Данила Комастри Монтанари
Надеждата умира последна (19)

XVI
Десетият ден преди Календите на юли

Няколко дена след това Помпония пак се бе изтегнала върху тапицирания полукръгъл диван и се перчеше в черно-жълтата си муселинена туника, която я правеше да изглежда като огромна и бръмчаща земна пчела.

— Скъпи мой, има нещо, което не е наред — каза, разкривайки пред патриция опасенията си. — Спомняш ли си, че преди няколко дни ти бях говорила за намерението си да разпитам лично всичките си приятелки, познавали Антоний Фелиций?

Аврелий потисна усмивката си, установявайки, че в очите на матроната дори убийството се оказваше добър претекст, за да се рови в креватните тайни на хората.

— Добре де, ама нито една от тях не си призна, че е била в леглото с него! Разбираш ли, скъпият ни Фелиций е придружавал на банкети, в амфитеатъра, по арените най-красивите жени в Рим, най-привлекателните, най-освободените от предразсъдъци… а после им е казвал „лека нощ“ пред вратата на дома им! — възкликна невярващо Помпония.

— Въпросните дами сигурно са излъгали, за да запазят репутацията си — възрази сенаторът.

— В какъв свят живееш, Аврелий? — каза възмутената матрона. — На днешно време една жена, за да има тежест във Вечния град, трябва да се снабди с колкото е възможно повече любовници: носи се слух, че дори главната жрица на девствените весталки прикрива някой и друг грях!

— Въпреки това Антоний Фелиций говореше наляво и надясно за своите любовни завоевания…

— Знаеш ли какво се казва: lingua factiosus, iners opera — „дълъг език, некадърник в работата“… Всъщност куче, което лае, не хапе!

— Нашият приятел е кътал вниманието си само за Глафира и законната си съпруга, която току-що е била забременяла от него.

— Забравяш Авзония, съпругата на Токул: жалко, че не мога да сляза в Ереб, за да я разпитам! Но слугинята, която Авзония е отвела със себе си след развода, е жива. Може да я издирим, а това е работа за теб, Касторе!

Секретарят, който влизаше в този момент с кратер, пълен с отлежало винце, веднага съобрази, правейки си набързо тревожната сметка, че робинята на Авзония навярно е остаряла, а едно е да имаш вземане-даване с прекрасна девойка, друго — да тичаш след някаква вещица с единия крак в лодката на Харон…

— Има новини от дома на куртизанката! — съобщи с цялата си бързина, за да отклони матроната от онази опасна тема. — Ебе, етиопската камериерка на Глафира, се закле многократно, че сутринта преди престъплението е видяла Антоний Фелиций да предава нещо на господарката й…

— И какво от това? — подтикна го със затаен дъх сенаторът, за да продължи.

— Хм, знаеш как стоят нещата: не може да искаш всяко нещо да ти е безплатно.

— Колко поиска? — въздъхна патрицият.

— Петдесет сестерции.

— На едно момиченце, което през живота си никога не е виждало повече от няколко аса? Ще ти дам пет сестерции, Касторе, и ще бъде истинско чудо, ако до прислужницата стигнат и две сестерции!

— Не, domine, този път грешиш. Положих непосилен труд, за да накарам Ебе да проговори, защото е твърде привързана към господарката си и се възпротиви да разкрива тайните й. Затова не само че се наложи да й предложа половин ауреус, но също така обещах да й помогна да се качи на една от твоите триери, пътуващи за Египет.

— Как така? — изуми се Аврелий.

— Изоставена е като бебе и сега си е навила на пръста да се отправи към африканската земя, за да потърси майка си, която никога не е виждала.

— Горкото момиче, иска да потегли напълно само, изправяйки се пред хиляди опасности… — развълнува се веднага Помпония. — Почти съм на път да й предложа да я придружа до Александрия; четири години, откакто не съм стъпвала там…

Сенаторът потръпна при мисълта за онова, което можеха да забъркат екстравагантната матрона и непредпазливото слугинче на един от неговите кораби: бунтът му беше в кърпа вързан, но не можеше да се изключи и корабокрушение.

— Би било излишно, Помпония — изтъкна го пред приятелката си, изсипвайки кофа студена вода върху щедрите й намерения. Няма как и майката на Ебе да не е робиня, затова може да се намира както в Египет или в Нубия, така и в Рим, в Гърция или в която и да е друга част на империята. Не съществува никаква вероятност да я намери.

— Вярно е — съгласи се Помпония, видимо разочарована.

— Продължавай напред, Касторе — подхвана отново сенаторът, след като преодоля коварната опасност.

— Навярно личните преживявания са причина Ебе винаги да изпитва голяма нежност към бездомните животинки. Точно вечерта преди смъртта на Антоний е намерила на улицата едно много малко котенце и го е занесла вкъщи получавайки разрешението на Глафира, че може да го отглежда.

— Да, спомням си, че съм го виждал на рамото й — каза Аврелий.

— В онази сутрин, докато му притопляла млякото, котето се вмъкнало в спалнята на хетерата и объркало пътя за връщане; за да го вземе, момичето се оказало принудено да влезе в стаята, в която достъпът на всички членове на прислугата бил забранен. Точно в този момент пристигнала куртизанката заедно с Фелиций и слугинчето, изплашено, че може да го накажат, се скрило зад пердето. Така имало възможността да види твоя приятел как оставя върху леглото някаква кутия, помолвайки Глафира да я съхранява.

— Кесия, искаш да кажеш?

— Не, кутия, дървено ковчеже, от онзи вид, дето собствениците на дрогерии носят преметнати през вратовете си.

— Златна пчела и кутия с лекарства: ама че странно съчетание — промърмори изненаданият Аврелий.

— Тази жена също е странна. Не знам как успява да си намира клиенти; много е грозна и слаба като пирон… — прецени Помпония, търсейки подкрепа в одобрението на патриция, но той не счете, че трябва да й го даде. — Очите й са като на вещица, а за капак живее и на хълма Есвилин, близо до старото гробище…

— Квартал, който през последните години никак не е сигурен, защото из него се върти някакъв пироман — добави Кастор, включвайки се в разговора, за да му предложат и на него за пиене.

— Казват, че изгорелите къщи няма повече да ги възстановяват — уведоми ги твърде информираната госпожа. — Питам се какво ли ще стане с онези нещастници, които живееха в тях…

— Ще отидат под мостовете на Тибър, domina; в най-богатия град на света не всички се къпят в злато!

— Като каза злато, кой би могъл да ми даде по-добри сведения за даден накит от златаря? Утре ще отида при Токул, за да му покажа обецата на Зенобия — реши сенаторът.

А през това време Кастор и Помпония бяха твърде вглъбени да преценяват качествата и недостатъците на неговото петнайсетгодишно, добре отлежало улбано, за да могат и да го слушат какво им говори.