Сара Дж. Нотън
Другата двойка (14)

12.

Курорт „Мангово дърво“, остров Кон Сон

Неделя, 25 септември

Толкова са скучни. Това е най-лошото. Тя може да предскаже точно как ще реагират на даден коментар или предложение: заучените фрази и клишетата, превъзнасянето. Всичко е прекрасно или потресаващо: необикновено си е направо обида. А Дейвид не спира да се хвали. Казва на Оли — само на Оли — за трийсет и петте процента печалба, които е постигнал за един клиент, четиресет и осем процента за друг. Как мениджърът му казал, че никога не е виждал нещо подобно: сякаш Дейвид имал своеобразно шесто чувство.

— Мисля, че съвсем искрено повярваха, че разполагам с вътрешна информация!

Докато той говори, вниманието на Аша се насочва към Софи. Главата ѝ е сведена и тъмните корени личат. Ноктите на пръстите, стиснали чашата ѝ, са изгризани до месото, а тънка издутина от плът обозначава мястото, където би трябвало да са прикрепени за върховете на пръстите.

Тя вдига очи, улавя погледа на Аша и се усмихва, но усмивката е сериозна и почти умоляваща. Знае ли как се излага съпругът ѝ? Дори съвсем приемливи мъже често се държат така в присъствието на Оли. Фукат се, сякаш още си играят на детската площадка, или пък ласкаят и угодничат като мазни продавачи. Дейвид съчетава най-лошите черти на двете категории. Сега поздравява Оли за някаква сделка, която е сключил през 2015 година. Вече дори не си прави труда да се престори, че иска да включи и жените в разговора; въпреки че работата на Аша е по-интересна, отколкото на Оли, и тя може да разкаже някои доста любопитни случки с двулични политици, които биха се харесали поне на Софи.

Ужасът я пробожда като с нож, когато осъзнава, че така и не си е направила труда да разбере с какво се занимава Софи. Задава въпроса точно когато Дейвид спира, за да си поеме въздух.

— Работя в едно кафене — казва Софи и точно в същия момент Дейвид казва: — Соф има собствен бизнес.

— Така ли? — усмихва се Оли в очакване на продължението.

— Не се подценявай, скъпа. Не е просто кафене, нали?

Софи се усмихва скромно.

— Занаятчийска пекарна е. Правим трийсет различни вида хляб всеки ден.

— Майка ми правеше хляб — казва Аша. — Казваше, че баба ѝ донесла кваса от Нигерия и бил на седемдесет години!

Изчаква Софи или да отхвърли твърдението ѝ пренебрежително, или да потвърди, че е възможно. Софи само кимва учтиво.

— Оставих го да загине. Не е ли ужасно? Чудя се дали има начин да се сдобия с нещо подобно. Дали ще трябва да отида в Нигерия и да го занеса вкъщи в специален хладилен съд, или може да ти го изпратят сух и да го смесиш с вода или нещо подобно?

Софи се усмихва неопределено, докато не осъзнава, че въпросът е бил насочен към нея.

— О. Не знам. Ъ…

— Ти как го правиш в кафенето? Съхраняваш ли маята с години, или просто я слагаш на прах както в хлебопекарните?

Софи примигва. Аша започва да се чувства неудобно. Дали полага прекалено много усилия да включи Софи в разговора? Дали другата жена смята, че Аша я гледа отвисоко?

Тогава Дейвид казва:

— Чу ли, че „Янсен Хопър“ щели да бъдат съдени за манипулиране на ЛИБОР, а после изведнъж всичко било потулено. Един мой познат смята…

Оли се обръща към него и двамата продължават разговора си от мястото, до което бяха стигнали.

Кръвта нахлува в лицето на Аша и тя усеща прилив на гняв. Софи се е извърнала настрани и очевидно е улисана в това обсъждане на търговията с валути. Дали се опитва да я постави на мястото ѝ?

— Отивам да пишкам.

Никой не обръща внимание, когато тя се изправя и залита, а после се затътря към другия край на бара. В тоалетната съска псувни към мивката, докато водата тече върху ръцете ѝ. Осъзнава, че е много пияна. Отново. Поредната сутрин, пропиляна заради махмурлука. Оли ще спи на шезлонга си и лигите му ще текат, а тя ще взима още обезболяващи и ще се тъпче, за да се пребори с гаденето. Вече е напълняла. Онези двама скучни пияници съсипват фигурата ѝ.

Връща се по заобиколен маршрут, за да подиша малко въздух, и се оказва, че минава покрай бунгалото на Шон. Вътре е тъмно. Една-единствена буйна секунда тя се замисля дали да не влезе и да се пъхне в леглото до него.

Мда, много е пияна.

Когато тя се приближава до масата, Оли казва:

— Ето я. Сама може да ти каже.

Когато осъзнава, че е сменил темата и е насочил разговора към нейната кариера, я залива топлина.

— Кажи им за депутата, който изневерява на жена си и шмърка кокаин.

Тя се засмива и разказва скандалната история с много известен политик, католик и глава на семейство, който поучавал какво зло са наркотиците и винял самотните родители за краха на съвременното общество.

— Репортерката му даде възможност да избира. Да им даде ексклузивно интервю за извънбрачната си връзка или ще разкрият слабостта му към кокаина. Господин министърът прецени, че макар и признанието в стил mea culpa за връзката му със секси бавачката да означава края на брака му, може би поне ще запази работата си.

Историята допада на Софи и тя кара Аша да разказва още — така към края на вечерта вече не изпитва толкова силно желание да убие някого, поне не Софи.

Докато вървят към бунгалото си, с Оли се подпират един друг, защото силният вятър ги блъска, а дървената пътека изглежда значително по-неравна, отколкото беше преди това.

Оли си тананика. Песен, която беше популярна в началото на връзката им. Напомня ѝ за дни в парка, последвани от цели нощи по барове, където времето сякаш се разтегляше до безкрай, докато пиеха, за да изтрезнеят. Излизаха в студения Лондон и се олюляваха, отбиваха се за кроасани в таксиджийското кафене, а после правеха любов, докато останалият град се събудеше.

Мишницата му е до рамото ѝ и тя усеща сладката му мускусна миризма, примесена с аромата на дезодоранта. Притиска го още по-силно към себе си, а той я целува по челото. Може би Оли започва да се отпуска. Тя пъха ръка под ризата му и плъзва върховете на пръстите си по тазовата му кост, надолу към ластика на шортите му. Той вдишва и издишва. Този характерен признак за изпускане на напрежението, преди да правят секс. Нещо вътре в корема ѝ се разхлабва, сякаш току-що е развързала връзките на корсет.

Права беше да не придава прекалено голямо значение на сексуалната суша. Просто му беше трябвало малко време да разпусне. Довечера телата им отново ще се слеят. Няма значение дали са прекалено пияни, пак ще се получи по-добре от собствения ѝ нескопосан опит за самозадоволяване.

За момент тя се замисля дали да не премести ръката си надолу под шортите му още сега, докато вървят, но може би са малко стари за секс „ал фреско“. Освен това в бунгалото ще бъде много по-удобно. Нощта захладня.

Когато заобикалят сградата на ресторанта, порив на вятъра ги кара да залитнат назад. Морето е бурно, върху вълните се виждат бели зайчета и се чува тихо буботене като от баса на стереоуредбата в колата на някой гангстер. Идва от отсрещния край на носа, където вълните се блъскат в скалите. Вятърът навява пясък на плажа като камшични удари, придружени със съскането на хиляда змии. Аша ослепява за секунда, когато в очите ѝ попада шепа песъчинки, и се обляга на Оли, за да я води.

Той спира.

Тя мига, за да си върне зрението. Облаци се надпреварват пред луната и хвърлят движещи се сенки по пясъка. За миг изглежда, сякаш плажът е пълен с танцуващи призраци.

Оли стои съвсем неподвижно, а мускулите на ръката му, с която е обгърнал кръста ѝ, се втвърдяват от напрежение. Погледът му е вперен в скалния нос.

Сърцето ѝ скача в гърлото. Върнали ли са се? Да не би двамата, които видя онзи ден, в другия край на курорта, постепенно да се приближават към тях?

Проследява погледа му. Движещите се сенки ѝ пречат да види ясно. Женски профил ли се очертава на фона на скалите? За миг тя едва диша.

Тогава се появява луната и всичко придобива ясни очертания.

Сенчестата фигура е била само неравна пукнатина в скалата. Тя издишва затаения си дъх и се засмива.

— Помислих, че някой ни наблюдава!

Изчаква Оли да се съгласи жално с нея или да се засмее, или дори просто да изсумти в знак, че я е чул.

Нищо. Той навежда глава и продължава срещу вятъра, напрегнат и затворен в себе си както винаги.

Тя се вкопчва в идеята си да правят секс тази вечер с някаква мрачна решителност. Имат нужда от това. Ако се налага, ще трябва да му го обясни недвусмислено. Колкото повече отлагат, толкова повече ще го възприемат като проблем.

Божичко, дори на нея започва да ѝ звучи като досадно задължение.

Когато отключват вратата на бунгалото, тя решава да го остави да си почине, преди да предприеме каквото и да е, разговор или нещо друго.

— Знаеш ли — казва, докато прави чай за себе си и него. — Изобщо не мисля, че Софи е пекарка.

— Не каза, че е. Само каза, че работи в кафене.

— Знам, но някак предположих. Странно е жената на мениджър на хеджфондове да работи в кафене.

Седналият на дивана Оли свива рамене.

— Добре ли си? — казва тя предпазливо, докато налива млякото.

— Да. — Казва го, докато си поема дъх, така че прозвучава като ахване.

— Не звучиш така.

Тя оставя чая на масичката, сяда зад него и разтрива врата му, за да покаже, че не търси конфликт.

— Просто съм изморен.

— Да не би да имаш проблеми със съня?

— Минали са само няколко дни. Сигурен съм, че скоро ще се почувствам по-добре.

Няколко секунди мълчание. Главата на Оли е облегната на възглавницата на дивана, а очите му са затворени: може да е изтощен или да избягва погледа ѝ.

Тя прехапва долната си устна. Гръдният му кош се издига и спада бързо. В трепетно очакване ли? Дали я чака да го докосне?

— Сещам се за нещо, което ще ти помогне да се отпуснеш.

Прозвучава толкова неестествено, че тя едва се сдържа да не потрепери, а усмивката, която трябваше да изглежда секси, сигурно изглежда толкова фалшива, колкото самата тя я усеща. За щастие, той не отваря очи. Изобщо не се помръдва.

Това покана да продължи ли е?

Тази нервност е странно усещане: тя наистина е неспокойна, когато ръката ѝ се премества върху чатала му, плъзва се под плата на шортите, докосва пениса му, тежък и увиснал.

— Казах ти — сопва се той и се отдръпва рязко. — Изморен съм.

— Все си изморен, да му се не види.

Знае как звучат думите ѝ още преди той да заговори, но гневът прикрива срама ѝ.

— Какво, значи трябва да ти пускам, когато ти се прииска?

Аз ли съм причината? — иска ѝ се да изкрещи. — Не те ли възбуждам вече? Но е прекалено ядосана, за да се издаде, че изпитва подобна уязвимост.

— Добре.

Тя става и отива в банята, мие си зъбите толкова дълго, че изплюва кръв в мивката. Постепенно гневът утихва и тя се разплаква. Сяда на ръба на ваната, загърната свенливо с кърпа, с надеждата той да влезе, да види, да я утеши и да се сдобрят. Но той не идва, предпочел е да си легне с мръсна уста, вместо да се сближи отново с жена си.

Накрая тъгата преминава в озлобление. Тя става и измива лицето си. Докато го бърше, се поглежда в огледалото. Изглежда гневна, а и състарена.

Закача кърпата и се връща в спалнята. Оли вече е заспал. Ляга до него, но минават дълги минути, докато пулсът ѝ се нормализира.

* * *

Тя се буди внезапно в тъмнина. Сънуваше нещо. Оли беше отишъл отново на острова и докато седеше там сам с лице към откритото море, някаква птица изпусна мида на скалата до него. Острият звук долетя чак до брега, където Аша стоеше и го гледаше. Именно шумът я събуди. Тя се обръща по гръб и издърпва чаршафа, който се е усукал около бедрото ѝ. Вентилаторът се върти над главата ѝ. Загубила е ориентация, сякаш прекалено бързо е изминала пътя от съня до будното състояние. Дали сънуващият ѝ мозък се е опитвал да осмисли истински звук?

Но наоколо е тихо. Чува се само шепотът на вълните и приглушеното бръмчене на хладилника в съседната стая. Оли диша леко до нея. Колкото и да е пиян, когато заспи, никога не пръхти, нито подсмърча. Това е много привлекателно качество. Нощта е хладна под ясното небе и тя завива механично голото му рамо, преди да си спомни, че му е сърдита. Само че вече не е. Само е тъжна и съжалява. Това е меденият им месец, а тя го съсипва. Нещо не е наред с Оли, но вместо да се опита да разбере, тя мисли само за собствените си егоистични нужди. Ще се опита да бъде по-добра съпруга. Обгръща кръста му с ръка и със задоволство усеща, че той се сгушва в нея — неговото подсъзнание все още я обича. Но преди да успее да се отпусне и да заспи отново, ги чува.

Гласове.

Поглед към часовника ѝ казва, че е два и малко. Барът затвори, когато си тръгнаха след вечерното си питие с Дейвид и Софи, така че защо някой е още навън?

Тя се надига в леглото и се вслушва, докато кръвта нахлува в ушите ѝ.

Изглежда, че гласовете идват иззад бунгалото, откъм джунглата.

Не различава думите, но отсечеността, която изглежда характерна за виетнамския, липсва. Струва ѝ се, че говорят на английски — или поне на някакъв европейски език. Дали Софи и Дейвид са излезли на разходка под лунната светлина? Някак не ѝ изглеждат от тези двойки. Американците тогава? Един от гласовете е достатъчно писклив, за да е женски, но гласът на Каспър е много женствен.

Тя става от леглото и тръгва боса към задната част на стаята, където прозорецът гледа право към джунглата. Небето е толкова ясно, че тя различава формите на дърветата, очертани от лунната светлина, през щората. Притиска гръб към топлата бамбукова стена и се заслушва отново.

Гласът на мъжа е нисък и настоятелен. Някаква кавга? Дали единият от тях е излязъл ядосано от бунгалото, а другият е тръгнал след него?

Ако Оли беше буден, щеше да ѝ каже да ги остави на мира, но любопитството ѝ е събудено. Ако не е някоя от другите двойки, тогава кой се промъква около бунгалата след падането на нощта?

Тя грабва пареото си и тръгва към вратата, а после си проправя път през изсъхналите храсти зад бунгалото.

Тъмната джунгла е надвиснала над постройката им. Изведнъж Оли ѝ се струва уязвим, както спи в крехката дървена барака. Тя ще побърза. Ще разбере кой е там, а после ще се върне право при него.

Луната блести ярко на ясното небе. Краката на Аша са студени. Излязла е без обувки. Дали по земята в джунглата има насекоми, които могат да пробият човешката плът? Навити на кълба змии, маскирали се като камъни?

Въздухът е наситен със сладкия мускусен аромат на дървесния сок, но това не е миризмата на дървесина на английската гора, която напомня за лекарства. Тя се намира на чужда територия.

Ето.

Не си ги въобразяваше.

Два гласа, мъжки и женски, говорят на език с европейска интонация. Но тя не може да различи думите. Говорещите са прекалено далеч от нея, по-навътре между дърветата. Очите ѝ се напрягат да видят в черната тъмнина зад най-близките дънери. Няма фенери, нито студена светлина от мобилен телефон. Хората са там в катраненочерния мрак.

Ако имат нужда да са насаме, защо не останат в бунгалото си или пък не отидат на плажа, където вълните ще заглушат думите им? Освен ако не искат да бъдат видени.

Жената се засмива. Гласът ѝ не звучи като на Софи. Ръцете на Аша настръхват. Тогава отново се чува гласът на мъжа: ниско буботене. Думите са неразличими. А после тишина.

След малко се чува скришно шумолене и пукане много по-близо до бунгалото. Сърцето ѝ скача в гърлото. Знаят ли, че ги шпионира? Тя тръгва на заден ход по алеята между постройките, готова да се шмугне вътре.

Близо до бунгалата дърветата се разреждат и позволяват на лунната светлина да проникне през балдахина, образуван от короните им, и да хвърли къси, рязко очертани сенки върху земята. Съвсем скоро прокрадващите се хора, които и да са, ще трябва да излязат в кръговете от сребриста светлина. Тя ще види кои са.

Шумоленето се усилва, а после рязко спира. Тя затаява дъх, когато успява едва да различи някаква фигура на фона на редицата от дървета. Струва ѝ се, че е мъж, трудно е да се каже, докато не се приближи. Но той не се приближава.

Изведнъж тя осъзнава, че силуетът ѝ трябва да е ясно очертан на фона на озареното от луната море зад нея.

Видели ли са я? Но въпреки това все още не става въпрос за много хора. Само за тази единствена фигура, на мъжа, която е застинала съвсем неподвижно.

И тогава той се изгубва отново в тъмнината.

Очите ѝ се напрягат да зърнат него или жената.

Ето. Едва доловимо проблясване между дърветата. Лице в тъмнината. Наблюдава я. А после изчезва.

Побиват я тръпки. Навън е, сама, а някой, който не искаше да бъде видян, знае, че тя го наблюдаваше. Тя се шмугва покрай страничната стена на бунгалото и през вратата, която остави притворена (нали?). Повече няма да постъпва така, мисли, докато проверява ключалките, а после минава на пръсти през хола и стига до спалнята, където Оли лежи тихо в същото положение.

За миг я обзема ужас, че някой е влязъл, докато беше излязла, и го е убил, но пулсът му е силен и равномерен. Той се размърдва, а тя го завива с чаршафа и потреперва на полъха от вентилатора.

Сяда в леглото, а очите ѝ се стрелват между закритите от щорите прозорци и се опитва да не си представя как около къщата се прокрадват фигури, пъхат пръсти под паянтовите рамки на прозорците и отварят паянтовите ключалки.

Колко глупаво, че сама се изплаши така.

Няма да споменава за това на Оли. Няма нищо за споменаване. Дейвид и Софи са се карали през нощта или пък американците са се отдали на малко секс „ал фреско“. Може би е сгрешила за езика. Може да се е натъкнала на нелегална любовна среща на Хао и Бай. Или някоя друга двойка, която не е искала да бъде видяна. Мъж и жена с тайна.

Но пък къде се дяна жената?

 

 

Събужда се изморена, въпреки че минава десет. Странно, че почивките действат така на човека. Тя често се чувства по-зле, когато се върне, отколкото преди да замине. Явно тялото ѝ се чувства добре при определено ниво на стрес и без него е летаргична, отегчена. А дребни проблеми придобиват неестествено голямо значение. Като тази работа със секса.

Тя вече се е отказала да се опитва. Унизително е. Ако изобщо някога пак ще се чукат, той ще трябва да поеме инициативата.

Той не се помръдва, когато тя става от леглото. От порите му се процежда кисело изпарение на застоял алкохол.

Навън въздухът вече е топъл, а водата в басейна е с топлината на кръвта. Тя се плъзва вътре и обляга главата си на ръба. Дали да положи сериозно усилие да разбере какво му тежи, или да се затвори в себе си, което би могло да го тласне към някакво откровение от страх да не я загуби? Изглежда жестоко, но умоляването явно не върши работа.

Тогава си спомня за онази случка с Майло.

След трудния им период (така е по-лесно да се нарече) тя знае, че той е потърсил утеха при стария си приятел от ученическите години. Явно Майло го е посъветвал да я зареже, твърдял е, че случилото се е навременно предупреждение какво ще последва. Тя подозира също, макар че не й е приятно да мисли за това, че Оли сериозно се е замислил дали да не послуша съвета му. Може би тя греши. Така или иначе фактът, че преодоляха този период, въпреки отпора от страна на всички негови близки, я накара да изпитва още по-голямо уважение към него.

И един ден, не много след това, но със сигурност достатъчно дълго, така че Оли да няма нужда от тази емоционална патерица, тя се прибра от работа и завари Майло. Ситуацията беше такова клише, че беше едва ли не комична. Трябваше да отиде на партито за едни награди в бранша, но се беше отказала при мисълта да вкара още повече отрови в уязвимия си организъм, затова, след като се беше отбила в „Уейтроуз“, се беше прибрала, въоръжена с продуктите за любимото зелено къри на Оли.

А зад мерцедеса на Оли беше паркиран рейндж ровърът на Майло. Оли също си беше тръгнал рано от работа. А също и Майло.

Когато отключи вратата, ѝ прилоша леко. Сякаш всеки момент щеше да ги завари голи в леглото си.

Внезапно възцарилата се тишина, докато изваждаше ключовете си от ключалката, я уплаши, но когато го повика по име, той отговори веднага от кухнята. Токчетата на обувките, с които ходеше на работа, затракаха по плочките в коридора — обикновено ги събуваше на входната врата — и тя бутна вратата.

Двамата се бяха облегнали нехайно на кухненския плот с чаши за уиски в ръка и я гледаха усмихнато.

— Рано си се прибрал — каза тя.

— Ти също. Какво стана с партито?

Сякаш всичко беше филм.

— Не ми се занимаваше. — Не смяташе да каже истината пред Майло. — Какво стана с работата ти?

— Щяха да събират младшите служители, за да им четат конско за неспазване на правилника, затова се извиних и си тръгнах.

Тя се обърна към Майло с въпросителна усмивка.

— Току-що сключих една сделка. Реших да я отпразнувам с Оли вместо с досадниците от работата.

— Аха.

— Джин с тоник?

— Окей. Само че малък. С много тоник.

Когато Оли отиде до хладилника, за да донесе тоника, тя забеляза, че техните чаши бяха пълни с уиски. Чисто, ако се съдеше по вида му. Не обичайното питие на Оли. Когато ѝ подаде чашата, той не я погледна в очите, а когато тя я взе, видя, че повърхността на питието се клатеше.

Поговориха за прогнозата за времето за Съфолк, където Майло и Либърти щяха да прекарат уикенда, а Оли взе значително по-дейно участие в разговора, отколкото беше характерно за него при такива скучни теми.

Накрая Майло каза, че ще трябва да тръгва, въпреки че много му се остава. Прегърна я, а Оли го изпрати до вратата.

Тя се приближи до еркерния прозорец и видя, че прегръщаше и Оли. Стори ѝ се странно и за секунда не можа да си спомни дали това беше характерният им начин за сбогуване. След малко се раздалечиха и Майло сложи ръка на рамото на Оли и каза нещо, което Аша не разбра зад стъклото. Тогава Майло я забеляза и вдигна ръка. Главата на Оли се завъртя. Майло отиде до колата, а Оли се прибра. Влезе веднага в тоалетната и стоя там цяла вечност.

— Добре ли си? — попита тя, когато той излезе.

— Не съм добре с корема.

— Сигурен ли си, че не е от уискито?

— Спокойно може да е. — Той се ухили болнаво. — Май по-добре да подремна.

Качи се на горния етаж и когато му извика да слезе за кърито, изглеждаше много по-добре.

Кога беше това, пита се, докато гледа умислено към вълничките, които излизат от филтъра.

Две седмици преди сватбата. Чак в деня на сватбата започна да забелязва, че нещо не беше наред, но когато се връща назад в мислите си сега, дали това не беше денят, когато нещата наистина започнаха да се променят? Дали Майло му е казал нещо? Опитал се е отново да го убеди да я напусне? Дали са се срещали и други пъти, когато е била на работа?

— Добро утро!

Софи джапа на плиткото по парео.

— Рано си станала — извиква ѝ Аша.

— Не можах да спя — отговаря тя и се насочва към Аша.

Отблизо изглежда изморена, тенът ѝ сякаш е избледнял през нощта. Тръсва се на един от шезлонгите и разтърква лицето си.

— Не ми казвай, че изглеждам ужасно — казва. — Знам.

— На кого му пука? Ние сме единствените тук.

Софи надзърта между кичурите си.

— Не забравяй за Сексапилния Шон. Никога няма да поиска да ме изчука, ако изглеждам така.

Аша изсумтява.

— Знаеш ли от какво имаме нужда?

— Знам от какво аз имам нужда — промърморва Аша.

— От един ден на спа. Да резервираме масаж и процедура. Само ти и аз, без момчетата.

Аша се поколебава, преди да отговори. След снощната кавга наистина би искала тази сутрин да се опита да се сдобри с Оли.

В този момент той се появява на терасата, прозява се, но изглежда свежо с кърпата около кръста си. Сутрешното слънце позлатява кожата му. Тя извръща очи.

— Добро утро, красавецо — казва Софи.

— Добро утро. Времето е хубаво. — Протяга се и изпъшка. — Божичко, наистина се бях натряскал снощи. Не си спомням много след осем.

Това негласно извинение ли е? Послание, че би искал просто да забравят за станалото?

— И аз — казва тя бързо. — Трябва да престанем. Вие сте виновни, семейство Питърс.

— Признавам си — казва Софи, а после се обръща към Оли: — Тъкмо канех жена ти да дойде на спа с мен, но май предпочита да прекара деня с ослепително красивия си съпруг.

— Ни най-малко — протестира Аша.

Оли се ухилва.

— Много благодаря.

— Тук имат някаква специална експертка, която лекува с енергия — казва Софи. — Може да ти настрои чакрите.

Аша се засмива.

— Чакрите ми са си добре.

— Мислех, че подобно нещо би ти допаднало — казва Оли. — Това е една от причините да направя резервация тук вместо на другото място по-нагоре по крайбрежието.

— Шегуваш ли се? Знаеш какво мисля за тези глупости.

— Не бъди толкова тесногръда.

— Ти си човекът, който се нуждае от духовно изцеление. — Погледите им се срещат за секунда, а после той извръща очи.

— Ти си решаваш, маце, но с мен няма да ти е забавно. Каталясал съм. Това легло е прекалено меко.

Иска да се отърве от нея.

— Добре. — Тя се усмихва на Софи. — Да отидем.

Софи, която очевидно не е обърнала внимание на неловкия им разговор, плясва с ръце и става.

— След закуска?

— Супер.

Софи се отдалечава по пътеката. За миг между Аша и Оли се настанява тишина, а после Аша излиза от басейна и влиза вътре, за да си вземе душ.

Спа центърът е сграда с ниски колони от другата страна на рецепцията. До стената са наредени три масажни кушетки, а отзад има врати, които сигурно водят към самостоятелни стаи. Има чинийки с отрязани цветове, криволичещи фигури от черни камъчета и разбира се, задължителните ароматни свещи във ветроустойчиви фенери, за да ги пазят от морския бриз, който днес е по-силен.

Докато изкачват стълбите, от една от вратите излиза жена. Не изглежда така, както Аша очакваше. Ниска и съсухрена, с боядисана в черно коса, със сигурност западнячка.

— Добло утло.

Германка.

— Как мога да ви помогна днес, дами?

— Аз бих искала масаж — казва Софи. — От най-болезнените. Пробвайте да изстискате част от това. — Хваща бедрото си на трапчинки с отвратено изражение.

Жената кимва рязко.

— А вие?

— Каквото и да е. Не ми пука.

Жената я поглежда критично, очите ѝ са лъскави и черни като мухите, накацали върху плодовата салата на закуска.

— Малко рейки може би. За да ви успокои.

— Напълно спокойна съм. — Засмива се колебливо.

— Ще започнем с вас. Вие — посочва към Софи — може да изчакате на някоя кушетка. Има модни списания, ако искате.

— Чудничко — казва Софи студено, а Аша тръгва след жената и минава през една от вратите.

Тя води до стая, осветена само от свещи.

— Свалете дрехите си.

— Всичките ли?

Жената вдига отегчено очи към тавана.

Аша се съблича и продължава да се пита дали жената имаше предвид и долнището на банския ѝ. Накрая го сваля и ляга на кушетката. От мекия матрак се излъчва топлина, а кърпата под тялото ѝ мирише на лавандула. Веднага ѝ се доспива.

От бамбуковите стени блещукат снимки. На тях е жената в компанията на различни знаменитости, включително принцеса Даяна, очевидно като много по-млада. Снимката е подписана На скъпата Каръл. На друга снимка е Елтън Джон, на трета — Гуинет Полтроу. Значи е известна. В тези кръгове. Глупашките кръгове.

Чува се дращене. Жената маже ръцете си с някакъв крем. След това затваря очи, протяга ръцете си напред и започва да движи устните си мълчаливо. Дланите са бледи и кръстосани от меки бразди, сякаш са киснати във вода.

Аша се чувства малко неловко с голите си гърди и обезкосмения си с коламаска триъгълник. Обикновено не одобрява жените, които изглеждат като непреминали през пубертета момиченца, но не искаше от долнището на банския ѝ да се подават косъмчета. Сега се стеснява.

Очите на жената се отварят и се втренчват в нейните.

— Отпуснете се. Няма да ви нараня.

— Не очаквам да ме нараните — казва Аша.

— Затворете очи.

Тя се подчинява и почти веднага усеща студен натиск от нещо твърдо върху корема си. Сякаш жената е взела нещо по-голямо от собствената си ръка и го притиска към корема на Аша. Тя сменя положението на тялото си, за да покаже, че не ѝ харесва, но натискът не отслабва.

Отваря очи. Жената не я докосва. Ръцете ѝ са опънати поне десет сантиметра над тялото ѝ. Но въпреки това студеният натиск продължава.

Когато вижда, че Аша я гледа, жената издишва рязко през носа си в знак на раздразнение. Отпуска ръцете си покрай тялото и натискът моментално изчезва. Аша се вцепенява от изненада. Дали е свързано с електричество или магнити? Жената със сигурност не я докосваше, но тя усещаше допира.

— Имате блокаж в сакралната чакра, сексуалната ви енергия.

— Не аз имам блокаж. Мъжът ми има. — Думите излизат от устата ѝ, преди да успее да ги спре.

— Може би трябва да дойде при мен, но междувременно трябва да освободите част от това напрежение със…

Шон.

— … медитация и йога. Може би той усеща напрежението ви и това блокира собствената му чакра. Нека да поработя върху тази област.

— Страхотно. Благодаря.

Затваря отново очи. Този път натискът е топъл, сякаш жената е изляла загрят сироп върху купола на корема ѝ. Толкова е приятно, толкова невероятно утешително, че тя се разплаква. Прекалено ѝ е неудобно да го признае и оставя сълзите да се стичат по слепоочията и в косата ѝ. Какво, за бога, ѝ става? Наистина ли най-накрая се освобождава някакво блокирано напрежение? Наистина ли вината през цялото време е била нейна?

— Кога се случи? — пита Каръл.

Дъхът ѝ секва. За секунда настава пълна тишина. Дори шепотът на вълните сякаш не успява да проникне в притихналия сумрак.

— Преди три месеца.

— В коя седмица бяхте?

Двайсет и първата. Коремът ѝ беше идеално объл като пъпеш. Вече се бяха спрели на името Оливия, ако е момиче. Оказа се момче. Още един Грейвни, който да носи семейното име. Само суеверието я накара да не позволи на Оли да съобщи новината на родителите си. Суеверието и още нещо може би. Достатъчно скоро детето щеше да принадлежи на тях и на рода, с който ѝ бяха проглушили ушите. Понякога тя почти не го харесваше по тази причина. Това бебе. Когато я риташе толкова силно, я болеше. Когато качените килограми я състариха, помрачиха красотата ѝ. Хората я потупваха по корема, но никога не ѝ отстъпваха мястото си в метрото. Не беше готова. На трийсет и три беше прекалено рано. Кариерата ѝ едва беше започнала. Не искаше да бъде от онези клети жени, от чиито гърди потичаше кърма на оперативките, защото не са имали време да се изцедят, или още по-лошо — загрубелите, които си бяха наложили да не им пука, докато бавачка след бавачка отглежда децата им. Имаше ли среден вариант? Оли я увери, когато се осмели да му сподели страховете си: той щеше да поеме своя дял от товара. И повече, ако тя имаше нужда от това. Но въпреки това тя продължаваше да се тревожи. Как щеше да се чувства, когато вижда своята секси съпруга цялата в бебешка храна и изпражнения, а влагалището ѝ — зейнало или с белези от шевове? Какви чувства щеше тя да изпитва към него?

Понякога се питаше дали не беше прокудила сина си от утробата с неподправената си негативност. Сякаш, подобно на храната и кислорода, страховете ѝ бяха преминали през пъпната връв и го бяха отровили.

Той се беше отказал толкова тихо от малкия си живот. Тя дори не разбра, докато не стана от масата пред телевизора, където беше вечеряла, за да се протегне и да облекчи тъпите болки в гърба си. Диванът им в цвят екрю приличаше на местопрестъпление, където е било извършено убийство.

След нея се образува пътечка от кръв, докато вървеше съвсем спокойно към банята с неотложна нужда да се изходи.

Когато седна на тоалетната чиния, я заля гадене, тя се подпря на стената и усети как той излезе от нея. Беше толкова гротескно, толкова потресаващо, че тя дори не можа да опише тази част на Оли. Какво беше извадила от тоалетната чиния, докато от тялото му се стичаше синият почистващ препарат, който Мария използваше. Сякаш беше героиня във филм на ужасите. Дори сега при мисълта за това главата ѝ се изпълва с бял шум.

Изтръпнала от шока, тя го отнесе на ръце в хола и повика линейка. Когато седна отново на дивана, от нея продължи да шурти още и още кръв, докато ѝ се стори, че ще умре.

Оли го нямаше. Това беше най-лошото. Именно това за малко да съсипе връзката им. Беше на риболовен уикенд с Майло и момчетата в Прага.

Тя му се обади, след като линейката пристигна, но той не вдигна. Звъня му от линейката, от болницата, преди да я упоят. Звъня му, когато се свести, за да го попита дали има нещо против да кремират детето им. А после, след като го кремираха, спря да го търси.

Не вдигнал, защото бил на дегустация на водка. Вечер, която преминала в шумно пиянско надпяване с местните. Пеел, пиел и ядял уловена с въдица риба тон, докато синът им умираше. Тя му остави дивана и килима, за да ги види, когато се прибере, а когато ги видял, повърнал — и рибата тон, и водката, и всичко.

 

 

— Как беше масажът? — казва Софи, когато тя излиза.

— Като да изкараш бъбречен камък. Желая ти успех.

— Няма да ме познаеш без целулита.

Когато Софи тръгва към малката врата, Аша се отдалечава бързо, слиза до морето, застава в топлата вода и се взира в някаква лодка, която заобикаля носа, докато дишането ѝ бавно се нормализира.

Коремът ѝ, там, където жената я докосна — или не я докосна — е лек. Едва ли не сякаш не е част от тялото ѝ. Значи проблемът е бил у нея. Не у Оли. Това призраче се беше настанило в нея, а подсъзнанието ѝ не искаше да се раздели с него. Но вече го няма. Ново начало. Риболовният уикенд не беше по вина на Оли. Той нямаше как да знае. Тя трябва да спре да го обвинява. И ще спре. Затваря очи, сбогува се шепнешком с бебето си и си представя как водата го отнася в мъглявата далечна синина.

Когато отваря очи, лодката се приближава към брега. Кормчията е много възрастен, лицето му е цялото в бръчки, сякаш кожата му е от намачкано зебло. Пътниците му са американците: златистата коса на Каспър се развява на бриза като в реклама на шампоан. Не ѝ се иска да трябва да говори с тях. По някаква причина е сигурна, че проницателните очи на стареца ще прозрат чак в душата й и ще сметнат болката ѝ за забавна. Но ако се върне в спа центъра, ще изглежда, сякаш бяга, а това ще му хареса дори повече.

Тя остава здраво стъпила на мястото си, докато лодката акостира. По-възрастният казва нещо на лодкаря, който се ухилва и го потупва по рамото. Каспър слиза във водата, а рибарските му панталони се извиват около пищялите му като опашката на русалка.

— Ей, здрасти — казва, докато гази към брега. — Току-що бяхме на пещерите Со Ден. Поразителни са, наистина. Нали, Травис?

— И още как — казва американецът провлечено. — Голяма скала с голяма дупка в нея.

Каспър завърта презрително очи. А после промърморва на Аша:

— Много му хареса. Само се преструва, че няма душа.

Травис излиза от водата и застава точно пред нея, широко ухилен и с ръце на ореховокафявите си хълбоци. Най-безсрамно е гол от кръста нагоре и има бели ивици под увисналите си гърди, където слънцето не е достигнало.

— Не мисля, че се познаваме. Травис Мългрейв.

Тя стисва ръката му. Много е суха и топла.

— Аша Грейвни.

— А, да, жената на Терминатора.

— Кой, Оли ли?

— Услажда му се да купува мънички компании и да разпродава активите им, нали?

Тя се засмива неловко.

— О, Травис, дръж се прилично. Дори когато сме на почивка, не може да спре да се държи като журналист.

Тя кимва. Мългрейв продължава да я гледа.

— И ти си журналистка, доколкото разбирам.

— Само в съвсем малко новинарско списание.

— Не само. Не се подценявай.

Изведнъж лицето ѝ пламва. Травис Мългрейв. Естествено. Отразявал войната в Сирия. Получил „Пулицър“ за репортажите си. С едно ослепено око от снайперист на „Ислямска държава“.

Едното от очите, които я гледат толкова пронизващо, е стъклено. Преди да се усети, тя започва да поглежда ту към едното, ту към другото му око в опит да разбере кое.

Мългрейв вдига ръка и почуква с нокътя си по лявото си око. Плинк-плинк. Тя не успява да сдържи гримасата си, но не може и да извърне очи. От него се излъчва нещо, някакъв магнетизъм или електричество. Може би Каръл не е толкова откачена. Може би хората наистина имат аура. Ако е така, значи аурата на Мългрейв е аленочервена и искряща.

Двигателят на лодката започва да форсира.

Каспър извиква:

— Благодаря, Зау.

Тя откъсва очи от лицето на Мългрейв. Каспър маха на стария лодкар, а сега и Мългрейв се обръща и вдига ръка. Извиква нещо, а старецът вдига палец.

— Наистина трябва да науча малко виетнамски — казва тя ведро, сякаш е напълно спокойна.

— А, това е бирмански — казва Каспър. — Травис знае стотина езика. Може да говори с всеки, сериозно. Аз много съм се омързеливил!

Изведнъж в нея напира желание да зададе обикновено безобидния въпрос Откога сте заедно? — но успява да се сдържи.

— Така значи. Пещерите. Стават ли?

— О, много са красиви. Сериозно. Можеш да стигнеш до тях и през джунглата, но най-добрият начин е с лодка, така можеш да видиш отвора отгоре. Като огромен кошер, сещаш ли се?

Тогава тя за миг изпитва презрение към него. Как е възможно мъж като Травис Мългрейв да се задоволи с подобно барби? Очите й се стрелват настрани. Мългрейв ѝ се усмихва.

— Със сигурност бих препоръчал лодката — казва Мългрейв. — Минава се покрай носа и може да се улови мобилен сигнал.

Каспър клати снизходително глава.

— Исках да се върнем през джунглата. Само към шест километра е, но този дебелак много го мързи.

Мългрейв казва:

— Малайската ямкоглава змия е една от най-опасните на света. Ще те нападне без абсолютно никаква причина, ако навлезеш в територията ѝ.

Каспър се засмива.

— Мързелив негодник такъв. Никой никога не е бил ухапан от змия на този остров. Нито от тигър, нито от тарантула. Проверих, когато дойдохме, защото възнамерявах — поглежда жално към Травис — да правя пешеходни преходи. Но явно няма да ми се отвори парашутът.

— Съкровище, много добре знаеше в какво се забъркваш.

На Аша ѝ става много неудобно от флирта им и изпитва облекчение, когато от спа центъра долита жалният вой на Софи.

— Не мога да вървя!

— Приятно ми беше да се запознаем — казва тя на Травис. Той накланя глава настрани, а тя усеща очите му върху гърба си, когато се обръща и тръгва с усилие нагоре по пясъка.

 

 

След като Софи се възстановява, отиват на обяд. Взимат си купи с пилешка супа Фо и Софи пита за сватбата, а Аша я изкарва колкото може по-вълшебна. Все още не познава достатъчно добре тази жена, за да сподели притесненията си с нея.

— Снимки!

— О. Да. Разбира се, имам няколко на айпада. Съвсем бях забравила за електронните устройства.

— Да, приятно е, нали? Макар че Дейвид ходи по два пъти на ден на рецепцията, за да проверява имейлите си.

— О, боже. Проблеми в работата ли?

— Не, не. Всичко е наред. Е, отиди да си донесеш айпада. Да ги разгледаме.

Аша тръгва обратно към бунгалото. Оли не се вижда никъде. Не е и на плажа. Изведнъж тя изпитва ирационален страх, че си е тръгнал с друга жена, въпреки че единствените жени тук освен нея са Софи и Хао. Каспър е по-привлекателен и от двете, но колкото и Оли да е експериментирал в „Уелингтън“, тя е доста сигурна, че той вече няма такива наклонности.

Когато се връща, разбира, че Софи е поръчала коктейли и за двете. Сърцето ѝ се свива при мисълта за още един ден пиене, последван от вечер на кавги с неясна причина. Но комбинацията от щастливите снимки и коктейл номер две я отпуска и замъглява ума ѝ. Защо се сдуха толкова заради сватбата? Снимките показват само колко перфектна беше всъщност. Двамата изглеждат толкова щастливи и влюбени, когато се гледат един друг, когато се смеят и режат тортата. Нищо не е фалшиво или принудително. Те са млада двойка, която е блажено влюбена.

— Дай да видя твоя чичо Томас.

Приповдигнатото настроение на Аша се срива леко.

— Можеш ли да повярваш, че фотографката съсипа снимките? Файлът се повредил. Толкова се ядосах. Накарах Оли да си вземе половината ни пари от онази идиотка. Единственият кръвен роднина, който ми е останал, а и вече е доста стар.

Софи прави тъжна физиономия.

— О, значи и баща ти е починал?

Аша махва малко по-буйно с ръка, отколкото ако беше напълно трезва.

— А, никога не го е имало. Някакво бяло момче, което изчукало мама на един купон. Дори не му знам името. Въобще не ми пука. Той губи.

— Точно така, момиче!

Закискват се и чукват чашите си.

А после се появява Оли, а тя е толкова благодарна и щастлива да го види, че скача на крака, събаря стола си и го обгръща с ръце. Той се ухилва радостно и извиква на бармана, че ще пие същото като тях.

Пият до след четири. Дейвид се присъединява към тях: и двамата били прекарали сутринта във фитнеса. Той мънка учтиво, когато разглежда снимките, посочва няколко души и пита дали това е еди-кой си от еди-коя си банка. Слънцето тъкмо се е спуснало под нивото на покрива на бара, когато решават да си тръгнат за деня — е, за следобеда — и залитат по обратния път до бунгалото, като се кискат прегърнати. Семейство Питърс може да са ужасни, но ако двамата с Оли се сдобриха, заслугата е донякъде тяхна. Когато се върнат вкъщи, може дори да ѝ липсват, мисли си Аша, когато прекрачва с подкосяващи се колене през прага на бунгалото. От друга страна, може просто умът ѝ да е замъглен, защото е наистина пияна.

 

 

Тя се събужда внезапно от непознат звук. Както когато ориз се разпръсква по дървен под. Вали. Няма и следа от Оли. Сигурно си е легнал.

Става от дивана и гледа дъжда от прозореца на хола, докато Оли идва от спалнята и изгася лампите. Боли го главата — от атмосферното налягане, както предполага, затова си е сложил очилата. Тя много го харесва с очила. Целува го и започват да се въртят бавно в кръг под ритъма на дъжда. Всичко е наред. Тя не се опитва да го докосне и накрая той се отдръпва от нея. Една гореща вана може би ще облекчи напрежението в главата му, казва.

Когато става време за вечеря, притичват до ресторанта, а Аша трепери от студ, докато ядат ориз и крехка темпура. Би предпочела гореща люта супа или някакво тофу в лепкав сос. Не си е донесла топли дрехи.

— Какво ще правим, ако утре е същото?

Оли свива рамене.

— Да отидем в град Кон Дао? Да опитаме малко улична храна?

— Или бихме могли да отидем да разгледаме стария затвор.

Оли сбърчва лице.

— Звучи забавно.

Пристигат Софи и Дейвид, а малко по-късно — Шон. Изглежда изморен, кожата му е придобила сивкав оттенък от дъжда.

След вечерята се събират на диваните: тя и Оли, Софи и Дейвид, и Шон. Тайфата. Обсъждат какво да правят в рая в дъждовен ден. Оказва се, че Дейвид и Софи са посещавали стария затвор по-рано, по време на предишна екскурзия до острова. Аша е изненадана, че не са споменали тази екскурзия по-рано, но когато казва, че би искала да разгледа затвора, Софи не е въодушевена, обявява го за „прекалено депресиращ“.

— Не мислиш ли, че е твой дълг — казва тя изведнъж, преди да успее да се спре. — Да мислиш за депресиращи неща?

Усмихва се в опит да го представи като шега, но лицето на Софи се смръщва леко.

— Преживяла съм предостатъчно трудности. Предпочитам да не ми се напомня за тях.

— Съжалявам — казва Аша. — Беше глупаво от моя страна.

Шон пъха внезапно ръка в джоба си и изважда телефона си.

Вдига очи.

— Извинете ме. Сестра ми е.

Не се чу сигнал за есемес и за момент Аша се запитва дали той не си го измисли, за да я спаси от гафа, но след като отива до преградата и поглежда екрана, той започва да пише отговор. Раменете му са толкова мускулести, че платът на сивата му тениска виси на кръста му.

— Мисля, че нещо не е наред с гребния им тренажор — казва Дейвид, който явно не е забелязал какво е станало току-що между жените. — Обикновено мога да направя четиресет и пет минути на десета степен.

— На мен ми се стори добре — казва Оли. — Може би малко заяждаше, но се отпусна след няколко минути.

Шон се връща.

— Всичко наред ли е? — казва Софи.

— Да, просто пита как съм. Винаги се е суетяла около мен, но предполагам, че с по-възрастните сестри е така.

Усмихва се на Оли.

— Няма как да знам, братче. Единствено дете съм.

— Като се изключи Майло — промърморва Аша.

— Ами да, той ми е като брат.

— Най-добрият му приятел от училище — обръща се тя към групата в опит да прозвучи жално, а не ревниво. — Родителите му със сигурност щяха да предпочетат да се беше оженил за Майло.

Оли изсумтява, но не я поправя.

— Бас държа, че ще му оставят половината си пари.

— Добре. На нас не ни трябват.

— Нито пък на него!

Мълчанието, което следва, я кара да осъзнае, че са проявили нетактичност. Не се случва често да общуват с хора, които са значително по-бедни от тях, но Шон очевидно не е банкер.

Но той явно не е забелязал и в момента маха целофана от кутия цигари. Тя е пила достатъчно, за да ѝ потекат веднага лигите от миризмата на застояло.

Дейвид започва да ръкопляска.

— А, да, добра идея. — Вади дървена кутия за пури от чантата с пайети на Софи.

— Би трябвало да ни сгреят.

На пръв поглед съдържанието на кутията изглежда като редица тънки кучешки изпражнения.

— Тук вътре не дават да се пуши — казва Шон. — Пробвах, когато пристигнах.

— Е, на мен не ми се излиза. — Дейвид посочва с глава дъжда, който сега шурти. — В такъв случай ще изпуша една в леглото, докато чета отличната биография на Уинстън Чърчил, която си нося.

Аша поклаща глава.

— Ама че си клише.

Дейвид се излъчва.

— „Никога в човешките конфликти — рецитира Шон — не се е случвало на толкова много хора да бъде отнето толкова много от толкова малко хора.“

Оли се засмива гръмко, но Дейвид не схваща шегата.

— Мисля, че това значително превъзхожда боклуците, които си свикнал да пушиш. — Дейвид предлага пура на Шон.

Шон поклаща глава.

— Всичките ми миришат на котешка пикня.

— Оливър? Ще изпушиш ли най-нагло една преди лягане?

— Нямам нищо против — казва Оли. — На Аша много ѝ харесва да мириша на котешка пикня в леглото.

— О, боже — казва Аша и разтваря широко очи в знак на пресилено възмущение.

— Какво? — казва Дейвид. — Човек не може ли да се наслади на една хубава пура от време на време?

— Не, ако жена му не може!

— Моите най-искрени извинения. Разбира се, една и за теб. — Протяга към нея кутията с изпражнения.

— Пфу. Не, благодаря.

— Тя предпочита да си докара рак на белите дробове по друг начин — казва Оли меко и втъква цигарата си зад ухото.

— О — казва Софи целомъдрено. — Пушиш ли?

— Пушех — отговаря Аша, без да поглежда към Шон. Но той се навежда към нея с отворената кутия в ръка.

Аша си взима цигара, а очите ѝ срещат погледа на Оли. Той е усмихнат, но личи, че е раздразнен, а това подразва и нея. Защо да може пура, но не цигара? Колкото и той да възразява Само защото ме е грижа за теб, тя знае, че това не е нищо друго освен снобизъм. Мястото на цигарите е в общинските блокове.

Шон се изправя и се обръща към нея.

— Идваш ли?

Тя се поколебава за секунда и става — би изглеждало по-странно, ако откаже — а нервните ѝ окончания започват да мравучкат, когато тръгва след Шон, минава покрай съпруга си и излиза на плажа.

Под ресните на покрива Шон пали цигарата ѝ, а после и своята. В кръга от светлина от бара пясъкът е на вдлъбнатини, а сгънатите шезлонги са бели призраци зад сив воал.

Издишаният им дим се преплита, а после се разсейва в дъжда.

— Какво каза на сестра си? — пита тя. Гласът ѝ звучи по-меко тук в тишината.

Шон поглежда с присвити очи към морето, въздъхва и поклаща глава.

— Че съм добре. Че всъщност си прекарвам много приятно. Хората са доста симпатични. Е, част от тях.

— Предполагам, че имаш предвид Дейвид?

Шон се изкисква.

Тя се обляга на колоната и дръпва отново от цигарата. Наркотикът започва да действа веднага, като стар приятел, на когото можеш да разчиташ. Не беше осъзнала колко е напрегната. Дали заради общуването със Софи и Дейвид? Защото трябва да сдържа естествената си антипатия към хората от тяхната класа, привилегированото им положение и глупавите им мнения? Но тя го прави от години — още откакто се запозна с Оли, така че защо сега да е толкова трудно?

Може би е заради Шон. Може би, когато е в присъствието на човек от своята черга, останалите ѝ изглеждат по-лоши. Освен Оли, разбира се.

Пушат сред миролюбиво мълчание.

Накрая Шон го нарушава.

— Виж.

През водата се плъзгат извити гърбове точно след рифа, където изведнъж става по-дълбоко.

— Делфини? — прошепва тя, бои се, че ще ги изплаши.

— Морски свине вероятно.

— Откъде знаеш?

— Перките им са с по-различна форма.

— Много си умен за лондонски далавераджия.

Той се ухилва.

— И ти не си зле за хулиганка от Изли’тън. — Усмивката му угасва. — Никога ли не ти липсва? Всичкият онзи… живот. Нали знаеш. След като вече си в страната на костюмите и лексусите.

— Не знам — казва тя с копнеж. — Може би. Но мама почина, така че за мен вече няма нищо там. Освен това не ми се нравеше идеята да работя в магазин до края на живота си и да се омъжа за зидар. Съжалявам. Знам как звучи.

— Няма нищо. Аз държа бар. Много по-стилно е.

Изведнъж Дейвид избухва в смях, при което и двамата потрепват.

— Ако се наложи да го слушам още дълго време, ще го натикам в някоя бутилка. — Шон дръпва жадно за последен път от цигарата си и я смачква с маратонката си.

— Говори с мен вместо това.

— На мъжа ти може да не му хареса.

— Не ми е пазач.

— Ако бях на негово място, нямаше да те изпусна от поглед.

Тя изсумтява.

— Всички момичета обожават контролиращи мъже.

Тя хвърля цигарата си на надупчения пясък и се отблъсква от колоната, но той я хваща за ръката. Очите ѝ се стрелват тревожно към Оли, но той е увлечен в разговор с Дейвид.

— Какво?

Той се поколебава, изглежда, сякаш иска да каже нещо, а после пуска ръката ѝ.

— Нищо. Ти си прелестна, а аз съм пиян.

Тя се усмихва.

— Негодник — и влиза вътре.

 

 

Като по сигнал след питие номер четири Дейвид става шумен и твърдоглав. Двамата с Оли спорят за дерегулацията. Аша не се изненадва, че Дейвид застъпва пълната свобода за финансистите.

— Но действията на няколко безскрупулни или некомпетентни души могат да имат опустошителни последствия върху обикновените хора — казва Оли.

— Не само върху обикновените хора — казва Софи. — И върху колегите им.

— Който нож вади — гърми гласът на Дейвид, — от нож умира. А ако си достатъчно добър, ще си стъпиш пак на краката.

Оли клати глава. Щом толкова открито изразява различно мнение от човек, с когото наскоро се е запознал, явно е пиян.

— Хората от нашата черга — частно училище, богати родители — ние имаме предимство. Имаме много по-малко за губене. Това ни прави безразсъдни. Не би трябвало да ни се позволява да постъпваме безразсъдно с живота на обикновените хора.

Тази фраза, обикновените хора, подразва Аша.

— Добре казано — отвръща завалено Софи и вдига чаша. — Всички вие трябва да си приберете пишките в панталоните и да си намерите истинска работа. Като Шон. Ти с какво се занимаваше, Шон?

— Барман съм — казва Шон.

— Аха.

— Не бъди такъв страхливец, Грейвни. Ние направихме страната си богата.

— Внимавай — киска се Софи. — Янките може да са наоколо.

— Какво, Тръмп и Мелания ли? — изревава Дейвид.

— Да бе — казва Аша и става. — Между другото, мисля, че е време за лягане.

По обратния път към бунгалото тя изпитва ирационален гняв към Оли, който върви отпред и си тананика. След малко разбира защо. Той е виновен, че й се налага да прекарва мъчителни вечери със загубеняци като Дейвид. Те са от неговата обществена прослойка, не от нейната. Предполага се, че това е меденият им месец, а ѝ изглежда по-скоро като фирмена екскурзия с най-ужасния колега. Щеше да е по-забавно, ако американците наистина се бяха появили. Травис щеше да направи Дейвид на пух и прах.

Дъждът е спрял. Тя току-що забеляза. Нощта е ясна и свежа, звездите — рязко очертани. Тя спира на пътеката, загледана в морето. Въпреки че точно сега е времето за хранене на акулите — и бог знае на какво още — ѝ се приисква да се гмурне в черните дълбини под блещукащата повърхност.

Когато наближава бунгалото, вижда, че Оли е изпитал същото желание да бъде във вода. Съблякъл се е до кръста и под погледа ѝ сваля късите си панталони и боксерките и отива до ръба на безграничния басейн.

Но нещо не е наред.

Трябва ѝ частица от секундата, за да осъзнае какво. Някакво животно е прегризало електрическия кабел, който стига до градинския отоплител, и той виси във водата.

На ръба на басейна Оли се спира, за да изчетка малко песъчинки от долната страна на ходилото си. Бледото му тяло изглежда като призрак в огледалната повърхност на водата.

Но няма значение, защото кабелът вече не е свързан с отоплителя, така че по него сигурно не тече ток.

Той се изправя и понечва да влезе в басейна.

Тя се намръщва. Пиенето е направило мислите ѝ лениви — но не, не трябва ли да се тревожи за другия кабел — този, който минава през дупка в стената и влиза в контакта вътре в бунгалото? Това е кабелът, по който тече ток. Точно той виси във водата.

— Спри! — казва тя рязко.

Той спира, обръща се и я поглежда. Красив като гръцка статуя: мускулите се издуват като вълнички отстрани по торса му.

— Нещо е прегризало шнура.

— Какво? А, да.

— Сигурно няма значение, защото никога не сме го включвали.

Той заобикаля басейна и се навежда, хваща кабела и го хвърля настрани. Краищата на терасата, които се издават извън ръба на покрива, са осеяни с дъждовни локви и кабелът пада в една от тях. Веднага отскача, а от разкъсания край изхвърчат искри. Оли се дръпва назад, докато кабелът рита и плюе като кобра.

— Егати!

Той се втурва вътре и след секунда кабелът угасва. Оли излиза и прокарва ръце през косата си.

— Боже господи, във водата сигурно течеше ток!

Аша сяда тежко на най-близкия шезлонг. Това трябва да спре, никакво пиене повече. Започва да става опасно.

Той стои на разстояние от нея и диша тежко. Кожата му се е оцветила в блед сивкав нюанс.

— Лягам си. — Гласът му е изморен, сякаш му е дошло до гуша, сякаш (или може би тя си въобразява?) донякъде вината е нейна.

— Добре. След минута идвам.

Нервите й са разклатени. Дали да събуди Бай и да му дръпне едно конско? Ако е възможно да се случи такова нещо, защо кабелите не се проверяват редовно?

Тя става и отива до ръба на терасата, а после се връща, а сърцето ѝ блъска в гърдите. Трябва да направи нещо. Да изпищи, да побегне или да фрасне някого. Каквото и да е, за да освободи напрежението от последните няколко дни. Няма да заспи, докато не предприеме нещо.

Ще се поразходи. Енергична разходка през плажа, за да се измори и да се успокои.

Излязъл е лек ветрец, от който джунглата шумоли: черната ѝ периферия ту се отдръпва, ту се издува над пясъка и достига отвъд редицата шезлонги. Тя слиза по стълбите и тръгва по плажа.

Нощта има свеж аромат. Сякаш дърветата са чакали до залеза, за да изпуснат уханието си. Звездите са шепа сол, хвърлена към небето. Пред очите ѝ една пада с доловимо съскане. Тя постъпи правилно, като излезе. Тази нощ е дори по-красива от деня. Ако нещата с Оли потръгнат отново, тя ще настоява той да излиза с нея. Може да се любят под звездите, докато вятърът хапе гърбовете им. Не ако — когато.

Тя слиза до ръба на водата, където е по-лесно да се върви по мокрия пясък. Малко по-навътре в морето блещукат светлинки и за миг тя не може да прецени дали това е отражение на звездите, или някакъв вид биолуминесценция.

Това е реалността, мисли тя, докато стои сред разбиващите се вълни: това е истинският Виетнам. Не масажите, коктейлите, тиковото дърво, хромираните и стъклени повърхности: нито дори ястията от местната кухня, приготвяни от готвач със звезда „Мишлен“. Тази тиха, величествена красота, която възнаграждава само хората, които са достатъчно смели да се отдалечат от топлите си легла.

Светлината се движи под формата на надигащи се спирали. Редуващи се микроскопични създания, движени единствено от инстинкта, които образуват неземно красиви форми, като ято скорци в есенна нощ. Ято от светлина. А после някакъв неразгадаем импулс привлича създанията навътре в морето и те се изгубват сред лунния блясък.

Чак след като минава покрай спа центъра и рецепцията, си спомня за гласовете в нощта. Гърбът ѝ настръхва и поглежда назад, защото не може да се сдържи. Плажът е сребриста панделка, върху която не се виждат нито форми, нито сенки. Всички бунгала са тъмни. Дори Бай си е легнал.

Тя е напълно сама. А когато бризът утихва, дърветата се умълчават.

Израснала е с шум. Яростното улично движение по Холоуей Роуд, тътенът на линия „Виктория“ на метрото под сутеренния им апартамент, кънтенето на музиката от барове и клубове, виковете и свадите. Те бяха като приспивна песен. Когато се запознаха с Оли, и се налагаше да слуша „Кис ФМ“ на слушалки, за да издържи на онези тихи нощи в Нотинг Хил. Когато се скараха, тя се стряскаше и се събуждаше с вик, а тишината пищеше като противопожарна аларма. Не, беше закърмена с шум и постоянно усещане за заплаха. Сега този механизъм за реакция „бий се или бягай“ е излишен. Оли не би разбрал защо понякога ѝ липсва.

Някакъв звук я кара да вдигне очи. Изминала е голямо разстояние. Краят на носа се вижда вече като сива скала, която се издига от пясъка. След него брегът сигурно се отдръпва и извива и накрая стига до летището. Но досега не е видяла самолет. Все едно с останалите туристи са изхвърлени на самотен остров.

Отново шумът. Шумолене между дърветата вляво от нея. Този път по-наблизо: периферията на джунглата е пропълзяла към брега, без да забележи. Чак сега тя си спомня фигурите на носа. Които мълчаливо наблюдаваха нищо неподозиращите почиващи на плажа. Но какво биха правили по това време на нощта? Какво би правил който и да е чак тук по това време на нощта? Сигурно е животно.

Тя спира и се взира в тъмнината, напряга слуха си, но чува само морето и собственото си дишане. Студени пясъчни пръсти се плъзват между пръстите на краката ѝ.

Сърцето ѝ пропуска един удар, когато някакъв миниатюрен гризач изприпква от храстите, а тя отскача назад, за да не притича през пръстите на краката ѝ. Тя стои, леко извърната настрани от джунглата, и се опитва да реши дали да продължи до носа, или да се върне, когато между дърветата изскача нещо. Огромна черна фигура лази по корем към нея немислимо бързо.

Тя прави непохватно крачка назад, прекалено шокирана, за да изпищи, а нещото профучава покрай нея, толкова близо, че тя усеща движението на въздуха.

Това е огромен варан. Дължината му от носа до опашката сигурно е колкото ръста на Оли. Преследва мишката с невероятна скорост, опашката му се размахва, а приклекналото му тяло шумоли по пясъка. И изведнъж спира. Когато обръща заоблената си муцуна, тя вижда как тънка като спагета миша опашка изчезва в гърлото му, очертана като силует на фона на озареното от луната море.

Тя се вцепенява, когато варанът запълзява обратно по плажа към нея. Но точно когато се опитва да реши дали да се покатери на някое дърво, или да изтича в морето, той прави рязък завой и изчезва в джунглата.

Ебаси.

Запъхтяна и с треперещи крака едва се удържа да не хукне и да тича чак до курорта. Но тогава няма ли само да привлече вниманието на нещото? Дали то ще се втурне след нея с тази зашеметяваща скорост?

Тръгва колкото може по-бързо, с наведена глава, препъва се в бабуни и затъва в пясъчни кратери. Иска да се върне в бунгалото, да се свие в леглото до топлия си мъж.

Само хладната светлина на хладилниците в бара я кара най-накрая да вдигне глава. Отдъхва си. Почти е вкъщи.

Когато вижда странната форма като слънчев чадър, който се отваря и затваря върху един от шезлонгите, не може да разбере какво е това. Не може да е вятърът, защото нощта е съвсем застинала и тиха. Тогава чува шумове. Писклив шепот, последван от ахване или пръхтене.

Тя спира, зяпва, после се скрива зад ракитената плажна къщичка, а кръвта нахлува в ушите ѝ. След малко се престрашава да надзърне през ръба.

Двама души правят любов на плажа. Руса жена коленичи зад по-тъмен мъж, легнал по лице на шезлонга.

Тя свъсва вежди. Русата фигура не е на жена, на Каспър е. Но мъжът на шезлонга със сигурност не е Мългрейв.

Тя напряга очи, за да различи лицето му. Може ли да е… Шон? Стомахът ѝ се свива разочаровано.

Но в този момент легналата фигура се надига и притиска гърба си към торса на Каспър, а тя вижда ясно стройния неокосмен корем.

Бай е.

Каспър го натиска да легне и започва да прави по-силни тласъци, от които шезлонгът заскърцва.

Мамка му. Дали да не хукне, да стигне до бара, а после да продължи покрай ръба на джунглата зад бунгалата?

Но ако я видят? Може да помислят, че ще каже на Мългрейв. Биха могли да я убият, за да ѝ затворят устата, и да изхвърлят тялото ѝ в морето. Не изпадай в истерия. Тъмнината и шокът я карат да реагира пресилено. Само трябва да изчака тук, докато приключат. Което едва ли ще е след още много вр…

— Очарователна гледка, нали?

Кракът беше там, осъзнава тя сега, в периферното ѝ зрение, още от момента, когато приклекна зад къщичката. Стърчащ от балдахина над шезлонга, където лежеше собственикът му. Космат, набит и с изпъкнали вени: със заострени пожълтели нокти на краката, подаващи се от мръсни джапанки.

Тя не се помръдва, надява се той да помисли, че вече е избягала.

— Имаш право — прошепва той. — Трябва да пазим тишина. Не искаме да ги прекъснем.

Значи знае, че Каспър му изневерява. Какво ще направи? Ще вдигне скандал ли? Или нещо по-лошо?

Тя остава напълно неподвижна за секунда, а после бавно припълзява покрай задната страна на балдахина към бара.

— О, не си тръгвай още. Ще пропуснеш най-хубавото.

Тя стига до края и понечва да хукне, но сега вижда, че Бай е отпуснал брадичка върху ръцете си и ще я забележи веднага, ако побегне. Тя се привежда, за да изчака шанса си.

— Добро решение. Аша Грейвни, какво би казал мъжът ти, ако знаеше тайните ти предпочитания?

— Млъкни, Мългрейв — изсъсква тя. — Не всички сме перверзници.

— Това не е перверзно. Хората са обичали да гледат как други се чукат още откакто сме изпълзели от блатото.

— Някои от нас още са в него.

— О, не се преструвай, че дълбоко в себе си не си див уличен плъх все още, малка госпожице Земевладелка.

Тя го изругава тихо. За момента е хваната в капан, а той го знае.

След период на тишина, прекъсвана от все по-трескаво пъшкане, той заговаря отново:

— Нали знаеш, че не е много приятно да си гей във Виетнам. Един политик го описа като девиантно поведение, несъвместимо с морала на нашата велика нация. По някакво съвпадение този курорт е собственост на същия този политик.

На Аша ѝ се иска той да млъкне. Как, по дяволите, ще успее да мине покрай тях, без да я видят?

— Така че, нали разбираш, горкият Бай ще изхвърчи, ако шефът му научи. А тогава как ще издържа жена си и децата си?

— Има жена? — промърморва Аша. Вече няма смисъл да се преструва, че не е тук. Той сигурно различава силуета й на фона на светлините от хладилниците.

— Замисли се колко си привилегирована, скъпа — промърморва Мългрейв. — Ако живееше тук, може би нямаше да се радваш на лукса да се гордееш с ориентацията си.

— А как мислиш, че ще се почувства той, ако знаеше, че го шпионираш, след като не иска да се разкрива?

— Той няма нищо против.

Тя се втренчва в косматия му крак.

— Значи знае, че си тук?

— Това е наша слабост с Каспър. Така връзката ни не губи свежестта си, нали разбираш?

— Не му казвай, че аз…

— Че и ти си се изкефила на гледката ли?

— Тази мисъл много би ти харесала, нали, извратеняк такъв.

— Мисълта, че си се възбудила ли? Естествено.

— Има ли изобщо нещо, което не би изчукал?

Той въздъхва и се обръща на шезлонга, а ракитата изпуква.

— Интелигентността винаги ме е възбуждала. Каспър е завършил правния факултет на Харвардския университет. В момента представлява трима затворници, осъдени на смърт.

Аша едва не избухва в смях, особено когато стоновете откъм шезлонга преминават в кресчендо. Колкото и да е странно с оглед на обстоятелствата, тя изпитва добре познатата тъпа болка от възбудата. Осъзнава, че Мългрейв вероятно мастурбира. Без да каже нито дума повече, тя заобикаля къщичката и се втурва нагоре по пясъка към бара.

На стъпалата се спира.

Каспър стои до водата, а голото му тяло е бледо като перла. Напълно облеченият Мългрейв слиза по плажа към него и оставя след себе си следа от цигарен дим. Но Бай. Бай стои като истукан, дрехите му висят, както ги държи с премалелите си ръце, а пепелявото му лице се взира в бара. В нея.

Очите му са широко разтворени от ужас.