Сара Дж. Нотън
Другата двойка (17)

15.

Курорт „Мангово дърво“, остров Кон Сон

Вторник, 27 септември

Когато тя се събужда, леглото е празно. Оли не е в бунгалото или навън на терасата. Може би е отишъл във фитнеса. Под душа тя си спомня странната сцена на плажа. Може би Мългрейв имаше право за нея, защото споменът за двамата мъже, голи под лунната светлина, я възбужда. Изкушава се да мастурбира, но тогава чува, че вратата се отваря. Може Хао да е дошла да почисти стаята. Тя излиза от душа и започва да се бърше.

Оли е.

Стои неловко в хола с ръце зад гърба си, сякаш е намислил нещо.

— Здрасти — казва тя, докато подсушава с кърпа косата си.

— Здрасти.

Пауза.

— Аз, ъъъ, ти донесох нещо.

Той протяга нещо малко, увито в салфетка, към нея. Това извинение ли е?

— Благодаря. — Тя го целува по бузата и сяда, за да го отвори.

— Исках да имаш нещо за спомен от медения месец. Бай препоръча един местен занаятчия.

Тя маха хартията. Вътре има колие. Висулката, на сребърна верижка, е малка кутийка, гравирана със сложни геометрични фигури.

— Нарича се Катинар за душата.

— Прелестна е.

— Предполага се, че заключва душата ти за тялото, пази те от болести и зли духове, такива неща. — Сяда до нея. С късите си панталони на червени и бели райета и розовата си тениска изглежда чист и апетитен. Тя изтиква тази мисъл от ума си. Обеща си да не насилва нещата със секса.

— Колкото по-голям е катинарът, толкова повече защита осигурява, но аз… — Изведнъж се изчервява. — Мислех си, че този трябва да е доста голям, защото искам да съхранява и моята душа.

Сините му очи сияят.

— Нямаш нужда от катинар — казва тя тихо. — Аз никога няма да оставя душата ти да избяга.

Тя се навежда към него, за да го целуне, но той се отдръпва.

— Обещай.

— Вече обещах, не помниш ли, пред олтара?

— Обещай пак. Че това е завинаги. Каквото и да стане.

— Защо? — закача се тя. — Какво си направил?

Той се усмихва.

— Нищо.

Тя го целува толкова бързо, че той не успява да се отдръпне. А после хваща лицето му и се вглежда в очите му, за да може той да знае, че това, което ще каже, е истината.

— Каквото и да направиш в бъдеще, каквото и да си направил в миналото, аз винаги ще те обичам.

Очаква Оли да се усмихне, но той не се усмихва. Целува я и притиска цялото си тяло към нейното, така че за момент наистина са като едно тяло и една душа.

Оли отива да си вземе душ, а тя казва, че ще се видят на закуска, но когато излиза от бунгалото, минава покрай ресторанта и заобикаля дървените постройки от задната страна, за да не я видят.

Там е неочаквано запуснато. В храстите са се заклещили боклуци, а по задната страна на постройките мухълът е плъзнал като черни нокти. Има и някаква миризма: толкова сладка, че да ти се догади, и с острата нотка на ферментация, като от гнило манго. Джунглата сякаш протяга пръсти към нея и тя изпитва радост, когато рецепцията изниква пред погледа ѝ.

Той седи зад бюрото, а елегантният му врат е приведен над някакъв лаптоп. Когато тя се приближава, той вдига очи, свъсил вежди, сякаш се опитва да измисли как най-правилно да се изрази. И тогава я вижда.

И двамата се стряскат. Той се изправя толкова рязко, че столът му се преобръща.

— Госпожо Грейвни. Надявам се, че колието ви е харесало.

— Прелестно беше. Благодаря ви, че сте помогнали на Оли да го намери.

— За мен беше удоволствие.

— Аз, ъъъ, исках… Исках да поговоря с вас насаме, докато няма никого наоколо.

— Удовлетворява ли ви всичко в стаята?

Тя се поколебава. Това ли е правилният начин да постъпи?

— Снощи…

Той я гледа втренчено, без да мига.

— Снощи… Това, което се случи… Не ме притеснява. В нашата култура тези неща нямат значение. Имам много приятели, които… Просто не исках да се притеснявате, че… Уверявам ви, че няма да кажа нито дума… — Думите ѝ звучат неправилно. Плещи снизходителни клишета.

— Не знам за какво говорите.

— Разбирам. Просто исках да кажа, че няма нужда да се притеснявате…

— Не знам за какво говорите — повтаря той остро, а виетнамският му акцент се засилва.

— Да. — Тя протяга ръце с дланите нагоре, сякаш се опитва да отблъсне някого. — Разбира се, че не знаете. Няма значение. Бях объркана.

— Ако обичате — казва той с извити устни, сякаш с отвращение. — Много съм зает. Трябва да продължа.

Очите му се стрелкат първо наляво, после надясно и тя забелязва, че пръстите му се движат като раци върху масата към нож за отваряне на писма. Острие като на рапира с изящна дръжка. Там има и писма, цяла купчина, но той наистина ли смята да ги отвори сега?

Унижението ѝ се заменя от страх.

— Сгреших, Бай — изломотва тя. — Не знам за какво говоря. Прекалено много вино снощи, ха-ха!

Лицето му е каменно, извитата му горна устна с формата на перфектно очертан купидонов лък е напрегната, сякаш той полага усилия да не издаде колко я мрази.

Тя започва да отстъпва, върви към вратата, но стълбите към дървената пътека са по-близо, отколкото очакваше, затова се спъва и се просва на земята.

Той заобикаля бюрото, сякаш за да ѝ помогне, но едната му ръка е зад гърба. Ножа ли държи? Тя се опитва да се изправи, за да избяга от него, но босите ѝ крака се пързалят по посипаното с пясък дърво.

Той прави още една крачка към нея и всякаква представа, че е бил някак женствен, се изпарява. Под ризата му се издуват жилави мускули; повече от способен е да я надвие.

— Бай, моля ви, стана грешка. Не видях нищо.

А после тя усеща ръце под мишниците си, които я повдигат, изправят я, въпреки че краката ѝ се подкосяват.

— Още ли си пияна?

Тя успява да се освободи и се обръща.

— Шон!

— Божичко, какво ти става?

Тя се насилва да се изсмее задъхано.

— Тъкмо питах Бай дали може да резервираме екскурзия с лодка до пещерите Со Ден.

Ако бяха сами, щеше да му каже. Нямаше да каже на Оли — той щеше да се ядоса на Бай, че е взел участие в нещо толкова мръсно пред гостите си — но Шон може би ще види забавната страна. Самата тя би могла, рано или късно, след като Бай вече се усмихва и ѝ подава ръка, в която не държи нож, за да ѝ помогне да изтупа пясъка от гърба си.

— Ще събера цялата информация и ще кажа да я изпратят в стаята ви, госпожо Грейвни.

— Благодаря — възкликва тя. — Това е чудесно! Благодаря.

Почти се затичва по пътеката, пареото се вее около хълбоците ѝ, а задникът ѝ се тресе. Когато пътеката завива надясно, тя се обръща веднъж и поглежда назад. Шон я гледа усмихнат и клати озадачено глава. Зад него Бай стои съвсем неподвижен, с напълно безизразно лице.

 

 

Верен на думата си, след закуска Бай изпраща по Хао информацията за пещерите. Аша я чете на терасата, докато Оли преглежда броя на „Файненшъл Таймс“, който успя да изтегли на айпада си на рецепцията. Аша не посмя да го попита дали Бай му се е сторил както обикновено, а Оли не спомена нищо, така че може би е най-добре тя да се прави, че нищо не е станало.

Когато не се усеща полъхът на бриза, е задушно и горещо, а тъй като предишната нощ не е спала добре, тя задрямва, лепкава от пот. Когато се събужда, Оли е излязъл и тя тръгва по плажа, за да го търси.

Софи и Шон лежат на доближени шезлонги, а на маса между тях има някаква настолна игра и четири празни чаши. Тя изпитва неприятен пристъп на ревност. Истинска ревност този път, а не предизвикваща угризения завист, и трябва да се насили да се усмихне, когато Софи завърта очи зад гърба на Шон, а устата ѝ увисва като на куче, на което му текат лиги. Играта предполага местене на пулове с издълбани символи, китайски на вид, по кръгла дървена дъска.

— Толкова лошо ли е положението? — казва и се тръсва между тях, като внимава да подпъхне пареото между бедрата си, когато кръстосва краката си. Пясъкът пари, но тя е прекалено срамежлива, за да покаже, че ѝ е неприятно. Като глупава тийнейджърка.

— Оли и Дейвид отидоха пак да тренират.

— О, боже, сериозно ли?

Софи прави гримаса.

— Ти си виновен, Шон. Караш ги да се срамуват от себе си.

— Браво. — Шон повдига едната си вежда. — Докато котката я няма…

Играта е китайски шах. Дяволски сложна е и Аша скоро се отказва, но Софи и Шон явно се забавляват. Тя осъзнава, че не може да откъсне поглед от лицето на Шон и попива всяка негова гримаса, докато той мести пуловете си. Лекото начумерване, докато мисли, внезапното смекчаване на чертите му, когато се досети как да постъпи, потрепващото ъгълче на устата му в сдържана усмивка, когато знае, че е прозрял намеренията на Софи.

Сега Аша може да огледа по-внимателно и ръцете му. Отблизо е трудно да се каже дали белезите под татуировките са причинени от бързо израстване или от най-обикновени сбивания. Освен символа за ин и ян на лявата му ръка има и татуировка на вълк. Но вместо обичайната озъбена паст, предпочитана от повечето яки момчета, това животно се прокрадва, изглежда нащрек. Татуировката е много сполучлива. Изведнъж тя усеща прилив на похот.

След третата му победа Софи се предава и продължават със заниманието, което бързо се превръща в акцента на почивката на всички: пиенето.

В някакъв момент се появяват Каспър и Травис Мългрейв и за разлика от други пъти, приемат отправената гръмко покана на Софи да се присъединят към тях. Травис се прави, че снощи не е станало абсолютно нищо, и докато говори с него за най-новата трагедия в Близкия изток, Аша осъзнава, че започва да го харесва. Донякъде заради питието, донякъде от благодарност, че когато Оли дойде, ще намери по-голяма група на плажа, а не само Шон и харема му, а донякъде и защото интелигентността му е зашеметяваща. Но в едното му останало човешко око се долавя ясно различима искрица на лудост и ѝ се струва, че той може да притежава някои черти на психопат. Той анализира политическата ситуация с толкова безстрастно любопитство, че изглежда почти като робот. Аша се чувства едва ли не дребнава, когато споменава броя на бебетата, чиито бели дробове са били обгорени при атентата.

Разговорът е толкова вълнуващо напрегнат, че тя изпитва леко разочарование, когато Оли и Дейвид се дотътрят при тях. Контрастът между новия й съпруг, блестящ, сияен и с искряща широка усмивка, и от друга страна, приковаващата вниманието поквара на Мългрейв и заплашителния сексапил на Шон е ярък. Аз съм на страната на дявола, мисли тя, когато Оли сяда до нея и премята златистата си, свежа от дезодоранта ръка през рамото ѝ.

 

 

Проспиват втората половина на следобеда, а после отиват отново в бара за поредната пиянска вечер. Аша нарочно седи с гръб към бунгалото на Шон в другия край на плажа, но въпреки това косъмчетата по врата ѝ потрепват в очакване. Когато той не се появява до девет, а тя разбира, че няма да дойде, разочарованието изцежда силите ѝ. Оли, който забелязва прозявката ѝ, предлага да си легнат рано.

Когато излизат от бара, магията веднага се разваля и тя се обляга на хълбока му и я залива чувство за вина, което започва да ѝ става редовен спътник. Може би трябва да признае увлечението си. Това би облекчило товара на вината, а може би има и някакъв шанс ревността, пробола Оли, да задейства и либидото му. Защото това е само увлечение. Като увлечението ѝ по Том Харди или увлечението, което Оли веднъж си призна, притиснат от Майло — по Дженифър Лорънс. Всъщност не означава нищо. Ще изчезне, когато умът ѝ бъде зает с нещо друго. Не може да се твърди, че сърцето я заболява, когато го види, както ставаше с Оли.

Сядат на терасата на шезлонги, доближени един до друг, за да могат да лежат прегърнати, и гледат как луната изгрява над морето. Започва да захладнява и когато зърната на Оли се втвърдяват, тя ги докосва леко с устни.

— Искаш ли питие? — пита той. — В минибара има малко уиски.

— Не, така ми е добре.

— Аз май ще си взема. — Той става от шезлонга.

Тя гледа намусено към морето и се пита дали си струва да освободи гнева, който се надига в корема ѝ, или е по-добре просто да го потисне. Очевидно трябва да обсъдят въпросното нещо, но сега не е моментът. Не и докато ушите ѝ пищят, донякъде от възбуда, донякъде от гняв.

Тя влиза след него в бунгалото, взима книгата си и се тръсва на дивана.

— Студено ли ти стана? — пита Оли, идва с уискито си и сяда с крака върху скута ѝ. Тя се усмихва и стисва големия му пръст, а гневът изтича от тялото ѝ.

— Имаш ли нещо против да си правиш компания със Софи и утре? Просто с Дейвид смятаме да отидем към вътрешността на острова.

Наведената ѝ над книгата глава се вдига рязко.

— Какво?

— Да, Дейвид смята да купи някакъв парцел в другия край на острова, за да построи курорт. Като този, само че по-бюджетен, за хората, които посещават „Сентър Паркс“. Попита дали не бих искал да инвестирам в него. Реших да проуча района.

— Шегуваш се.

— Какво?

Гневът се надига отново, подхранен от сексуално разочарование и горчивия спомен, който постоянно виси като тъмна сянка между тях. Риболов, танци и водка, докато тя кървеше на дивана. Хвърля книгата на масата, а тя се плъзга по стъклото и тупва на пода.

— Това е меденият ни месец.

— Дошли сме за три седмици. Какво значение има един следобед? Егати, поне ще сложи край на еднообразието на скапания плаж.

Това избухване е толкова нехарактерно, че за миг тя е способна само да го зяпне с отворена уста. Първо, той никога, никога не става заядлив толкова скоро. И никога не се ядосва толкова много. Аша е тази, която се ядосва: Оли винаги прави опити да се помирят, дори когато е прав, а този път със сигурност не е.

Тя избутва краката му от скута си.

— Ти беше този, който каза, че всички останали варианти за забавление не стават!

— Ами сигурно е така!

— Тогава не се оплаквай, че на плажа е скучно! Ако си искал да отидем на някаква екскурзия с екстремни преживявания, трябваше да кажеш по-рано. Това трябваше да е меден месец, не шанс да разшириш шибаното си инвестиционно портфолио.

— Парите за него идват точно от шибаното ми инвестиционно портфолио.

— И аз имам работа, нали знаеш!

— О, да. — Гласът му е пропит с презрение. — Ако разчитахме на твоята заплата, щяхме да отидем на дълъг уикенд в Скегнес.

Тъй като си няма доверие, че няма да изтърси нещо, така че после да не може да си вземе думите назад, тя става и влиза вътре. След като издърпва колието от врата си и го оставя в локвичка от паста за зъби в банята, си ляга, а умът ѝ превърта всичко, което би могла да каже, за да го нарани точно толкова, колкото той я нарани.

Няма значение къде ще отидеш, ако харесваш човека, с когото си.

Била съм на по-хубави почивки от тази в младежки общежития.

Изобщо не трябваше да се омъжвам за теб.

Но той не влиза в стаята и когато гневът утихва, на мястото му се настанява нещастието. Това е меденият ѝ месец. Дотук с приказката. Тя събира чаршафите на утешителна топка, за да се сгуши в нея, и накрая заспива, сама.