Сара Дж. Нотън
Другата двойка (5)

3.

Френско-виетнамска болница, Хошимин, Виетнам

Понеделник, 3 октомври

Трябват ми цели петнайсет минути, за да се надигна до седнало положение, а после се налага да затворя очи и да се хвана за металния лост под матрака, докато светът спре да се върти. Мисля, че ще повърна. Трябва да стигна до банята. Изглежда на километри от леглото, в другия край на огромната шир от бял балатум.

Предпазливо търся твърда опора с пръстите на краката си. Страх ме е да стана. Не ми се струва възможно краката ми да могат да понесат огромната тежест на главата ми.

Смъквам и другия си крак и седя така още няколко дълги минути, а банята се отдалечава все повече от мен. Но явно няма да стана по-силна, нито ще спре да ми се вие свят толкова силно, затова предполагам, че трябва само да напрегна волята си.

Поемам си дълбоко дъх, изтласквам се напред и се изправям. Стоя. Олюлявам се леко, но съм здраво стъпила на краката си. Усещането е новост, сякаш никога не съм се изправяла на два крака преди.

Правя една стъпка, после още една, като усещам как натискът на пода преминава през петите и костите на краката ми и стига чак до гръбнака ми. Тогава инерцията отшумява и залитам напред, удрям се в стената и тялото ми се разтърсва толкова силно, че извиквам от болка.

Успявам да се подпра, като дишам тежко, задъхвам се, вие ми се свят, но изпитвам мрачно задоволство. Сякаш собственото ми тяло ми е враг и съм го победила.

Банята е наблизо. Усещам миризмата на дезинфектанта.

Хващам се за касата на вратата и се придърпвам покрай стената. Краката ми със сигурност стават по-силни, но пулсирането в главата ми не се подобрява. От него стаята сякаш проблясва.

През запъхтяното си дишане и стържещия звук на сърцето си чувам тътена от уличното движение през стените. Трябва да сме в Лондон. Стигнахме ли изобщо до Виетнам? Бомба ли е имало на летището?

Минавам през касата на вратата и залитам към мивката. Привеждам се, сграбчвам студения емайлиран ръб и пъхтя като антилопа в челюстите на лъв.

И повръщам бистра течност в мивката.

— Ебаси — изграквам. Гласът ми звучи като чужд.

Гаденето постепенно утихва и дори главоболието сякаш намалява. Готова съм да се изправя, да погледна в огледалото, което в момента отразява белия воал на завесата на душа.

Това не е махмурлук. Очевидно с мен става нещо много лошо. Мозъчен тумор? Аневризма? Инсулт?

Къде, по дяволите, е Оли? Няколко секунди го проклинам злостно, а после скръцвам със зъби. От отока на челюстта ми болката пронизва главата ми като с нож, но не ме е грижа. Не съм ли се справяла винаги сама? А след това, по-късно се справях и вместо мама. Нямам нужда от Оли. Ако не е тук, майната му. Мога да се справя.

Изправям се.

След няколко минути повръщам отново, но този път не излиза нищо. Стомахът ми се гърчи, сякаш нещо чудовищно се опитва да се измъкне. Когато позивите за повръщане спират, се облягам тежко на мивката, а сълзите ми задрънкват по емайла.

От огледалото ме гледаше чудовище с отблъскващо отекла кожа на главата, полуплешиво и цялото в превръзки. Черните зеници на очите му плуваха в езера от кръв. Само устата беше моята. Месестите ми устни, разтворени от ужас, в смазано и насинено до черно лице.

Върни се в леглото. Заспи пак. Моли се всичко това да е само лош сън. Ще се събудиш отново хубава до красивия си съпруг.

Обръщам се и се изправям, премествам ръката си и се хващам за касата на вратата, а после залитам към прага.

Стържещ звук откъм стаята ме кара да вдигна очи. Прекалено бързо. Завива ми се свят. Когато зрението ми се избистря, виждам, че вратата се е отворила към безличен бял коридор и някаква жена се промушва през процепа. Изглежда на четиресет и няколко години, но може би натежалото ѝ тяло я състарява. Косата ѝ е със светли кичури, макар че явно отдавна не е била на фризьор, ако се съди по тъмните корени, квадратното ѝ лице е измъчено: от тежестта на плътта бузите ѝ са увиснали и има торбички под очите. Питам се дали е лекуващата лекарка, но дрехите ѝ са ежедневни и не носи табелка с името си.

Когато ме зърва на прага на банята, ахва, но мисля, че само защото съм я стреснала. Липсата на шок в изражението ѝ подсказва, че ме е виждала в това състояние, въпреки че нямам спомен за нея. И тогава лицето ѝ се набръчква.

— О, боже мой, Аша. Много, много съжалявам…

Зяпвам я, когато гласът ѝ пресеква, а ръката ѝ се протяга към мен.