ще остана тази нощ, господин Гранвил. Ще съм отвън в джипа. Ще го местя на всеки 45 минути, за да наблюдавам от различни страни. По един особен начин се надявам да дойде — и потупа една издутина под якето.

— Ще ви платя, разбира се.

— Както обикновено, не извънредна надница. Защото не ме помолихте сам.

— Справедливо казано — рече Брайън, като си даваше сметка, че печели от сделката. Тръгна към къщата, но спря и се обърна: — Да ви донеса ли нещо?

Джони се разсмя и от устата му излязоха кълба дим.

— Кафе без мляко и захар.

Брайън кимна.

— Сега ще се върна.

— И след това недейте да излизате.

— Добре — каза Брайън и отново потрепери.

Приведе се и бавно се запъти към открехнатата врата, а замръзналият вкоравен сняг хрущеше под обувките му. На всяка крачка изпитваше странно чувство — сякаш на гърба му бе нарисувана мишена. Старк, естествено, можеше да го застреля. Както и мъртвият му партньор, Уейд Барнс Хенсън, друг бивш тюлен. И двамата можеха да те застрелят, можеха да те отвлекат… престани!

Брайън отвори вратата и бързо я притвори, влезе в антрето и съблече кожуха. Изтърси бляскащите снежинки, обърна се и го закачи в просторния дрешник вдясно. После отиде в кухнята, където жена му Ели се беше облегнала на плота със скръстени ръце, втренчила поглед някъде далеч отвъд действителността. Брайън мина покрай нея, свали от рафта кафе на зърна и се завъртя, търсейки кафемелачката. Тя попита с отнесен поглед:

— Ще дойде ли?

— Не знам.

— Няма нищо по новините, Брайън. Сам виж.

Той поклати глава.

— Знаем всичко, което трябва да знаем.

— Защо не кажат на всички? Защо не използват всяка възможност да го хванат?

Брайън заби поглед в земята, после вдигна очи.

— Коледа е, Ели. Никой не иска лоши новини. Никой не го е грижа.

Ели поклати глава.

— Ами Сид Ейбрамс? Умря, защото се беше загрижил.

Брайън кимна при спомена за банкера, който беше получил инфаркт, докато ринел снега от колата си, за да донесе парите за откупа на Джейни. Той с дълбока въздишка изсипа зърната в кафемелачката и се съгласи:

— Сид беше необикновен човек.

— Брайън, ти го помоли и той се съгласи. Това е всичко.

Тя поклати глава и погледът й го парна.

— Понякога ужасно приличаш на Спайк. Наумяваш си, че ако не можеш да местиш планини с две ръце, светът ще те обяви за непотребен, така ли? Брайън, опомни се! Не може да се живее така.

Кафемелачката спря да бръмчи. Той изтърси смляното кафе в хартиен филтър и го постави във фунията. После я вкара в кафемашината „Крупс“ и напълни резервоара с минерална вода „Евиан“. Сложи една кана на поставката и включи машината. Нагревателят зафуча и започна да залива смлените зърна с вряла вода. След малко капки горещо кафе затрополиха в стъклената кана.

— Няма ли да си лягаш тази нощ? — попита Ели.

Брайън поклати глава и присви устни, сякаш казваше не.

— Кафето е за Джони.

— Чужди хора — измърмори тя.

— Моля?

— Джони и Хайнрих. Чужди хора. Непознати, които живеят в дома ни. Така или иначе, изглежда, сме обречени на нашествия. Какво се случи с добрата стара лична неприкосновеност?

Брайън се усмихна в отговор.

— Личната неприкосновеност си има цена, Ели. Знаеш това. Къде е термосът?

Тя посочи.

— Под мивката. Има и друг в шкафа над миялната машина.

Брайън се наведе, извади термоса и го изплакна с топла вода от чешмата. Обърна се към нея и свъси вежди.

— Освен това по-добре да си имаш работа с приятелски настроени непознати, отколкото…

— Не искам повече да говоря за това — скръцна със зъби тя, отметна късата си коса и рязко закрачи напред-назад. Изведнъж спря, присви очи и стисна до болка ръце. — Имам чувството, че всичко започва отначало.

Гласът й премина в треперещ шепот и тя зарови лице в дланите си.

— Знам — каза той, сложи ръка на рамото й и силно я прегърна. — Знам.

Ели вдигна глава, изтри с опакото на ръката си потеклите по бузите й сълзи. Подсмръкна веднъж и прошепна:

— Ще ти задам един въпрос. Искам едно-единствено нещо — да ми отговориш честно.

Брайън кимна, загледан в изтъняващата струйка кафе, която се стичаше в каната. Той светкавично я дръпна и няколко последни капки просъскаха върху нагорещеното колело. После изля всичко наведнъж в термоса.

Ели попита:

— Мислиш ли, че Старк отново ще се опита да отвлече Джейни?

Брайън остави каната, завинти капачката на термоса и сложи отгоре една пластмасова чаша. Срещна тъмните й пламтящи очи и отвърна:

— Може би.

Тя ядосано наклони глава настрани и косата й се разпиля.

— Защо може би?

Смутен от неочаквания й гняв, той заекна:

— К-к-какво?

— Само преди една седмица, когато бяхме сами, ти каза, че цялата тази история е завинаги зад гърба ни. Говореше как ще освободим телохранителите, как ще заживеем нормално. Точно тази дума използва, Брайън, нормално. А когато споделих съмненията си, ти каза: „Няма начин Старк да посегне пак на Джейни, не и втори път“. А сега ми казваш може би.

Тя въздъхна и поклати глава. Бузите й се зачервиха от гняв, а очите й отбягваха погледа му. Тя вдигна ръка, за да му покаже, че още не е свършила, и попита:

— Какво се е променило, Брайън? Защо сега отговорът е „може би“? Какво си скрил от мен, защо сега се колебаеш?

Брайън се подпря с две ръце на масата, наведе се и затвори очи. Издиша целия въздух от дробовете си, пое си дълбоко дъх и каза:

— Когато миналата година всичко свърши, поисках да се срещна със Сканън. Трябваше да знам какъв ще е този човек, който би направил подобно нещо на едно седемгодишно дете.

Ели сви рамене.

— Ти каза, че е било за пари.

— На пръв поглед да. Но под повърхността има още нещо.

— Още какво?

Брайън кимна.

— Тим Старк е страшно неуравновесен човек. Дори това е слабо казано. Изгубил е всичко човешко. Вини лошия му късмет, семейството, обществото, каквото пожелаеш. Истината е, че Старк е садист и педофил.

Ели изхриптя, сложи ръце на устните си и изплака:

— Не!

Но Брайън стисна зъби и стовари юмруци върху масата.

— Да, Сканън смята, че ако Хенсън не е бил там да го спре…

Ели запуши уши.

— Не желая да чувам това!

— Добре — прошепна Брайън и взе термоса, — но сега вече знаеш. Той е като малко дете, което иска нещо и му отказват. Ако твърдо е решил да го има, ще опита всичко възможно.

— В безопасност ли сме?

Брайън примига.

— Не знам какво да ти отговоря. Ако Старк дойде, първо ще трябва да мине отвън през Джони. После ще му се наложи да преодолее системата за сигурност, след това, вече вътре, и Хайнрих. Дотогава цялата полиция от Лейк Форест ще бъде тук.

— Да, но той ще е влязъл в къщата. — Ели потрепери от ужас.

— Ще трябва да мине през мен.

— И през мен — рече тя.

Брайън кимна, прегърна я и силно я притисна. Тя обви ръце около него и също го прегърна, а той каза:

— Но не мисля, че е тръгнал след Джейни.

Прегръдката й замръзна. Тя повдигна брадичка и го погледна в очите.

— Защо?

— Яновски спомена нещо на банкета тази вечер. Смятат, че ще се опита да докопа Спайк.

Трябваше да й го каже. Но щеше ли да се почувства по-добре, ако опасен психопат е по петите на слепия й брат, а не на дъщеря й? Как щеше да реагира? Въпреки че живееше с нея от тринадесет години, в много отношения тя си оставаше загадка за него.

— Спайк е съвсем сам — каза тя.

Брайън отговори през смях:

— Сам ли? Годеницата му е отличен стрелец, а освен това е майстор по бойни изкуства и вдига тежести.

Ели се извърна и прехапа устни.

Слисан, Брайън се смути:

— Какво толкова казах?

Шепотът на Ели беше толкова тих, че едва го чуваше:

— Като изключим големината и пола, ти току-що описа Тим Старк.