Сара Дж. Нотън
Другата двойка (31)

29.

Лондон

През цялото това време преследвах фантома на Оли, сякаш намирането на отговори на загадката от Албуфейра някак щеше да ме отведе до истината за станалото във Виетнам. Научих само, че мъжът ми е бил лъжец и убиец.

Дните отминават като лодки, носени от вълните. Аз съм призрак в собствената си къща, от време на време отговарям на обаждания от Люис Даунинг и полицията, плача на Зайнаб, избягвам обажданията от семейство Грейвни. Омразата капе от телефона ми като киселина, когато слушам съобщенията им, но не ме е грижа. Всъщност почти за нищо не ме е грижа, което е облекчение. Минават часове, без да оставят следа: не спя, нямам апетит, емоциите и физическите ми нужди са притъпени. Единственото по-значително събитие, което настъпва, е, че една сутрин припадам, докато пълня ваната.

В един момент се навеждам, за да наглася температурата, в следващия съм се свлякла върху ръба, бузата ми се опира в емайла до отвора на канала, а в лявата ми ноздра капе вода. Още една минута и щях да се удавя. Шокът ме изненадва. След като се изправям, се налага да седна на пода с глава между коленете си, докато сърцето ми спре да препуска. Докато седя така превита, се запитвам дали тази реакция е просто инстинктивна, или наистина не искам да умра.

Тази вечер си приготвям истинска вечеря — паста и една от франзелите полуфабрикати, които Зайнаб сложи в шкафа ми, намазана с песто. Заради липсата на апетит се налага да хвърля по-голямата част от храната, но след това се чувствам по-силна: по-свързана със света. За първи път след срещата с Майло се разплаквам. За горкото момиче с бебето на Оли в корема, зарязано със счупен череп на една скала, за да бъде отнесено от прилива. За първи път след аборта мразя мъжа си. Иска ми се да беше още жив, за да мога да го удрям, да го зашлевявам, да го ритам и да го дера, за да си изкарам яростта.

На следващата сутрин отивам в големия супермаркет от другата страна на метростанцията. Толкова отдавна не съм идвала тук. Хранехме се навън толкова често, че малките местни магазинчета задоволяваха спешните ни нужди от пиене или пакетчета чипс. Бях забравила, че такива места съществуват.

Влача се нагоре-надолу по пътеките и пълня кошницата си с каквото ми попадне — хляб, шоколад, полуфабрикати, супа в консерви, още вино — а после се запътвам към щанда с цигари.

Докато чакам на опашка, нещо привлича погледа ми. Заглавие на таблоид на щанда.

РАЗСТРЕЛ ОЧАКВА УБИЕЦА НА МЛАДОЖЕНЦИТЕ

Изведнъж осветлението е прекалено ярко. Рафтовете се приближават към мен, ярките цветове на биещите на очи продукти нахлуват в мозъка ми.

Някакъв възрастен човек поглежда към мен над вестника, лицето му е маска от бръчки, няма червена шапка с козирка, за да предпазва уплашените му очи. Той не го е направил. Винаги съм го знаела, но беше толкова лесно да повярвам, гласовете, които ме уверяваха във вината му, бяха толкова утешителни. А сега той ще умре. Жилестото му дребно тяло ще бъде разкъсано от куршуми — за нещо, което не е извършил.

А вината е моя.

Знаех, че е невинен, а не направих нищо.

Пускам кошницата си с трясък и изхвърчам от магазина.

Вкъщи се обаждам на вестника, за който работи Травис Мългрейв, и най-накрая се свързвам с него.

— Не можеш ли да направиш нещо?

— Какво предлагаш?

— Не знам, някакъв дипломатически натиск или…

— Аз съм журналист, не президент.

— Но той не го е извършил!

— А, чак сега тя ни казва.

— Недей. Не ми натяквай, че си ме предупредил, че ще стане така, мамка му. Той ще умре, а аз не мога да направя нищо, за да го предотвратя.

— Миличка, ти си единствената, която може да направи нещо.

— Какво?

— Посочи им истинския извършител.

— Не мога! Не си спомням, ебаси!

— Виждал съм рани, получени в битка, сладурче. Твоето беше просто цицина, нищо повече. Спомените са там някъде, само трябва да ги достигнеш.

— Как?

— Дрога. Хипноза.

— Няма време! Травис, ще го разстрелят!

— Трябва да си спомниш.

И затваря телефона. Аз се взирам в слушалката, а очите ми се разширяват от паника. Не знам какво да правя. Някой трябва да ми помогне.

Обаждам се на Зайнаб, но попадам само на гласовата ѝ поща.

След като не остава друг, се обаждам на Шон. Телефонът звъни цяла вечност. Той няма да вдигне: на работа е. Но ритмичното звънене започва да ме успокоява, заплетените ми на кълбо мисли се разтягат и изправят.

Замислям се за снимката на Оли, Себ, Майло, Фреди и Ищела. Тази снимка, толкова по-мощна от самите думи. Затова Фреди я е изпратил. Знаел е, че ще отключи нещо у Оли: ще го върне назад във времето, към онази почивка, ще го накара да преживее отново всички онези мисли и чувства. Ако една снимка е способна на това, колко ли по-мощно би било въздействието, ако се е бил върнал на самото място? Разбиването на вълните върху скалите, мекотата на ръката му в нейната, миризмата на кръвта ѝ. Не би могъл да избяга от реалността на случилото се. Спомените биха нахлули в ума му.

Изведнъж знам какво трябва да направя.

Шон най-после вдига.

— Аша. Добре ли си?

— Да. Мисля… мисля, че да.

— Звучиш странно. Какво има? Не си взела нещо, нали?

— Не. Не. Само… Видя ли вестника? За лодкаря.

Моментна тишина.

— Да.

— Не мога да го допусна.

— Бил е наясно, когато ви е нападнал.

— Но не е било така. Не ни е нападнал. Сигурна съм. Няма логика.

— Вече го обсъдихме.

— Знам, че всички мислят така. Но има само един начин да се уверя. Трябва да си спомня.

Шон въздъхва.

— Всички искаме това, но не можеш да се обвиняваш вечно. Ти претърпя мозъчна травма. Спомените просто ги няма.

— Ами ако ги има? Ако ги има и само трябва нещо да ги отключи?

— Как така да ги… отключи, какво имаш предвид?

Поемам си дълбоко дъх. Чувствам се съвсем спокойна и с бистър ум, мислите ми отекват кристално ясни, както когато някой почука по чаша за вино.

— Трябва да се върна в пещерите.