Сара Дж. Нотън
Другата двойка (28)

26.

Лондон

Обаждането на полицай Лин ме събужда от дрямката ми на дивана.

— В десет и половина на 30 септември господин и госпожа Питърс взели такси до местна туристическа атракция, затвора „Кон Дао“, и там се срещнали с представител на банка „Ейч Ес Би Си“. След като един час обикаляли парцела на старата губернаторска къща, отишли с него с колата му в град Кон Сон, където обядвали в ресторанта за морски специалитети „Ту Ба“. Видеозаписи от охранителни камери и показания от представителя на банката потвърждават, че са пристигнали в 12:40 часа и са останали до 17:15, когато от ресторанта им повикали такси до „Мангово дърво“. Пристигнали са в 17:50 часа, когато управителят, господин Бай Нгуйен, им съобщил какво се е случило в пещерите.

Настъпва пауза, докато осмислям новината, не съм сигурна дали да изпитвам разочарование, или облекчение.

— Проверихме и алибитата на персонала и други гости на „Мангово дърво“ и бяха удовлетворителни. Двамата господа Мългрейв били на пешеходен преход в планинската верига Ло Вой в продължение на два часа с местен екскурзовод, докато по-възрастният се почувствал зле. Била повикана линейка и парамедиците му поставили диагноза претоварване и му препоръчали почивка. Линейката ги откарала в „Мангово дърво“ в 15 часа и останали там в бунгалото си до края на деня, като два пъти им доставяли поръчки от румсървиса, при което камериерката видяла и двамата мъже.

Представям си как Травис Мългрейв лежи отзад в чуждестранна линейка, може би с кислородна маска, а всякаква представа за собствената му непобедимост се изпарява с всеки следващ спазъм на гръдния му кош.

— И Шон Кърни.

Вниманието ми се връща към полицай Лин, а сърцето ми скача в гърлото. Дори не съм се замисляла за Шон.

— В десет сутринта взел такси от „Мангово дърво“ до град Кон Сон, след като казал на господин Нгуйен, че иска да разгледа града. През въпросния период бил в малък бар, наречен „Фат Бейбис“. Собственикът потвърди, че господин Кърни е бил там през същия половин час, в който сте били нападнати.

Отдъхвам си тихо. В дъното чувам оживлението в полицейския участък, напевните виетнамски гласове с онази острота, която създава впечатлението, че се карат. Пред собствения ми прозорец дърветата шумолят от вятъра, от който рамката на прозореца от време на време потраква.

— Полицай Лин, лодкарят ли го е направил?

Следва пауза.

— Натам сочат всички доказателства. Тези хора идват от Мианмар без нищо. Отчаяни са.

Пари. Ако го е направил, е било за пари. Замислям се за Майло.

— Ами ако някой, някой, който е щял да се облагодетелства от смъртта ни, е изпратил някого да ни убие? Поръчково убийство.

— Моят опит показва, че ако може да се намери наемен убиец — което не е толкова трудно във Виетнам, — той обикновено използва пистолет. Не искат да се приближават до жертвата си, а само да си свършат работата и да избягат. Това покушение ми прилича на извършено в момент на паника — по време на провалил се обир може би, а в този случай Фио спокойно би могъл да е виновен — или…

— Или какво?

— Или е било акт на омраза.

Докато мълчим, по линията се чува съскане.

— Според мен който и да го е направил, е бил изпълнен с ярост и омраза.

Косъмчетата по ръцете ми настръхват.

— Какво може да сме направили — гласът ми е писклив, сякаш всеки момент ще се разплача, — за да заслужим това?

— Можете ли да се сетите — казва той меко — за нещо? За някого?

Изведнъж мазникът Майло сякаш не изглежда логичният извършител. Може да е алчен и коварен и да прави всичко възможно, за да спечели благоразположението на семейство Грейвни, но той не мразеше Оли. Обичаше го. А Оли също го обичаше. Достатъчно, за да излъже за изнасилването заради него.

Ами ако някой друг е знаел за тази лъжа и е помислил, че може да я използва, за да се облагодетелства? Някой също толкова отчаян, колкото семейство Питърс, със също толкова малко за губене. Някой, който е изпратил снимката на Оли.

— Има нещо…

Лин ме изчаква търпеливо да продължа, но аз мълча.

— Госпожо Грейвни? Кажете ми какво ви тревожи.

— Не още — казвам тихо. — Трябва да поговоря с един човек най-напред.

Сякаш като ехо на собствените ми мисли той казва:

— Внимавайте.

— Благодаря ви.

Бях прибрала снимката от Албуфейра в куфара на Оли и докато се тътря нагоре по стълбите, за да я взема, с натежали като олово крака, осъзнавам, че не съм яла нищо от чипса в бара на Шон снощи. Трябва да хапна нещо. За да остана силна, да запазя остротата на ума си.

Разглеждам снимката над купа с прекалено солени спагети от пакетче. Момичето с червената рокля привлича отново вниманието ми, сякаш погледът ѝ достига до мен през изминалите години и ме умолява да видя нещо, което просто не успявам.

След спагетите ми става по-добре. Включвам компютъра на Оли и преглеждам списъка с имената в имейла му. Нищо. Минавам към Гугъл. Името му е достатъчно необичайно и е доста лесно откриваем. Профилната му снимка показва по-млад мъж с повече коса от този, когото видях на сватбата. Държи бутилка шампанско и се смее, а раменете му са обгърнати от приятелски ръце. Представата, която иска да създаде, е за успех и популярност.

Написвам съобщение.

Не се познаваме, но мисля, че сте познавали мъжа ми Оли Грейвни. Както може би знаете, Оли почина наскоро и сред книжата му открих чек на Ваше име, който очевидно не е успял да изпрати по пощата. Бихте ли ми казали на какъв адрес да го изпратя?

Точно колко алчен и отчаян си, Фреди?

Натисвам „Изпрати“, сядам и се настройвам за дълго чакане.

За да убия времето, разглеждам отново снимките. Острата агония от предишния път е притъпена до изпълнена с копнеж тъпа болка. Сцените ми се струват толкова далечни, толкова чужди на сегашния ми живот, че биха могли да са се случили на някоя друга. Красивата двойка, която танцува на светлината от свещите, са съвсем други хора. Не мога да си представя каква мисъл е карала жената да се усмихва, не мога да разчета изражението в очите на мъжа.

Накрая стигам до снимките, които Оли ми каза, че са били унищожени. Гледам ги с присвити очи, опитвам се да различа чертите на гологлавия мъж, но колкото повече увеличавам изображението, толкова по-зърнесто става. Има прекалено много информация; парчетата не могат да се сглобят в цялостна картина. Превърнали са се в поредица от отделни пакети код. Нечетими. Като всичко останало, което открих.

Имало е друга двойка.

Изнасиленото момиче се е самоубило.

Всички са излъгали заради Майло.

Оли е бил влюбен в момичето в червено.

Някой му е изпратил снимката.

Нищо не се връзва. Цялата картина е зърнеста.

Стигам до снимките от ергенското парти и понечвам да превъртя надолу, без да ги разгледам, когато нещо привлича погледа ми. Зад главата на Оли е дървеният торс на мъж, поддържащ бара. Когато тази снимка е била направена, са пиели в бара на Шон. Намръщвам се. Шон познавал ли е някого от тях преди Виетнам?

Още едно парченце от картината.

Компютърът изписква. Пристигнало е съобщение.

Фреди Лапоца е изпратил адреса си заедно с простичко благодаря. Няма въпрос за какво са били парите, нито пък дори една дума за изказване на съболезнования. Усмихвам се мрачно. Това ще ми хареса.

* * *

Боях се, че ще се набивам на очи в Арчуей, очевидна мишена за размахващи ножове обирджии, но когато излизам с натежали крака от станцията с тъмните си дъждобран и дънки, осъзнавам, че изглеждам като всички останали: главата ми е наведена от изтощение, кожата ми е белезникава, дрехите ми са скучни и плачат за пране. Вървя бързо и целеустремено, както когато в миналото се връщах от някой клуб в Излингтън — Оставете ме намира, не си търся белята. Така или иначе прекалено рано е, за да си търся белята. Ще съм си тръгнала, преди да се стъмни.

Сред безпощадната ведрост на сутрешната слънчева светлина мястото изглежда някак по-зле. Купчините боклук са лишени от всякакъв суров градски блясък, от вонята на пикня, която се носи от всеки вход, започва да ти се гади и дори върху пресните плодове и зеленчуци, които редят върху маси със зелено покритие, наподобяващо трева, е полепнал слой мръсотия.

Научила съм маршрута наизуст, затова не се налага да вадя телефона си.

Подминавам букмейкърски пунктове и заведения, които продават пържено пиле, магазини за стоки втора употреба и общински благотворителни центрове, телефонни кабини, пълни с визитни картички на проститутки, западнали кръчми с прозорци, облепени с програми на мачовете. Никой не ми обръща внимание. Може би все пак не съм туристка тук, може би там бях непознатата, която само минаваше.

Номерата на вратите растат и скоро оставям зад гърба си стотицата. Тази улица сигурно продължава вечно. Може би, ако човек върви по нея, магазините и заведенията за бързо хранене постепенно ще изчезнат и ще бъдат заменени от зелени поля и дървета. Изкушавам се просто да продължа да вървя. Какво щастие бих могла изобщо да намеря на мястото, към което съм се запътила?

Минавам покрай празна къща, с решетки върху прозореца и обгорена входна врата, и стигам. Номер 157. Олющена синя врата, сбутана до витрината на сервиз за разблокиране на телефони.

Вдигам ръка, но се поколебавам.

Оцелях. Това не е ли достатъчно?

Не.

Натискам копчето за апартамент 5, като не очаквам той да си е вкъщи по това време във вторник сутринта. Сигурно има някаква работа.

Домофонът запращява.

— Да?

Не само не може да си намери работа в Ситито, където съучениците му са били добре дошли, а и изобщо няма работа. Живее — не, едва свързва двата края — в апартамент над магазин. Изоставен от своите така наречени приятели, когато вече не е могъл да се хване за стъпалото, на което те са се били настанили толкова удобно. Сигурно ги е ненавиждал.

— Пощата — казвам.

Чува се бръмчене. Бутам вратата, за да се отвори, и влизам в тъмно антре, което мирише на влага.

Минавам покрай маса, отрупана с брошури, и тръгвам нагоре по стълбите до четвъртия етаж. На втория вече съм изморена и спирам, за да си поема дъх, до една врата, олющена в най-долната си част, сякаш някой се е опитал да я разбие с ритници.

Тук вътре звукът на сирени и уредби на коли е заглушен, сякаш се намирам в мека стая в психиатрия.

Колкото по-нагоре се изкачвам, толкова повече сградата се стеснява: стените, върху които са нарисувани групички лица с похотливи усмивки, се приближават. Става и по-студено, сякаш изкачвам планина.

Неговата врата е гол бял правоъгълник, с една-единствена електронна брава, лесна за разбиване — послание за крадците, че тук няма нищо, което си струва да бъде откраднато.

Когато почуквам, изведнъж се възцарява тишина, сякаш някакъв недоловим шум е спрял, а после се чуват тракащи стъпки върху балатум. Вратата се отваря.

Той изглежда по-зле, отколкото на сватбата. Натежалото му тяло го е лишило от младежкия вид, който Оли и останалите все още имаха. Долнището на анцуг, с което е облечен, ми напомня за Дейвид. Два комплекта провалени мечти. Два чифта озлобени очи, вперени в Оли и мен.

Потрепервам неволно.

— Следващия път — казва — просто го оставете на масата долу, а? — В гласа му вече не се долавя и следа от образованието в частно училище.

Протягам ръка.

— Аз съм Аша Грейвни. Запознахме се на сватбата ми.

— Мамка му — казва, а после прокарва ръка по голата си глава с наболи косъмчета. — Разбира се, съжалявам, мислех, че само ще го изпратиш. — Усмихва се неискрено. Един от кучешките му зъби е оцветен в кафяво.

— Реших да те посетя лично. Тъй като си познавал Оли толкова добре. Може ли да вляза?

— Апартаментът е малко разхвърлян, ъъъ…

Проправям си път покрай него.

Прав е, разхвърлян е. Опърпан, мръсен и необичан. Усеща се миризма като от тийнейджърска стая, но без свежата острота на младостта. Тази миризма се е пропила във всичко: на мръсни дрехи, храна, която гние в кошчета, някаква повреда в канализацията. Толкова е студено, че дъхът ми се вижда.

Стоя в малък хол, единственият измърлян прозорец гледа към отсрещния блок. Дамаската на шарки на дивана е изтъняла и под нея се показва издутият жълт дунапрен. По масичката отпред има следи от обгорено.

— Искаш ли чаша чай или нещо друго?

— Да, благодаря. — Той примигва. Не го очакваше. Явно много малко жени, които влязат, искат да останат дълго.

— Нямам мляко.

— Няма проблеми.

— Всъщност и пакетчета чай.

— Чаша вода стига.

— Защо просто не ми дадеш… ъ… чека?

Не се помръдвам. В тишината през стените се процеждат звуците от караща се двойка.

— За какво става въпрос? — Той се премества леко наляво, така че застава между мен и вратата. Прекалено късно си спомням за заплашителното присъствие на онези снимки.

— Приятелите ми знаят, че съм тук — казвам тихо. — Чакат ме в един бар до станцията. Ако не отида при тях след час, ще се обадят в полицията.

— Тръгвай си тогава — казва. — Задръж си парите, не ми пука.

Изсумтявам.

— Бих казала, че на изнудваните обикновено им пука за пари. В повечето случаи това е идеята.

Звуча по-смела, отколкото съм. Едва успявам да говоря спокойно. Ако знае, че блъфирам, ще разбере, че може да прави каквото си иска с мен. Благодарение на „приятеля“, който каза, че съм склонна да се самоубия, хората просто ще приемат, че съм скочила от нос Бийчи Хед.

Изваждам снимката и я хвърлям на дивана между нас.

Сигурно му е позната. Дори не се опитва да я вземе.

— Себ ми разказа какво е станало в Албуфейра, а ти си бил единственият, достатъчно отчаян, за да падне толкова ниско за пари.

Той трепва, сякаш буквално съм го ударила.

— Съгласил си се да излъжете, а после те просто са те зарязали. Оли е бил най-богатият. Затова ли се насочи към него, а не към Майло? Ти… — Поемам си дълбоко дъх. — Уби го, защото не е искал да ти даде парите, които си смятал, че заслужаваш за всичките онези години на лоялност, така ли?

— Да го убия? — Очите му се разтварят широко. — За какво говориш? Нямам нищо общо с това. Добре, поисках пари, но не го убих. Ебаси, какъв би бил смисълът?

— Защото си го мразел, че има всичко, когато ти нямаш нищо.

— Боже мой, исках пари, нищо повече. Сериозно ли мислиш, че съм дошъл с вас чак до Виетнам, за да ви пребия до смърт, ебаси? Аз съм този, който трябваше да се притеснява, че може да бъде убит. Изненадан съм, че не уредиха да претърпя малка злополука. Мъжът ти беше психарят, не аз.

— Ще оставя полицията да прецени.

— Заповядай. Изнудване е едно, но подозирам, че ще се заинтересуват повече от убийство.

Гледам го объркана.

— Но… Оли нямаше нищо общо със смъртта на момичето от бара. Тя се е самоубила много след като всички сте се върнали в Лондон.

— Не говоря за момичето от бара.

— Тогава… за кого?

Явно сме се оказали насред краткотрайно затишие без сирени, музика или крясъци. Без тях атмосферата е зловеща. Победоносното му изражение изчезва, заприличва едва ли не на гримаса. Лицето му е восъчнобледо, с жълтеникав нюанс на кожата, което говори за нездравословна храна и алкохол. Той се свлича на дивана.

— Най-добре да си вървиш. Просто си върви. Помни Оли така, както искаш.

— Трябва да разбера истината. За това, което се случи с нас във Виетнам.

— Не знам какво се е случило.

— Но знаеш нещо за Оли. Кажи ми. Може да е свързано.

— Не е.

— Кажи ми въпреки това.

— Може да съм сгрешил за цялата работа. — Той въздъхва и притисва очните си ябълки с палци.

— Ако си сгрешил — казвам меко, — тогава защо Оли беше толкова разстроен на сватбата? Защо те нападна?

Той най-накрая сваля ръцете си в скута и вдига налудничавите си очи към мен.

— Ти за какво мислеше, че го изнудвам?

— За изнасилването. Ти, той и Себ сте прикрили факта, че Майло е изнасилил момичето. Заплашвал си го, че ще отидеш в полицията.

— Какво, и да натопя и себе си?

Той взима снимката и се вглежда в нея, като прокарва палец по собственото си младежко лице, неразпознаваемо в лицето на мъжа, който е сега.

А после премества палеца си върху момичето с червената рокля и тъмните къдрици като ореол. Вдига очи към мен.

— Наистина ли искаш да разбереш?